Артър Кларк, Фредерик Пол
Последната теорема (10)

7.
Да стигнеш там

Учебната година се влачеше към края си. Набираше за кратко скорост в часовете по астрономия, но през останалата част от времето сякаш не помръдваше изобщо.

За кратко Ранджит си помисли, че може би има още една светлинка — макар и доста по-мижава — в тунела. Спомнил си лекцията за така наречения хидросоларен план на Израел за Мъртво море, той влезе на един от семинарите. Този път обаче лекторът говореше за повишаващите се концентрации на сол в крайбрежните кладенци по целия свят и че част от големите реки вече не се вливали в морето, защото водите им се отклонявали за напояване, за казанчетата на тоалетните в големите градове и за поливане на моравите пред къщите в предградията. Разочарован достатъчно, Ранджит повече не стъпи на занятията.

За кратко дори се замисли дали да не вземе на сериозно, или поне да се престори, че взема на сериозно обучението си. Така де, на ученето можеше да се погледне като на игра, при това игра, която е лесно да спечелиш. То не приличаше ни най-малко на жаждата за знания, с която се отличаваше ранният му плам по теоремата на Ферма. Сега просто трябваше да отгатне какви въпроси ще постави всеки от преподавателите на поредния тест и да назубри отговорите. Не винаги уцелваше, но не беше и нужно, когато целта ти е да не те скъсат.

Нищо от току-що казаното, разбира се, не се отнасяше за курса по астрономия.

Д-р Ворхулст съумяваше да превърне всяка лекция в наслада за ума и душата. Както когато говориха за тераформирането например — промяната на планетни повърхности така, че там да живеят хора. Но ако ще тераформираш чужда планета, първо трябва да стигнеш там, нали?

На Ранджит веднага му хрумна отговор и той беше „космически кораби“. Беше вдигнал наполовина ръка, когато преподавателят заговори.

— Сега ще кажете „космически кораби“, нали? — попита д-р Ворхулст, обръщайки се към целия клас и по-конкретно към десетината студенти, които като Ранджит бяха вдигнали ръка. — Добре. Нека помислим върху тази идея. Да предположим, че искаме да тераформираме Марс, но разполагаме само с минимално количество тежки земекопни машини. Един много голям екскаватор, да речем. Един булдозер. Два камиона с открити каросерии среден размер. Достатъчно гориво за, колко, шест-седем месеца минимум. — Замълча, спрял поглед на втория ред, където една ръка махаше нетърпеливо. — Да, Джанака?

Момчето на име Джанака скочи на крака.

— Но, д-р Ворхулст, има цял план за преработката на гориво от марсиански ресурси!

Преподавателят се усмихна широко.

— Напълно си прав, Джанака. Например, ако под замръзналия почвен слой в полярните области на Марс наистина има голямо количество метан, както мнозина смятат, той наистина може да се използва за гориво, стига да намерим достатъчно кислород, който да поддържа горенето. Само че, за да направим това, ще ни трябва доста повече тежко оборудване, което на свой ред ще изисква доста повече гориво, за да работи, и така, докато не станат готови преработвателните фабрики. — Ворхулст се усмихна приятелски на момчето. — Така че, Джанака — каза той, — ако искаме да започнем някакво тераформиране в обозримо бъдеще, май ще трябва сами да си закараме нужното за тази цел гориво. Нека направим някои изчисления.

Той се обърна към дъската и започна да пише.

— Да кажем, седем-осем тона гориво като за начало. Самите земекопни машини — колко, поне още двайсет или трийсет тона? Нека се спрем на най-малкото число — двайсет и седем тона. За да пренесем тези двайсет и седем тона от ниска околоземна орбита, НОО, до Марс, ще трябва да ги натоварим на нещо като космически кораб. Нямам представа колко може да тежи подобно чудо, но да речем — петдесет-шестдесет тона за самия кораб плюс теглото на горивото, необходимо за полета от НОО до Марс. — Отстъпи назад да погледне цифрите на дъската и се намръщи. — Май имаме проблем обаче — обърна се през рамо към класа той. — Преди да тръгне от ниска околоземна орбита, корабът трябва да се озове там, нали? А това, боя се, ще е доста скъпо.

Замълча и плъзна тъжен поглед по студентите. Чакаше някой от тях да си размърда мозъка и след малко едно от момичетата го направи.

