Артър Кларк, Фредерик Пол
Последната теорема (22)

19.
Слава

— Веднага щом списанието публикува статията, ти ще станеш известен. Прочут! — заяви Беатрикс Ворхулст, когато Ранджит се върна в къщата същата вечер.

Не беше съвсем права обаче. Случи се по-рано. Дни преди печатницата да изплюе стотиците хиляди екземпляри на списанието, което щеше да спечели световна слава на Ранджит, славата пристигна. Някой от екипа на „Нейчър“ или от рецензентите беше съобщил на медиите и репортерите не закъсняха. Първо му се обадиха от Би Би Си, после от „Ню Йорк Таймс“, след това започнаха да звънят отвсякъде и всички искаха Ранджит да им обясни какво точно е имал предвид мосю Ферма и защо е минало толкова много време преди някой да докаже, че е бил прав.

Тези въпроси бяха лесни за Ранджит. По-трудно му беше да формулира отговор, когато репортерите го питаха вярно ли е, че е бил в затвор и за какво точно. Тук на помощ му се притече Де Сарам.

— Кажи им само, че адвокатът ти те е посъветвал да не обсъждаш тези въпроси, защото предстои процес. А аз ще се погрижа това да стане вярно, като заведа от твое име иск срещу собственика на корабната компания.

— Но аз не искам да им вземам парите — възрази Ранджит.

— Не се тревожи. Няма да получиш и стотинка. Ще се погрижа за това. Важното е, че искът ти дава основателна причина да отказваш информация на медиите… а д-р Бандара изрично помоли цялата история да остане в тайна.

Стратегията сработи добре, но с нищо не намали броя на хората, които искаха да разговарят на четири очи с него — тоест на четири очи плюс екип от поне дузина оператори и други техници, — и Ранджит да им разкаже всичко за този тип Ферма и защо се е държал той толкова странно. За любопитството им няма друг лек, каза Де Сарам, когато Ранджит отново се обърна за съвет към него, освен публичността. С други думи, Ранджит трябвало да даде пресконференция и там да разкаже цялата история на всички, които искат да я чуят.

Седяха до басейна в двора на къщата — Ранджит, Де Сарам, Мира де Сойза и Беатрикс Ворхулст. Срещите на Ранджит с Мира в къщата на плажа се бяха провалили, след като репортерите ги откриха и там, така че сега Мира идваше да плуват в басейна.

— Разговарях с д-р Бандара за това — поде Де Сарам и премести стола си под сянката на големия чадър. — Според него от университета ще ти отпуснат зала за пресконференцията. Даже щяло да бъде един вид чест за ръководството.

Ранджит се размърда притеснено.

— И какво да им кажа?

— Кажи им какво си направил — отвърна Де Сарам. — Без да споменаваш онази част, която според д-р Бандара трябва да си остане в тайна. — Остави чашата си и се усмихна на мевроу Ворхулст. — Не, благодаря, не искам повече чай. Трябва да се връщам в кантората. Не, не, няма нужда да ме изпращате.

Мевроу Ворхулст му позволи да й стисне ръката за довиждане, но не се опита да го спре.

— Всъщност — обърна се тя към двамата младежи — идеята ми се струва много добра. Самата аз нямам търпение да чуя какво ще кажеш. — После погледна Мира и добави: — Скъпа, помниш ли стаята, в която те слагахме да спиш, когато родителите ти бяха ангажирани до късно? Тя още си е там, точно до стаята на Ранджит. Ако искаш да я използваш от време на време — или през цялото време, — чувствай се поканена.

Затова, когато си легна същата нощ, Ранджит реши, че денят е бил добър. Имаше нищожен опит в говоренето пред публика и това доста го притесняваше. Но пък на съседната възглавница спеше Мира и като цяло нещата, изглежда, най-сетне се уреждаха добре за него.

 

 

Аудиторията, която университетът отстъпи за пресконференцията на Ранджит, беше доста голяма и с основание. Всичките четири хиляди триста и петдесет места бяха запълнени, и то не само от репортери. Имаше няколкостотин представители на медиите, но освен тях май половин Шри Ланка беше решила, че иска да чуе изявлението му. Освен четири хиляди триста и петдесетте късметлии, още близо хиляда души гледаха пресконференцията по вътрешната видеосистема в друга зала на университета, което накара още немалко изключително важни (поне по собствените им думи) зрители да кипят от възмущение, задето им се налага да гледат събитието по (уф!) обикновената телевизия.

