Джон Брейн
Живот във висшето общество (3)

2

Браун се намръщи на писмото, сякаш с намръщването си искаше да го стресне.

— Виж го ти, подлеца! — каза той.

Аз се усмихнах, за да покажа, че има право, но не си дадох труд да му отговоря; твърде добре познавах какво е настроението на тъста ми в понеделник.

— Опитва дали ще мине, това е. Знае много добре, че ни държи на тясно — Той смачка писмото на топка и го захвърли в другия край на стаята. — Просто да му извиеш врата!

Едва сдържах прозявката си. Струваше ми се, че напоследък тези сцени зачестиха; преди да вземе и най-простото решение, тъстът ми сякаш смяташе за нужно да се разяри.

Станах и отидох до прозореца. Погледнах на изток към Уорли. В ясни дни се виждаше кубето на черквата в Хаукомб. Хаукомб беше малко, забутано селце в предградията на Уорли и съвсем не ме интересуваше; ала го предпочитах пред купчината подредени тухли, които съставляваха „Браун и сие“. Но този следобед не можех да видя кубето; хълмовете бяха закрити от завесата на дъжда.

Чух зад себе си пръстите му да барабанят по бюрото; вече знаех цялото представление наизуст. Гледах през прозореца задния двор, отпадъците, бракуваната продукция, мястото, откъдето започнало всичко, както Браун неведнъж ни бе обяснявал, на мен и Хари. „И това е мястото, откъдето е започнал дядо ми, и не ме е срам да го призная, синко. Да, тук съм ринал отпадъци. Разбира се, тогава бях по-млад. Първия ден, когато се върнах у дома, майка ми заплака. Целият покрит с ръжда — смешно, нали синко? И ти се струва, че не можеш да се изчистиш и всичко, което ядеш, има вкус на ръжда. И винаги си жаден. А отпадъците? От самолети, от прибори за ядене и от автомобили — виж, това тук е от вилица, нищо не отива на вятъра, разбираш ли?“

А по-късно дядо поел една от пещите. Работел много, тръгнал на вечерно училище, станал надзирател и продължил да учи през цялото време. И каквото и да казват, синко, хората с удоволствие му помагаха. Всеки уважава човек, който се е издигнал с труд.

Виждах лицето на Хари в подобен миг. Карутърс беше изчезнал, макар че историята за ранните борби на дядо му беше досадно позната. По лицето му се четеше уважение. Уважение — друг беше избрал тази дума вместо него, но тя единствена беше подходяща. Уважение; и истинска обич.

Може би преди десет години бях направил голямата грешка в живота си; може би е трябвало да си купя чифт работни дрехи и да започна работа сред отпадъците, може би, ако го бях направил, изразът на уважение и обич върху лицето на сина ми щеше да се насочи към мен. Но вече беше късно; трябваше да продължа да бъда презреният администратор, злият, несимпатичен счетоводител, който надзирава материалите и канцеларската работа и от време на време твърдо се бори против опитите на тоя или оня да изградят собствени дребни империйки. (Или поне се опитва да се бори; подозирах, че моят непосредствен началник, Доналд Мидридж, скоро щеше да си назначи помощник въпреки всичко, което бях казал на Браун.)

Чух, че се пали кибрит, и вдъхнах миризмата на пура. Гневната криза беше преминала; предстоеше решението. Обърнах се и го погледнах в очакване. Всичко това беше, както казват, само за упражнение. Рекох си, че в него няма нищо лично, и потиснах мисълта, че би се държал съвсем другояче, ако бях един от директорите.

В първите дни на работата ми във фирмата аз се опитвах да разисквам с него по някои въпроси, преди да взема решение; сега вече не бях толкова наивен. И не ми беше приятно да ме наричат самозабравило се нищожество или безжизнен деловодител — два от неговите най-кротки епитети, които ми отправяше, щом разбереше, че аз наистина изказвам собствени мнения. Тогава приемах неговите обиди; сега знаех, че няма да ги приема. Затова почаках той да заговори.

— Ще трябва да отидеш и да се видиш с него — каза той.

— Сигурен ли си, че аз съм най-подходящият? — Това беше най-многото, което можех да си позволя, за да изразя мисълта, че не е необходимо изобщо да се ходи при Тифилд; струваше ми се, че едно учтиво, но твърдо писмо щеше да уреди въпроса.

— Не съм сигурен, че ти си именно подходящ. Никак не съм сигурен.