— Защото трябва да преодолее земната гравитация, нали така, д-р Ворхулст?

Той удостои студентката с широка усмивка.

— Точно така, Рошини — потвърди Ворхулст и вдигна поглед към таймера на стената, който току-що беше грейнал в жълто. — С други думи, спънката е още на първата крачка. Има ли нещо, което може да я улесни? За това ще говорим другия час. Но ако някой от вас няма търпение да научи отговора, е, нали затова са създадени интернетските търсачки?

А после, когато всички започнаха да стават, преподавателят добави:

— А, още нещо. Всички сте поканени на партито по случай края на семестъра в моята къща. Не е нужно специално облекло и моля ви, не носете подаръци за домакина — присъствието ви е достатъчно. Държа да дойдете обаче. В противен случай ще нараните майчинските ми чувства.

Едно от нещата, които Ранджит харесваше най-много у преподавателя си по астрономия — освен неочаквани и адски приятни изненади като партита за края на семестъра, — беше нетрадиционният му метод на преподаване. Когато в края на всяка лекция д-р Ворхулст съобщаваше на класа каква е темата на следващата им сбирка, той много добре знаеше, че неговите стотина верни и високо мотивирани космически кадети ще изровят цялата налична информация по темата много преди началото на следващата лекция. (Малцината, които се бяха записали за курса с различна мотивация, тоест с напразната надежда да проспят лекциите и да изкарат шестица без много зор, или се бяха отказали в самото начало, или се увлякоха на свой ред, заразени от ентусиазма на останалите.) Така на всяка следваща лекция, вместо да преподава нов материал, д-р Ворхулст се заиграваше със събраната от студентите информация и всички бяха доволни.

Този път обаче Ранджит не можа да се гмурне веднага в дебрите на търсачката. Имаше други задължения. Най-напред трябваше да издържи смъртоносно отегчителните сто и десет минути философия. После дойде ред на обяда — ужасен сандвич и кутийка възтопъл сок от неизвестни плодове, които погълна набързо, за да хване автобуса в два часа, с който да стигне до библиотеката.

Но току пред прага на мензата с няколко приятелчета стоеше съседът му от часовете по астрономия и имаше новини за Ранджит.

— Чу ли какво обеща д-р Ворхулст за следващия час? Тъкмо разправях на приятелите си. За проекта „Арцутанов“, сещаш се. Ворхулст каза, че не е изключено проектът да бъде осъществен тук! В Шри Ланка! Защото от Световната банка съобщили, че са получили молба за финансиране на проучване за терминал в Шри Ланка!

Ранджит тъкмо отваряше уста да попита за какво точно става дума, когато едно от другите момчета се обади:

— Но нали каза, че можело да не одобрят молбата, Джуде?

Джуде помръкна изведнъж.

— Е, да — призна той. — Защото властта е у проклетите американци, проклетите руснаци и проклетите китайци… а и парите също. Като нищо ще подложат крак на проекта, защото тръгне ли веднъж лифтът на Арцутанов, всяка незначителна и бедна страна по света може да си създаде собствена космическа програма. Дори ние! И край с монопола им! Не мислите ли?

Слава Богу, групичката от момчета синхалезе бързаше да обядва, което спести на Ранджит необходимостта да отговори — и да признае, че няма ни най-малка представа за какво говори Джуде. А после най-сетне стигна до библиотеката, гмурна се в търсачката и започна да попива информация като суха гъба. Колкото повече научаваше, толкова повече разбираше ентусиазма на Джуде. Онази трудна първа стъпка от земната повърхност до ниската околоземна орбита? С лифта на Арцутанов това изобщо не би било проблем!

Вярно, че предварителните проучвания бяха далеч от истинската кабинка, в която да скочиш и да те издърпат с главоломна скорост към ниската околоземна орбита, при това без разход на милиони литри гориво. Но не беше невъзможно. Беше си съвсем възможно всъщност, и рано или късно щеше да се случи. И тогава дори Ранджит Субраманиан навярно би бил сред малцината щастливци, които да обиколят Луната, да попътуват между спътниците на Юпитер и дори да се разхождат по безнадеждно сухите пустини на Марс.

Според информацията, която Ранджит откри в търсачката, още през далечната 1895-а първият руски мислител в областта на космическите пътешествия, Константин Циолковски, видял Айфеловата кула в Париж и получил прозрение. Според него, имало един сравнително лесен начин да издигнеш летателен апарат в орбита — просто трябвало да се построи наистина висока кула с вграден елеватор, който да издигне апарата до върха й.