На Ранджит Субраманиан, който надничаше през дупчица в завесата, тези хора му се сториха адски много. И проблемът не беше само в броя на присъстващите в аудиторията. А в качеството им! Президентът на Шри Ланка седеше на първия ред. Там бяха и двама-трима политически лидери, вероятни кандидат-президенти на следващите избори; там беше и цялото семейство Ворхулст, както и — вярвате или не! — бившият преподавател по математика на Ранджит, който не само че не изглеждаше смутен, както би трябвало, а се усмихваше и кимаше на всички, които не бяха получили централно място като неговото.

Когато завесата започна да се вдига, мъжът, седнал до Ранджит, го погледна окуражително.

— Всичко ще бъде наред — каза височайшият д-р Дхатусена Бандара, неочаквано за всички долетял от строго секретната си работа в ООН, за да представи Ранджит. — Иска ми се Гамини да беше тук, а и той съжалява, че не можа да дойде, но е твърде зает с мобилизацията в Непал — добави той, а после завесата се вдигна, прожекторите блеснаха и — без да обяснява какво точно мобилизираше Гамини в Непал — д-р Бандара стана и тръгна към катедрата.

А после, по-скоро, отколкото се надяваше Ранджит, самият той се озова застанал зад катедрата и залата избухна в аплодисменти.

Ранджит зачака търпеливо врявата да утихне. Когато стана ясно, че това едва ли ще се случи скоро, той се изкашля и изрече:

— Благодаря ви. Благодаря на всички ви.

А после, когато ръкоплясканията утихнаха с една идея, започна:

— Човекът, поставил тази задача пред мен — и пред целия свят, — се казвал Ферма, адвокат по професия, който живял във Франция преди няколко столетия…

Докато стигне до прочутата бележка в полето на Диофантовата „Аритметика“, аплодисментите бяха утихнали окончателно и публиката го слушаше със затаен дъх. Не че мълчаха до края на експозето му. Засмяха се, когато каза, че щяло да е много по-лесно, ако книгата, която Ферма четял на времето, била с по-големи полета. И го аплодираха отново, макар и не толкова бурно, докато описваше как постепенно осъзнал, че започва да разбира какво е имал предвид Ферма. А после, когато разказа за работата на Софи Жермен и как това се оказало лелеяният ключ, ръкопляскаха дълго и силно. И продължиха да го правят при всеки сгоден случай, докато Ранджит не стигна до момента, когато се беше почувствал сигурен, или поне в голяма степен сигурен, че е намерил правдоподобно доказателство на последната теорема на Ферма.

Ранджит млъкна, усмихна се и поклати глава.

— Имате ли представа колко трудно е да се запомни наизуст математическо доказателство, дълго пет страници? — попита той. — Нямаше на какво да го запиша. Можех само да си го повтарям отново и отново, да повтарям всяка стъпка и всеки детайл… стотици, хиляди пъти може би, не знам. А после, когато ме спасиха, нямах търпение да се добера до компютър и да излея всичко по най-бързия начин… Така и направих — завърши Ранджит и ги остави да пляскат, докато не ги заболят ръцете или докато не им писне. Което отне доста време. Накрая успя да надвика врявата, колкото да каже: — Така че Гамини Бандара, моят най-добър приятел, е един от хората, на които трябва да благодаря, както и на баща му, д-р Дхатусена Бандара. — Посочи по-възрастния мъж, който прие учтиво своя дял от аплодисментите. — Има още двама души, на които дължа много. Единият е моят покоен баща Ганеш Субраманиан от храма „Тиру Конесварам“ в Тринкомалее. Другият се крие зад кулисите, но именно тя първа ми даде идеята, че ключът към загадката на Ферма вероятно е в математически процедури, които са били в употреба по неговото време и от които той е могъл да извлече прословутото си доказателство. Не знам какво щях да правя без нея и не смятам да намирам тепърва отговора на този въпрос. Така че елате тук, д-р Мира де Сойза, и ми позволете да ви стисна ръката…

Което Мира направи и макар че Ранджит още говореше, когато тя се появи, думите му потънаха във вълната от ръкопляскане и викове. Мира определено получи най-големия дял от аплодисментите на екзалтираната публика след Ранджит, навярно защото хората разчетоха правилно изписаните по лицето му чувства, когато говореше за нея, или пък просто защото Мира беше безспорно най-хубавата от аплодираните.