По израза на лицето ми, изглежда, бе разбрал, че е прекалил.

— Нямам нищо против тебе, Джо, нищо против тебе. Просто това не влиза в твоята пряка работа, ти всъщност не си свързан с продажбите.

— В такъв случай по-добре е да изпратиш някой друг.

— Не знам защо, но той иска тебе. Май си му направил силно впечатление. Дявол да го вземе, та той те е виждал само веднъж! Какво, по дяволите, говорихте?

— Харесаха му моите приказки — отвърнах аз.

— Че освен теб и други могат да разказват мръсни историйки. — Той се изсмя. — Старият Тифилд не е само клиент на едро. Той е и доста особен клиент. Ще трябва добре да се вардиш, момчето ми! — Той отново се изсмя и този път в смеха му имаше нотки, които не ми се понравиха.

— Кога искаш да замина? — попитах аз.

— Вече десет години работиш при нас и пак задаваш такива въпроси? Учудваш ме. Трябва да тръгнеш колкото може по-скоро. А това значи веднага. — Той изпусна облак дим от устата си.

— Добре — съгласих се аз. — Ти се обади на Сюзън по телефона. Макар че на нея няма да й бъде приятно. — Запътих се към вратата.

— Шегувам се — каза той. — Не мога ли и аз да се пошегувам? — гласът му приличаше на гладен човек, комуто са задигнали последната коричка хляб. — Много сте сериозни вие, младите. Вземи първия влак утре сутринта. Накарай твоята секретарка да ти ангажира стая в „Савоя“.

Повдигнах учудено вежди. Той не ме погледна, но измърмори, че Тифилд бил най-крупният ни клиент и можел да си го позволи.

Бях стигнал до вратата, когато Браун ме повика обратно.

— Джо, размисли ли по въпроса, който разисквахме вчера?

Седнах отново, този път на канапето от дясната му страна, а не на стола пред бюрото му. Канапето беше част от новата служебна мебелировка, поръчана по идея на жена му; беше ми твърде ниско и неудобно, но нарочно седнах там, защото канапето бе предназначено за гости, за частни посетители, не за чиновници.

— Мислих по този въпрос — отвърнах аз и с голямо задоволство видях, че му става неудобно. Или може би вината бе в новата служебна мебелировка — красивото орехово бюро, което би било много по на място в работния кабинет в къщи, барчето и масичката, канапето и фотьойлите, тапицирани в лилаво, кремавия килим и завесите в лилаво и кремаво? Зад това бюро трябваше да седи млад американски администратор — ниско подстригана коса, кафяв италиански копринен костюм; Браун не беше подходящ.

Той стана рязко и се заразхожда нагоре-надолу.

— Джо, ти не ме разбираш добре. Не си длъжен да приемеш. Това е личен въпрос между нас двамата.

— Зная — казах аз. — Но и сега не прекарвам достатъчно време в къщи.

— Аз също, аз също. Не те карам да вършиш нищо, което не бих вършил сам.

— Вярно е — автоматично отвърнах аз. Но всъщност не беше вярно — той нямаше млада жена, две деца и стотици интереси, с които би му се занимавало, преди да стане твърде късно; освен това на него му беше приятно да бъде съветник.

— Е, какво ще кажеш? — Той побутна към мен кутията с пури.

Аз се поколебах и после взех една пура.

— Снощи минах през клуба — продължи той. — Всички са много запалени. Нуждаем се от млада кръв и това е факт. Миналата година беше тъжна за всички ни. Хора като Хари Рънсет не се намират под път и над път.

Изгледах го студено. Искаше да каже, че не би могъл лесно да замени толкова полезен човек, като Хари Рънсет, който винаги да гласува с „да“.

— Всички са съгласни, че ти би бил идеалният кандидат. Бях малко изненадан… — той вдигна ръка, за да ми попречи да заговоря. — Изслушай ме и не се върти, като че имаш маясъл! Бях изненадан, защото рядко се съгласяват всички така единодушно. Джордж Айсджил…

— Какво за Джордж Айсджил? — Тялото ми се стегна.

— Той беше много ентусиазиран. Само това ще ти кажа. Нали няма да се занимаваш вече с нещо минало и погребано?

— Минало и погребано — повторих аз. — Прав си. Минало и погребано.

