Артър Кларк, Фредерик Пол
Последната теорема (2)

Втори предговор

В живота ми има две неща, които ми изглеждат съотносими със сюжета на тази книга, така че вероятно е дошъл моментът да ги опиша.

Първо. Едва прехвърлил трийсетте, вече бях получил тежко математическо облъчване — алгебра, геометрия, тригонометрия, дори диференциално смятане на елементарно ниво — било то в Бруклинската техническа гимназия, тясно свързана с кратък период от младостта ми, когато страдах от погрешното впечатление, че от мен може да излезе инженер-химик, или по време на Втората световна война в Метеорологичната школа към Военновъздушните сили на САЩ, където инструкторите се опитаха да ми втълпят това-онова за математическата основа на метеорологията.

Уви, никой от споменатите видове математика не ми легна на сърцето. Това се промени рязко и за постоянно благодарение на една статия в „Сайънтифик Американ“ в началото на петдесетте години, в която се разказваше за вид математика, за какъвто не бях чувал преди. Математика, наречена „теория на числата“. Статията разказваше за описването и каталогизирането на числата — тази основна единица на математиката в цялата й разнородност — и по една или друга причина разпали въображението ми.

Пратих секретарката си до най-близката книжарница със списък на всички книги, цитирани в статията, изчетох ги и се пристрастих. През следващата година и повече прекарвах всяка свободна минутка в безкрайни изчисления, похабявайки тонове хартия. (Говорим за петдесетте години на двадесети век. Тогава компютри нямаше. Дори джобни калкулатори нямаше. Ако исках да разложа на множители число, което смятах за просто, трябваше да го направя така, както са го правили Ферма или Кеплер, а навярно и древният Аристарх, тоест посредством трудоемки и времеемки аритметични изчисления на ръка.)

Е, така и не открих изгубеното доказателство на Ферма, нито разреших друга от великите математически загадки. Не стигнах много далеч и в единственото начинание, което за известно време ми се струваше обещаващо, а именно откриването на формула за генериране на прости числа. Единственият ми успех — а той си е направо нищожен предвид количеството вложени усилия и време — дойде в лицето на два трика от рода на салонните математически номерца. Единият представлява техника за броене на пръсти. (Че то всеки може да брои на пръсти, ще кажете. Да, но до 1023?) Другият ми успех беше с решението на една видимо нерешима задача.

Преведено на езика на фокусите, тази задача изглежда така:

Ако нарисувате редица от монети, без значение колко е дълга, за десет секунди ще ви напиша точния брой пермутации (ези-тура-ези, ези-тура-тура и пр.), които могат да се получат при хвърляне на монетите. И за да стане още по-сложно, мога да го направя дори ако закриете част от монетите в редицата, без значение от кой край, така че да не знам точния им брой.

Невъзможно, нали? Искате ли да разберете как става? Ще се върна на този въпрос, но не точно сега.

Второто нещо, което може би има връзка с тази книга, се случи преди двайсетина години, когато за пръв път в живота си се озовах в японската островна империя и прекарах там няколко седмици. Поканен бях от голям японски клуб на любителите на научната фантастика, там беше и Брайън Олдис като представител на Великобритания, Юли Кагарлицки като представител на страната, тогава наричана СССР, Джудит Мерил от Канада и Артър Кларк като представител на Шри Ланка и на по-голямата част от необитаемите райони на Земята. Заедно с група японски писатели и редактори ние обиколихме доста японски градове, изнасяхме лекции, давахме интервюта и когато ни помолеха, се правехме на шутове за разнообразие. (Артър представи нещо като шриланкска версия на хавайската хула. Брайън го накараха да произнесе дълъг списък японски думи, като повечето от тях — понеже домакините ни обичаха да се майтапят — се оказаха крайно нецензурни. Няма да ви кажа какво направих аз.) За награда получихме великолепен уикенд на езерото Бива, където се излежавахме по кимона и пресушихме хотелския бар.

През повечето време си говорехме кой какво е правил от последната ни среща насам. Мисля, че историята на Джудит Мерил беше най-интересна. Тя пристигнала в Япония по-рано и прекарала два дни в Хирошима, преди да се появим ние. Джуди умее да разказва и ние я слушахме със затаен дъх. Е, всички знаят за разкривения метален скелет на сградата, която японците са запазили като мемориал — само той останал от нея след първата атомна бомба, другото се изпарило; знаем и за стопеното лице на каменния Буда. Да не говорим за сянката на мъжа, отпечатала се завинаги върху каменните стъпала, където седял, когато ослепителният атомен взрив раздрал небесата — видиш ли веднъж снимката, никога няма да я забравиш.

— Бая силна трябва да е била светлината — каза някой, струва ми, се Брайън.

— Толкова силна, че вече са я видели от поне дузина близки звезди — обади се Артър.

— Стига да има кой да я види — подхвърли някой друг, май че бях аз.

Всички се съгласихме, че не е изключено някой да е гледал… или поне ни беше приятно да си мислим така.

Колкото до салонните математически трикове, за които споменах…

Не мисля, че сега му е времето да ви ги обяснявам, но обещавам, че до края на книгата някой ще ви ги обясни.

Този някой най-вероятно ще бъде един умен млад мъж на име Ранджит Субраманиан, с когото ще се запознаете след няколко страници.

В края на краищата, тази книга разказва неговата история.