По-късно, през 1960-а, един ленинградски инженер на име Юри Арцутанов прочел книгата на Циолковски и бързо разбрал, че планът му няма как да проработи. Това бил урок, който древните египтяни научили отдавна — а също и майте няколко хиляди години по-късно и на другия край на света. Урокът бил, че височината, на която можеш да издигнеш кула или пирамида, си има ограничения и тези ограничения са наложени от компресията или натиска.

В една компресионна конструкция — тоест конструкция, която се строи от земята нагоре — всяко ниво трябва да поддържа тежестта на всички нива над себе си. За да се достигне ниска околоземна орбита, биха били необходими нива с височина стотици километри, а никой строителен материал не би могъл да издържи подобна тежест.

Но Арцутанов стигнал до гениалното заключение, че компресията не е единственият начин да се строи. Имало и друг, не по-лош начин, и той бил напрежението.

Една основана на напрежение конструкция — например конструкция, прикачена към орбитиращо тяло посредством кабели — била теоретично елегантна, но практически неприложима идея от гледната точка на инженер, който познавал единствено материалите за направа на кабели от средата на двайсети век. Но, утешавал се Арцутанов, като нищо през следващите десетилетия можело да се пръкнат материали, които да издържат на предизвикателството.

Когато най-после си легна онази нощ, Ранджит се усмихваше — продължи да се усмихва дори насън, защото от доста време насам за пръв път беше открил нещо, за което наистина си струваше да се усмихваш.

 

 

На закуска още се усмихваше и броеше часовете (почти сто и четиридесет) до следващата лекция по астрономия. За Ранджит нямаше и капка съмнение, че часовете по астрономия са най-ярката светлинка в неговата академична година…

И щом това е така, защо да не смени основната си специалност — да се отпише от математиката и да запише астрономия?

Спря да дъвче, запленен от мисълта, но така и не стигна до решение. Имаше нещо в главата му, което го спираше да се откаже официално от математиката. С право или не, имаше чувството, че да се отпише от математиката би било почти като да се откаже от теоремата на Ферма.

От друга страна, беше доста странно — както отбеляза инспекторката по учебната част единствения път, когато Ранджит отиде да се срещне с нея — да си записал основна специалност математика и да не посещаваш нито един математически курс.

Ранджит знаеше какво трябва да направи по въпроса и разполагаше с цял свободен предобед да го осъществи. Отиде при инспекторката в самото начало на работното й време и до обяд вече беше официално записан в курса по основи на статистиката. Защо точно статистика? Ами Статистиката, в края на краищата, все пак беше нещо като математика. Как щял да навакса материала, щом се записва толкова по-късно от останалите студенти? Без никакъв проблем, увери Ранджит инспекторката; после обясни, че нямало въвеждащ курс по математическа дисциплина, който той да не усвои за нула време. По този начин до обяд Ранджит беше решил поне един от проблемите си, пък бил той и проблем, който не му се беше струвал достатъчно важен, че да си прави труда да го решава. Така или иначе, Ранджит се нахвърли на безвкусния обяд в доста добро настроение.

А после нещата се сговниха.

Някакъв глупак беше забравил да намали радиото и сега вместо тихата музика, с която бяха свикнали студентите в мензата, трябваше да слушат новините. На всичкото отгоре, изглежда, никой не знаеше как да изключи радиоточката.

Разбира се, централните новини бяха неизбежно от вида, който Ранджит не искаше да чува, защото изчерпваха кажи-речи всички новини от света за момента.

Но понеже радиото така или иначе беше включено, Ранджит изслуша чинно емисията. Както можеше да се очаква, новините бяха лоши — всичките дребни войни процъфтяваха на спокойствие, имаше и заплахи за нови, както винаги. А после дойде ред на местните новини от града. Те не представляваха особен интерес за Ранджит, докато една дума не улови вниманието му. Думата беше „Тринкомалее“.

Сега вече Ранджит наостри уши. Някакъв мъж от Тринкомалее бил спрян за проверка, защото не отклонил стария си пикап да даде път на полицейска кола с включена сирена. (Всъщност полицаите в колата отивали на обяд.) Когато пикапът отбил встрани, полицаите, естествено, го претърсили. И открили голям брой тостери, блендери и други малки кухненски уреди, чийто произход шофьорът не можел да обясни.