Моят тъст се нуждаеше от нов човек, който винаги да гласува с „да“, но освен това искаше да разчисти и миналото. Това беше добър ход: вместо триъгълника от любовник, онеправдан съпруг и умряла любовница щяха да се появят двамата порядъчни граждани — съветникът Лемптън и съветникът Айсджил. Членове на една и съща велика партия, тази велика партия, към която имаме честта да принадлежим. Съветникът Лемптън и съветникът Айсджил са големи приятели. Съветникът Айсджил е вдовец… Всичко си отиваше на мястото.

— Ще трябва да идваш малко по-често в клуба — каза Браун.

— Да — съгласих се аз. — Ще трябва да идвам по-често.

Нямаше никакъв смисъл да се боря против него и нямаше никакъв смисъл да отбягвам Джордж Айсджил. Всичко беше минало и погребано; всичко се беше променило и случилото се преди десет години беше нелепо като стар филм. Съветникът Лемптън щеше да пие със съветника Айсджил в Клуба на консерваторите. Съветникът Лемптън и съветникът Айсджил щяха да заседават заедно в съвета; кой би повярвал на старите истории, когато ги видеше заедно?

— Ще поставиш ли кандидатурата си? — попита Браун.

Кимнах.

— Ще бъде интересно.

Той ме потупа по рамото.

— Знаех си, че ще се съгласиш, Джо. Повярвай ми, няма да съжаляваш. Много хора се смеят на тази работа, но съветниците са гръбнакът на Англия. Божичко, какво ли биха правили без нас? — Той се захили злобно. — После, ти си точно такъв човек, който да пораздвижи малко нещата. Малцина от нас са работили в общината. Това ще накара да се позамисли проклетият му секретар.

Аз също се захилих в отговор.

— Нали знаеш, разкаяните бракониери стават най-добрите горски.

Браун отвори барчето.

— Имай пред вид, че тази работа не е съвсем редна. Но нека да пием за успеха й. — Той наля две доста солидни дози „Блек енд Уайт^[1]“.

— Може и да не ме изберат — казах аз.

— Няма значение. Да пием въпреки всичко.

Погледна ме с нещо подобно на обич.

— Да пием, за да отпразнуваме факта, че поне веднъж си изпълнил мое желание.

Вдигнах чашата си; изведнъж, без никаква причина изпитах към него съжаление. Отдавна не бях виждал нещо (като изключим внука му), което да му достави толкова голямо удоволствие. Зачудих се какъв капан се крие в тази работа. Той не можеше да се вълнува дали ще ме изберат в съвета, или не, не можеше да взема избора толкова сериозно. Но по усмивката на лицето му разбрах, че наистина се вълнува. Само два пъти бях виждал тази усмивка на лицето му; веднъж, когато се роди Хари, и веднъж след раждането на Барбара, когато му казах, че Сюзън е вън от всяка опасност.

Тази усмивка правеше червеното му тежко, квадратно лице да изглежда изненадващо младо; твърдите, властнически линии не изчезваха, но се стопляха и преставаха да бъдат арогантни. За миг открих, че почти го обичам, и ми мина мисълта, че и аз бих могъл да се увлека като него в претенциозната клоунада на местното управление.

Но когато вечерта се прибрах с колата в къщи и двойните следобедни уискита започваха да се превръщат в леко, но непрекъснато главоболие, аз вече съжалявах, че бях се съгласил. А трябваше да се ходи и до Лондон — на Сюзън нямаше да й бъде никак приятно. Обикновено прибирането с кола ми доставяше удоволствие; кварталът на Ледърсфорд, където беше заводът, бе толкова отвратителен и контрастът с Уорли — толкова силен, че всеки ден наново изпитвах радостта си от Уорли. На това можех да разчитам; реакцията ми винаги биваше еднаква. Усещах леко облекчение, когато излизах от завода по Раудън роуд и завивах по Бирмингам роуд; но това чувство се споделяше от цялата тълпа, през която си пробивах път. Споделяше се и затова губеше цената си — истинската наслада започваше, когато завивах от Бирмингам роуд в Ледърсфорд Ринг роуд, късо парче от двойно шосе, което минаваше през бивша миньорска област, сега отново върнала се към земеделието. Тази вечер под ситния дъжд полята изглеждаха по-запуснати от обикновено и тяхната непроменлива, ужасна ревност бодеше очите ми. Друг ден това би ми доставило удоволствие — както човек е доволен от пресъхналото си гърло, преди да си пийне. Защото скоро щях да завия наляво по Лийдс роуд, после надясно по Уорли роуд и после щях да карам направо за Хаукомб. А щом стигнех Хаукомб, вече си бях в къщи. Нямаше нужда да го познавам по табелата; в Хаукомб въздухът имаше друг мирис.