Ранджит с радост би оставил аплодисментите да продължат вечно, но Мира клатеше глава.

— Благодаря ви — извика тя, — но нека чуем какво още има да каже Ранджит. — После мина назад и седна на стола, където беше седял Ранджит в началото.

Той се обърна отново към тълпата.

— С това, общо взето, се изчерпват нещата, които исках да ви разкажа — подхвана отново той, — но обещах да отговоря на няколко въпроса…

 

 

А после всичко приключи — успешно, включително и с въпросите за затворничеството му, които той заобиколи, избягна и изобщо отклони умело. Върнаха се в къщата на Ворхулст с максимално орязан контингент от гостите в университетската аудитория. Това включваше първите два реда от залата, както и външен персонал от сервитьори, които да разнасят подноси с питиета и закуски. (Фирмата за кетъринг беше наета, за да замести домашната прислуга на Ворхулст, чиито членове се чувстваха лично ангажирани със събитието и присъстваха като гости.) Ранджит и Мира седяха един до друг, държаха се за ръце и бяха забележително щастливи. Изобщо щастието беше всеобщо, така че чашите с шампанско на подносите се оказаха до голяма степен излишни.

Разбира се, д-р Бандара вече летеше обратно към Ню Йорк със собствения си ВАВ-2200, но преди да тръгне, дръпна Ранджит настрана за кратък разговор.

— Сигурно искаш да започнеш работа — поде той и Ранджит кимна.

— Гамини спомена нещо за работа при него.

— Надявам се и това да стане, но не точно сега — отбеляза Дхатусена Бандара. — Междувременно, университетът е готов да ти предложи преподавателско място и възможност за научна работа, ако проявиш интерес.

— Но аз не съм защитил докторантура! Дори не съм завършил!

Д-р Бандара каза търпеливо:

— Не е нужно да имаш научни звания, за да преподаваш. А и не се тревожи за титли — подозирам, че много скоро ще те направят какъвто поискаш без никакви допълнителни условия.

Разбира се, всичко това Ранджит сподели с Мира. Беатрикс Ворхулст, която стоеше от другата й страна, не изглеждаше много убедена.

— Да ти кажа — започна тя, — дори не съм сигурна, че имаш нужда от работа. Виж тези неща. — Тя вдигна купчина разпечатки, подготвени от личната й секретарка, към която наскоро беше прикрепен асистент, за да обработва лавинообразно растящата кореспонденция на Ранджит. — Покани за лекции, за интервюта, за реклами. Хората искат да те чуят, да те снимат или просто да пиеш бирата им и да им носиш тениските. И са готови да платят за това! Ето тези, например. Ако се съгласиш да носиш маратонките им, ще те затрупат с американски долари. А ако се съгласиш на интервю за „60 минути“, и те ще ти платят. От Харвардския университет ще ти платят, за да изнесеш лекция — не казват колко, но пък те не страдат от липса на средства.

— Леле — възкликна Мира през смях. — Остави бедния човек да си поеме дъх, лельо.

Но в същия момент помощник-секретарят донесе нов лист, току-що излязъл от принтера, и го даде на мевроу Ворхулст. Тя плъзна поглед по разпечатката, прехапа устни и каза:

— Е, това не е за пари, но мисля, че ще ти е интересно да го видиш, Ранджит. Както и на теб, Мира.

— На мен ли? — учуди се тя. — Защо пък на мен?

Но когато Ранджит й подаде листа — след като сам го беше прочел и веждите му се бяха покатерили високо на челото, — Мира бързо разбра защо. Писмото беше от стария монах в храма на покойния му баща и гласеше следното:

 

 

„Сега баща ти би се гордял още повече с теб и би се радвал като всички нас, задето ще се жениш. Моля те, не отлагай дълго! В никакъв случай не чакай до месеците аашад, бхадрапад или шиния, които носят лош късмет. И нека сватбата не е във вторник или събота, моля те.“

Мира вдигна поглед към Ранджит, който я гледаше сконфузено.

— Споменал ли съм нещо за женитба? — попита той. От думите му страните й порозовяха.