Ранджит беше замрял с лъжица ориз в ръка, когато говорителят съобщи името на заподозрения. Киртис Канакаратнам.

С което нещата се сговниха още повече. Не можеше да се сети откъде му е познато името. Звучеше му смътно познато, но откъде? От училище? От храма на баща му? Можеше да го е чувал къде ли не, но колкото и да се мъчеше, Ранджит не успяваше да върже лице към името. В следващата новинарска емисия, доста след обяд и след като Ранджит почти се беше отказал да гадае, по радиото съобщиха, че заподозреният имал съпруга и четири малки деца.

Това всъщност не е негова работа, каза си Ранджит. С което не успя да убеди сам себе си, защото ако не разбереше кой точно е този Киртис Канакаратнам, как можеше да е сигурен, че не става въпрос за негов приятел или познат?

Затова Ранджит звънна в полицията. Набра номера на централното управление и го направи от телефон в част от студентското градче, където ходеше рядко. Отговори му женски глас, на жена, която очевидно не беше млада и също толкова очевидно не беше свикнала да дава информация току-така. Затворник на име Киртис Канакаратнам? Да, можело и да има такъв. В предварителните арести в Коломбо държали много затворници, а те невинаги съобщавали истинските си имена. Бихте ли дали повече информация за задържания? Имената на хора от обкръжението му, да речем? А самият вие имате ли роднинска връзка с него? Или пък имате общи бизнес интереси? Или…

Ранджит затвори телефона и си тръгна. Не му се вярваше взвод на градската полиция да нахлуе в сградата. Но не беше сигурен и в противното, затова не виждаше причина да стои тук и да чака дали пък няма да нахлуят.

 

 

Когато се прибра в стаята си вечерта, там го чакаше второто най-хубаво нещо след Гамини от плът и кръв, а именно електронна поща от Лондон. (Имаше и съобщение, че баща му е звънял по телефона и е поръчал Ранджит да му се обади — което си беше адски добра новина, реши Ранджит, защото баща му явно беше решил да наруши мълчанието… но въпреки това той започна с електронното писмо от Гамини.)

Приятелят му очевидно си прекарваше страхотно в Лондон. Едва вчера (пишеше той) обиколил студентския кампус на Лондонския университетски колеж, защото Мадж му била казала, че там имало нещо, което искала да види. Е, интересно било, ако си падаш по разглеждането на мъртви — отдавна мъртви всъщност — тела, защото там нямало друго за гледане, освен мумифицирания труп на живелия преди двеста години английски философ утилитарист Джеръми Бентам. Той винаги си бил там, обясняваше Гамини, но обикновено го държали заключен в дървената витрина, нещо като сандък със стъкло отпред, която той наричал „моята автоикона“. По молба на Мадж било направено изключение и един поразен от красотата й младши член на преподавателското тяло отключил витрината. Та този Бентам, обясняваше Гамини, бил изпреварил значително времето си мислител от деветнайсети век, дори бил написал добре аргументирано есе в подкрепа на толерантността към хомосексуалистите. Идеите на Бентам били революционни, добавяше Гамини, но и донякъде предпазливи в същото време. Той така и не публикувал есето си. Прибрал го под ключ и то останало в неизвестност близо век и половина, когато най-после някой го намерил и го публикувал през 1978-а.

Историята на Джеръми Бентам се стори отегчителна на Ранджит и той започна да се пита защо Гамини й е отделил толкова много място. Дали защото Бентам е бил сред първите изтъкнати автори, осмелили се да пишат с известна симпатия за хомосексуалистите? И ако е така, какъв подтекст влагаше Гамини в пространния си разказ? Категорично не можеше да е свързано с факта, че някой от тях двамата се смята за хомосексуалист, защото нито Ранджит, нито Гамини се смятаха за такива.

Откри, че му е неудобно да разсъждава на тази тема, и продължи нататък. Но писмото така или иначе беше на привършване. С група състуденти — Гамини не споменаваше онази Мадж да е била с тях, но Ранджит можеше да се хване на бас, че и тя е била в групата — отишли за един ден до Стратфорд на Ейвън. А после, почти като в послепис, идваше голямата новина: „О, да не забравя. Имам да карам едни летни курсове, но татко иска да се прибера за няколко дни през лятото, за да се видя за последно с баба, която по думите му е много болна. Така че ще прекарам известно време в Шри Ланка. Ти къде ще си през лятото? Не знам дали ще ми остане време да прескоча до Тринко… но може би ще уредим нещо за друго място, какво ще кажеш?“

И това ако не беше страхотна новина! Но преди да се отдаде на тихо ликуване, Ранджит трябваше да се обади на баща си.