Истинска наслада, пълна радост започвах да изпитвам в Хаукомб; но тази вечер селото беше като всяко друго. Въздухът не миришеше различно; Хаукомб бе в ниското на Уорли роуд, а Уорли роуд се изкачваше хиляди фута. Всъщност разбрах, че не ми се прибира в къщи. Не само защото Сюзън щеше да се разсърди поради пътуването ми до Лондон и заради съгласието ми да се кандидатирам за съветник; имаше нещо много по-лошо. Цели десет години това мое пътуване към дома беше успешно бягство; всеки сантиметър по-близо до Уорли увеличаваше разстоянието между мен и моя тъст. Разбира се, и в Уорли го виждах доста често, но само като дядо, като частно лице.

В този му вид вече можех да го приема, дори понякога го намирах почти човечен. Но сега и двамата щяхме да бъдем съветници. Или по-скоро той щеше да продължи да ми бъде началник. Нямаше да мога да избягам, никога нямаше да мога да се почувствувам свободен и независим. И щом се произнесеше комитетът по избора, вече нищо не можеше да се направи — както Хари Рънсет беше казал веднъж пиян, мястото в Парк роуд беше толкова сигурно за консерваторите, че там биха избрали и най-мръсната котка за съветник, стига партията да я предложи. „В къщи имам един сиамски котарак — беше обяснил той, — сигурен съм, че ако партията го предложи, всички ще гласуват за него…“

Спомних си всичко: бях го чул през втора ръка от Ева Стор, която продължаваше да бъде обменен център за всички скандални новини в Уорли. Около тази фраза беше станала малка разправия; доста смекчена и без да се споменават имена, тя беше цитирана дори в местния печат. Браун беше оправил всичко, разбира се; предполагам, че са напомнили на отговорния редактор за политическите връзки на главните акционери от групата „Клариън“. На времето избухването на Хари Рънсет само ме беше развеселило. А сега, докато карах по главната улица на Хаукомб, аз знаех коя е котката. Тя не беше дори котарак. Беше безполова, голяма и дебела безполова котка, готова да извърши всичко, което нейният тъст й нареди.

Натиснах педала с крак и „Зефирът“ набра скорост по стръмнината. Колкото по-скоро се приберях в къщи, толкова по-скоро щеше да свърши всичко; километражът се покачи до шестдесет мили. Прехвърлих билото и видях Уорли; неволно се почувствувах по-добре. Денят беше минал, а Хаукомбският хълм скриваше Ледърсфорд; пред мен се простираха Форест роуд и реката. Намалих и отворих прозореца, за да влезе малко дъжд и миризма на гора. И както винаги ме обзе спокойствие — дори и сега, когато не смеех да се надявам — осезаемо, тъмнозелено спокойствие. Нямаше причини; пътят беше къс и минаваше през най-тясната част на гората, а от Форест бридж се виждаше градът. Нямаше причини, но спокойствието ме обзе толкова силно, че за миг се изкуших да спра и да поседя спокойно, докато изпуша една цигара.

Смених на втора; после пак на трета; това, което желаех да направя, беше невинно, безобидно и напълно невъзможно. Прекосих моста, свърнах по Маркет стрийт и чух гласовете; пиян е, разбира се — казваха те. Защо иначе, мила? Защо ще спира толкова близо до дома? Опитвал се е да изтрезнее, било го е страх да се прибере… Или може би е имал среща с някого… виж, това е по-вероятно.

Точно така щяха да бъбрят; чувал съм по-рано тези гласове. Трите редици светлини по Маркет стрийт бяха против мен; при третата редица, преди Сент Клер роуд, една кола отпред се забави и аз изпуснах зелената светлина на светофара. Гласовете продължиха да говорят по други въпроси; докато чаках там, питах се дали някога е имало време, когато те да не са командували живота ми.

Едва след вечеря казах на Сюзън за пътуването ми до Лондон. Не се възхитих от себе си, загдето го отложих; но този ден сякаш бях изразходвал малкия си запас от смелост. Все едно че отново бях в авиацията; всеки ден човек биваше принуден да върши нещо, което не иска, всеки ден човек биваше проверяван, мъжете биваха отделяни от момчетата. Беше ми омръзнало до смърт, достатъчно бях доказвал на какво съм способен, исках само да седна в креслото, да пия кафе и да оставя храната спокойно да се смели, исках да живея само в настоящето.