— Ами, каза доста хубави неща за мен пред онези хора — призна тя.

— Не помня да съм казвал такова нещо — смотолеви той. — Сигурно е било подсъзнанието ми. — А после си пое дълбоко дъх и продължи: — Което само доказва, че подсъзнанието ми е по-умно от мен. Е, какво ще кажеш, Мира? Ще се омъжиш ли за мен?

— Разбира се — отвърна тя, сякаш й беше задал най-тъпия въпрос на света. И това беше.

По-късно, когато двамата гледаха репортажите по телевизията за речта му в университета, откриха, че не е споменал нищо извън обичайните баналности как не би могъл да си представи живота си без нея… но това беше достатъчно, а и двамата така или иначе вече бяха женени във всеки значим смисъл на думата.

 

 

Всичко ли беше съвършено за двамата влюбени?

Ами, в много голяма степен. Единственият голям въпрос, който стоеше пред тях, не беше дали да се оженят, защото там нямаше никакви разногласия, нито дори кога, защото очевидният отговор беше при първа възможност. Въпросът беше къде и кой да извърши церемонията. В началото и този въпрос не изглеждаше труден, защото трите семейства — Ворхулст, Бандара и Де Сойза — бяха добре дошли във всички църкви в Коломбо, да не споменаваме за всички официални институции, извършващи бракосъчетания, така че беше въпрос на избор и нищо повече. Вече бяха елиминирали повечето от списъка, когато Мира забеляза отнесения поглед в очите на Ранджит.

Попита го какво има, но той само сви рамене.

— Нищо — отвърна. — Да. Нищо особено.

Но понеже Мира не се отказа лесно, накрая той отстъпи и й показа ново писмо от стария монах, в което се съдържаше следното изречение: „Баща ти би бил толкова щастлив, ако се ожените в неговия храм.“

Мира се замисли за кратко, после се усмихна.

— Какво пък — каза тя. — Презвитерианската църква едва ли ще ни отлъчи от паството си. Ще ида да кажа на всички.

И, разбира се, „всички“ разбраха, че Мира ще направи и невъзможното да изпълни желанието на Ранджит, както и стана. И да имаше известно разочарование в някои столични кръгове, то в Тринкомалее решението предизвика истински възторг. Старият монах бързо разбра, че младите държат церемонията да е опростена. Представяше си с копнеж каква прекрасна пааликали тхалипу биха могли да спретнат за булката и с какви цветя и плодове можеше да е придружена традиционната поява джанавасанам на младоженеца в храма. Е, това би било почти равносилно на истински парад, нали така? И би привлякло излишно внимание в момент, когато двойката би искала да я оставят на мира. Така че нямаше да има пааликали тхалипу, нито джанавасанам, макар че монахът направи необходимото свитата на булката да носи целия набор от парапутенга и другите сладкиши, предназначени за жениха.

Най-хубавото на опростената версия беше краткото време за подготовка, благодарение на което булката и младоженецът се озоваха в Тринкомалее няма и седмица след като бяха взели решението си — е, по-скоро се скриха в Тринкомалее, защото се опитваха да не показват излишно известните си лица по улиците.

По тази причина на церемонията присъстваха малко хора, които да чуят как Ранджит изрича думите, написани за него от стария монах, и да видят как монахът връзва на китката на Мира свещения конец против уроки сред великолепната цветна украса в залата, безкрайния тръбен зов на роговете наатхауарам и барабаните мелам. А после всичко свърши и двамата новобрачни, вече женени официално и завинаги, се качиха на колата за дългото пътуване до къщата на Ворхулст. „Дълъг живот!“ — викаха след тях монасите и наистина, точно такова предчувствие владееше сърцата на Ранджит и Мира.

Само че други особи, надалеч, имаха съвсем различно предчувствие.

Сред тези особи бяха и едно-точка-петиците, поръчковите убийци на големите галактици. Получили бяха заповед да разчистят кашата на третата планета, обикаляща около онази банална жълта звезда, и армадата им пътуваше натам. Понеже корабите им бяха материални, не можеха да се движат по-бързо от скоростта на светлината. Щяха да минат години, докато стигнат до целта си, последвани от няколко дни на реални действия, след което новобрачните, както и всички други човешки същества на планетата, щяха да са мъртви.

Така че животът им едва ли щеше да е чак толкова дълъг.