Баща му вдигна телефона още при първото позвъняване. Гласът му определено звучеше бодро, когато каза:

— А, Ранджит — прозвуча доволно, че и с обич на всичкото отгоре, — защо пазиш тайни от баща си? Не си ми казал, че Гамини Бандара е заминал за Лондон!

Ранджит завъртя очи, нищо, че нямаше кой да го види. Не му беше съобщил новината, защото не се съмняваше, че портиерът или някой друг от копоите му ще го уведоми своевременно. Единственото изненадващо нещо беше, че новината е стигнала до него с такова закъснение. Ранджит се замисли дали да не спомене, че Гамини ще се прибере, пък било и за кратко през лятото, но реши да не върши работата на портиера и неговите себеподобни. Затова каза предпазливо:

— Да, сега учи там. В Лондонския колеж по икономика. Баща му смята, че това е най-доброто училище в света.

— Сигурен съм, че е така — съгласи се баща му, — поне що се отнася до определени науки. Сигурен съм, че Гамини ти липсва, Ранджит, но пък до голяма степен решава един важен за мен проблем. Никой няма да се тревожи заради близостта ти с едно момче синхалезе, когато помежду ви има един-два океана.

Ранджит не знаеше какво да отговори на това, затова съвсем разумно не каза нищо. Баща му продължи:

— Работата е там, че ти ми липсваше ужасно, Ранджит. Ще можеш ли да ми простиш, сине?

Нямаше нужда да обмисля отговора си на този въпрос.

— Обичам те, татко — отвърна веднага Ранджит, — и няма за какво да ти прощавам. Разбирам защо е трябвало да направиш онова, което направи.

— В такъв случай — каза баща му, — ще си дойдеш ли в Тринко за лятната ваканция?

Ранджит го увери, че би се прибрал с най-голямо удоволствие, но едновременно с това започна да се чувства неудобно. Разговорът много се беше разлигавил. С облекчение се сети за един въпрос, на който баща му би могъл да знае отговора.

— Татко? В Коломбо са арестували някакъв човек от Тринко, Киртис Канакаратнам. Името ми е познато, но не се сещам откъде. Ти знаеш ли кой е?

Ганеш Субраманиан въздъхна дълбоко — дали защото въпросът притесняваше и него, или защото и той като сина си нямаше нищо против смяната на темата, Ранджит така и не разбра.

— Да, естествено — каза той. — Киртис. Не го ли помниш, Ранджит? Моят наемател. Онзи с многото дребни дечурлига, жена му е с крехко здраве. Обикновено работеше като шофьор на автобус за хотелите по крайбрежието. Баща му вършеше това-онова за храмовия комплекс преди да почине…

— Сега се сещам — възкликна Ранджит и наистина се сещаше. Мъжът, за когото говореха, беше нисък и с много тъмна кожа, като самия Ранджит. Живял беше със семейството си в малката къщурка, сбутана в края на имота на Ганеш Субраманиан — всичко на всичко три стайчета за двама възрастни и четири малки деца, без вътрешна канализация и водопровод. Най-ясният спомен на Ранджит беше за майката, която пере търпеливо дрешките на децата си в един огромен тенекиен леген… а децата реват и се мотаят в краката й, усърдно цапайки следваща доставка дрехи и самите себе си.

След края на разговора с баща си Ранджит се приготви да си ляга. Беше в приповдигнато настроение. Нещата вървяха добре. Беше се сдобрил с баща си. Щеше да се види с Гамини, пък макар и за кратко. А и загадката около самоличността на този Киртис Канакаратнам най-после се беше разрешила и повече нямаше защо да мисли за него, реши той.

 

 

А и статистиката не беше чак толкова скучна, колкото се беше опасявал. Много преди да влезе на първия семинар, Ранджит имаше доста ясна представа за разликата между средна стойност, медиана и мода, знаеше и какво е стандартно отклонение, така че бързо усвои чертаенето на хистограми. Освен това, и за негова искрена изненада, преподавателката явно притежаваше чувство за хумор и когато не обясняваше статистически модели на класа, беше почти — е, само понякога, все пак, — беше почти толкова приятна за слушане като самия Йорис Ворхулст.