В гостната винаги имах щастието да живея в настоящето. Също като последната част на Форест роуд тя беше един тих залив, пълен със спокойствие; единствената стая в къщата, където се чувствувах удобно. И добре показваше докъде бях стигнал за тия десет години; паркетът на пода и мебелите от кленово дърво единствени ми бяха помагали в безброй тежки мигове.

За такава стая бях мечтал, когато живеех в малката къща в Дафтън; и сега я имах, сега живеех сред мечтата си, а ленените калъфи на цветя бяха съгласувани по тон със завесите, със златно кремавите тапети, пред които изпъкваха, орехови и фурнирни, писалището, масичката, бюфетът и радиограмофонът „Грундиг“. Само голямото тъмно око на телевизора внасяше малка несъгласуваност; но ако премията ми тази година оправдаеше очакванията, щях да го сменя с новия модел, при който екранът се затваряше. Там беше и полилеят, който бях купил на безценица точно преди Коледа в един вехтошарски магазин на Бирмингам роуд; той подхождаше на паркета и даваше заключителен ефект на общата гледка.

А картините бяха отпечатъци — гравюри от началото на деветнадесетия век. Те идваха оттам, откъдето бе дошъл и полилеят; някога Алис ми бе дала този съвет. „Оригиналните картини — беше казала тя — са твърде скъпи и можеш лесно да сбъркаш при избора им; а репродукции има всеки. Но би могъл да подбереш евтини отпечатъци от стари гравюри и всеки ще се възхити от добрия ти вкус, още повече ако изобразяват постройки или животни. Човек винаги е сигурен и със стари географски карти: най-важното е, че ще харесат и на гости, които не разбират много от изкуство“.

Отидох до барчето да си налея нещо. Тази вечер не исках да мисля за Алис. Понякога ми се струваше, че тази стая е нейна, че тя я е направила такава, не аз. Тя никога не бе имала еднакъв вкус с мъжа си; той харесваше само светло, белезникаво дърво, никел и пластмаси и не само знаеше какво харесва, но и настояваше да го има. С изключение на украшенията по рафтовете неговата къща отразяваше изцяло неговия вкус, а не вкуса на Алис. Тази стая, за която се бях наложил след много спорове, беше единствената, за която би могло да се каже, че й принадлежи. Тя никога нямаше да го знае. Нямаше да го знае и никой друг. Не можех да го кажа на никого, не биха го разбрали. Уискито, което наливах в чашата си, щеше да ми помогне малко; но поисках ли да си помогна малко повече, утре сутринта щях да усетя черния си дроб — този орган все по-често протестираше против всякакъв алкохол и особено против концентратите.

— Можеш да сипеш нещо и за мене — каза Сюзън.

Сипах й малко уиски; бях забравил за нейното присъствие.

— Мъничко бренди, мили. — Тя погледна чашата ми. — Не искам утре и мен да ме боли главата.

Не отговорих, а й налях нейната обикновена доза бренди — сякаш за лекарство.

— Колкото да намокри дъното на чашата — подхвърлих както винаги. Понякога пусках шегата, че би трябвало да използувам капкомер, но в този миг не ми беше до шеги.

— Можеш да ми разправиш — подкани ме тя.

Занесох чашите на масичката.

— Мислех колко си красива в новата рокля.

Това беше истина; роклята беше червена и отпред имаше копчета от горе до долу; такава рокля, каквато можеше да си позволи само красива млада жена с черна коса и хубаво тяло. Тя кръстоса крак върху крак; имаше хубави колене, нито твърде тънки, нито твърде дебели. Малко са красивите жени, чиито колене отговарят на красотата им; наведох се, без да се замислям, целунах подред и двете.

— Лошо момче! — възкликна тя.

Дръпнах леко полата й нагоре, тя ме отблъсна с лек жест.

— Скоро ще дойде Марк на чашка — рече.

Ръката ми пак се върна при полата й.

— Нека ни погледа. Ще му бъде от полза.

— Не ставай мръсник — каза тя.

Изсмях се.

— Всъщност Сибил би имала полза. Марк не говори много за това, но когато изтърве по някоя дума, личи, че твоята мила братовчедка не е много добра в леглото.

— Имат три малки деца.

— О, остави тази работа. Сигурно я е изнасилил. Или е сложил приспивателно в чая й.