Е, не точно, ревизира мнението си Ранджит. Подобно сравнение би било прекалено. Преподавателката беше готина, но просто не разполагаше със суровината на часовете по астрономия. Нищо не можеше да се сравнява с изходен материал като космическия елеватор и неговите вълшебни възможности.

 

 

А лифтът на Арцутанов дори не беше единственият хит. Какво ще кажете (попита един от студентите в часа по астрономия) за нещо като примката на Лофстрьом? При нея не е необходимо да залагаш огромен сателит в орбита, защото конструкцията просто си лежи на земната повърхност и изстрелва космическите капсули в орбита.

Тук обаче д-р Ворхулст се опита да дръпне юздите на развихрилите се студенти.

— Триенето — каза той многозначително. — Не забравяйте триенето. Спомнете си какво се е случило с първите космически апарати при обратното навлизане в атмосферата. Ако използвате примка на Лофстрьом, преди да изстреляте капсулата, ще трябва да я ускорите до скоростта на откъсване от седем мили в секунда, за която говорихме онзи ден, а тогава триенето с въздуха ще я възпламени.

Замълча и плъзна поглед по студентите с познатото доброжелателно изражение, но и с дяволита искрица в очите, която подсказа на Ранджит, че им е подготвил някаква изненада.

— Е — каза разговорливо преподавателят, — някой от вас, младши астронавти, измисли ли вече каква ракетна тяга ще има нашият космически кораб?

Ранджит не беше измислил нищо, освен обичайната смес от гориво плюс окислител. Запази мълчание обаче, защото му беше ясно, че д-р Ворхулст има нещо друго наум, иначе не би повдигнал въпроса.

До същия извод беше стигнало и момчето до него, но реагира по различен начин. Вдигна ръка и попита:

— Не говорите за химическа тяга, нали, д-р Ворхулст? Какво тогава? Ядрена, може би?

— Добра идея — кимна преподавателят, — но не, според мен ядрената тяга не е най-доброто, поне не ядрената тяга, за която говорите вие. О, проекти на ракети, задвижвани от последователно взривяване на ядрени бомби, има колкото искаш. Можем да поговорим и за тях, ако искате, но за прехода от НОО до Марс съществуват две доста по-добри възможности. И двете изискват някакъв вид космически елеватор, който да ги издигне до ниска околоземна орбита, защото и двете не притежават необходимата мощ да изведат дори малък товар от гравитационния кладенец на Земята. Едната е слънчевото платно. Другата е електрическата ракета.

 

 

В рамките на десетина минути д-р Ворхулст изложи сбити и убедителни аргументи срещу използването на ядрени експлозии като ракетна тяга — най-напред стоеше въпросът за масивните щитове, които да предпазят астронавтите от смъртоносното лъчение, пък и кой изобщо би искал да взриви няколкостотин ядрени бомби в космоса? Слънчевите платна имали много плюсове, призна той, но били ужасно бавни и със слаба маневреност. Електрическата тяга, от друга страна, макар също да ускорявала бавно, не изисквала запаси от гориво и не изхвърляла нежелани отпадни продукти. Откъде идва електричеството ли? Едната възможност била ядрена електроцентрала на борда на кораба, но със същия успех можела да се използва и слънчевата енергия. Говорим за слънчевата енергия в открития космос, където няма нощ, нито лошо време, така че слънцето си свети непрекъснато.

— И какво правим с въпросното електричество? Йонизираме някаква работна течност — газ като ксенона например, — газът се възпламенява, изригва от дюзите на ракетата при много висока скорост и привежда ракетата в движение.

Спря, колкото да си поеме дъх.

— Вярно — призна той, — електрическата ракета не може да постигне бързо ускорение. Но може да ускорява неограничен период от време, а колкото по-дълго трае ускорението, толкова по-висока е резултатната скорост. Можете да ускорявате през половината път. А после обръщате ракетите с дюзите напред и започвате да забавяте, докато пристигнете на Марс. Досеща ли се някой какво означава това?

Ворхулст им даде минутка да съобразят, но никой не се справи.

— Означава — обясни им накрая той, — че колкото по-далеч отивате, толкова по-висока скорост ще развиете. Електрическата тяга едва ли е подходяща за пътуване до Луната. Разстоянието е малко и времето няма да ви стигне, за да развиете висока скорост. За Марс обаче електрическата тяга е най-подходяща. А до външните планети, да речем Уран или Нептун, пътуването няма да отнеме много повече време, отколкото до Марс! А ако наистина ще ходите някъде далеч, например до облака на Оорт, ускорението постига такава висока скорост, че дори такова едно немислимо разстояние става достъпно!

После замълча и се ухили.

— Е — каза той, — не бързайте да залагате всичко на електрическата ракета, защото тя има един сериозен недостатък — електрически ракети просто няма. — Ворхулст повиши глас да надвика стоновете на разочарование. — Няма съмнение относно принципите й на действие. Но никой никога не е строил такава ракета, защото тя не може да излети от земната повърхност. Нужно й е нещо, което да я изведе в ниска околоземна орбита. Нещо като космическия лифт на Арцутанов, а както знаете, такива не се намират.

Отправи им тъжна усмивка.

— Е, някой ден и това ще стане — обеща той. — Тогава електрическите ракети ще влязат в серийно производство за нула време и мога да се хвана на бас, че поне двама-трима от вас ще пътуват до разни странни и вълшебни места. Но засега ще си стоим на Земята, защото космическите лифтове и електрическите ракети все още не съществуват.

Което, като си помислиш, беше вярно, поне за маломерното пространство около Земята, макар че и това скоро щеше да се промени.

 

 

В интерес на истината, малко по-далеч (но не много) сто петдесет и четири от въпросните електрически ракети вече се прицелваха право към Земята, а съществата в тях изобщо не ги смятаха за необичайни.

Тези същества бяха едно-точка-петиците и те (или предците им) пътуваха между звездите с подобни космически апарати от много поколения насам. И мисиите им неизменно бяха от този вид. Работата беше там, че едно-точка-петиците имаха уникално място сред подчинените разумни видове в галактиката.

Най-просто казано, те изпълняваха мокрите поръчки на големите галактици.

На страничния наблюдател едно-точка-петиците биха се сторили странен избор за този вид служба. Без щитовете и протезите си едно-точка-петиците не бяха много по-големи от земната котка. Само че страничният наблюдател едва ли би имал възможност да види едно-точка-петиците в подобно „разсъблечено“ състояние. Незаменимите защитни устройства бяха с половината от телесната маса на едно-точка-петиците (оттам и наименованието им) и всеки елемент от тези устройства им беше жизнено необходим. Някои от тях предпазваха крехките органични същества от радиация — от йонизираните течове на ядрените електроцентрали в корабите и от лъчевата утайка, останала след отдавнашните им ядрени войни. Както и от смъртоносно силните ултравиолетови лъчи на родната им звезда, които проникваха свободно през озоновия слой на планетата им поради простата причина, че по-раншните им дейности я бяха лишили от такъв. Част от химическите им процесори отстраняваха отровите от въздуха, който дишаха, и от храната и водата, които приемаха. Други просто им помагаха да не полудеят от непоносимия шум, пропил всяка частица на техния свят (за тази цел използваха звукопоглъщащи обвивки и честотни занулители). Трети намаляваха интензитета на влудяващите проблясъци и изригвания, съпровождащи родната им индустрия.

На планетата им имаше няколко изолирани местенца, където едно-точка-петиците можеха да се съблекат, без това да им струва живота. Това бяха залите за размножаване и раждане, също и сградите, където се извършваха медицински и хирургически процедури. Нямаше много такива. Понеже на опустошената им планета имаше толкова много неща, от които да се пазиш, да неутрализираш или предотвратяваш, подобни места бяха не само редки, но и изключително скъпи.

Предвид всичко казано, човек би се запитал защо един толкова напреднал в технологично отношение вид като едно-точка-петиците не си е построил флотилия от кораби и не се е пренесъл на друга планета, където да започне на чисто.

Всъщност едно-точка-петиците го били направили… веднъж.

Само че проектът не се увенчал с успех. О, корабите били проектирани и построени, открита била и подходяща планета за преселението. Само че тогава се намесили големите галактици. След намесата им успехът на мисията се оказал така незначителен, че едно-точка-петиците не си и помислили да го повторят, нищо, че оттогава минали много хиляди години.