— Ти си наистина отвратителен — заяви тя.

Но бузите й се бяха леко зачервили и не си даде труд да си дръпне полата надолу; от пръв поглед беше ясно, че не прилича на Сибил. Заедно с желанието изпитах и изблик на нежност. Тя не беше дъщерята на Браун; беше моята жена. И за разлика от жените на другите тя ме желаеше физически. Погледнах към канапето. Това беше едно от големите удоволствия на брачния живот — че можехме да се любим не само вечер и не само в леглото. В банята, в колата, когато се разхождахме сред природата — всъщност винаги, когато бивахме заедно и сами за четвърт час. Ние се преструвахме, че не сме женени, че сме любовници, родени един за друг. Въпреки че никога не й казвах, понякога си представях, че е омъжена за друг, за един от ония мъже, които биха могли да бъдат нейни съпрузи, един от хората с „Ягуар“ и „Порше^[2]“, като Джек Уелс. Или като Ралф Лъмли. Щом помислих за него и се сетих за Браун; изпих на един дъх чашата уиски и пак отидох при барчето.

— Не съм отвратителен — отрекох аз. — Сибил смята пола за отвратителен, това е всичко. Няма нищо чудно, че Марк шава насам-натам…

— Разправят, че по-рано не намирала пола за толкова отвратителен — каза Сюзън. — На времето беше доста лекомислена. — Тя се захили. — Ужасно лекомислена с всеки, който й попаднеше. Можеш ли да си го представиш?

— Хората се променят — отвърнах аз.

— Веднъж стана голям скандал — осведоми ме Сюзън. — Родителите й ги нямало, тя си поканила гости и накрая я хванали дяволите. Мама ми разправи някои работи…

Разбира се, че мама й е разправила не някои, а повече работи; видях в съвсем нова светлина Сибил, дебелата, неспокойна и зла Сибил с вечно замъглени очила.

Когато Сюзън свърши, подсвирнах.

— Лекомислена е точната дума — казах аз. — Лекомислена е думата.

После си представих Сибил преди двадесет години, пияните лица, надвесени над нея, неизбежната й поза, всичко, което неизбежно е вършила. „Лекомислена“ не беше точната дума.

— Ужасно е наистина? — съгласи се Сюзън. — Искам да кажа, че не трябва да се ровим в подобни неща. Това е отдавна минало.

— Минало и погребано — заявих аз. — Минало и погребано. — Запалих цигара. — Между впрочем… — замлъкнах.

— Продължавай — подкани ме тя. — Зная, че има нещо неприятно.

— Утре отивам в Лондон.

— Можеше по-рано да ми кажеш — ядоса се Сюзън. — Знаеш много добре, че в четвъртък сме поканили Боб и Ева на вечеря.

— Дотогава вероятно ще се върна.

— „Вероятно“, нали? Много добре знаеш, че няма да се върнеш. Твърде добре ще се забавляваш в Лондон. Страшен егоист си, Джо.

— Дявол да го вземе, не е моя вината. Оплачи се на баща си, не на мене.

— Наистина ще се оплача — каза тя. — Той никого другиго не разкарва толкова, колкото тебе. Винаги оставам самичка и само Герда ми прави компания, а тази седмица и Герда я няма. Ти си лош, ужасен и те мразя!

Тя заплака. Клекнах до нея и обвих раменете й с ръка.

— Не се тревожи, скъпа, Джо не иска да отиде, но Джо трябва да печели стотинки. Джо ще ти донесе нещо много хубаво, ще видиш. Не плачи, скъпа, не плачи, доброто ми момиче…

Сложих ръка върху коляното й; сълзите внезапно спряха.

— Заключи вратата — рече тя ненадейно.

— А Марк…

— Има още половин час, докато дойдат. Заключи вратата, Джо, заключи вратата.

После ръцете й обгърнаха трескаво тялото ми. Докато заключвах вратата и изгасих лампата, чух нещо да изшумява на пода; бавно се приближих до канапето.

— Побързай — каза тя. — Побързай. И ти искаш, и на теб ти е приятно…

„Лекомислена — помислих си — лекомислена не е точната дума.“ После извиках от болка, защото захапа ръката ми.

— Ах ти, самохвалко, ти, голям и лош самохвалко!… Не мога да те задържа, хайде, хайде!… — и сякаш доста време бе минало, докато се стреснах от звънеца.

— Проклети да са — каза тя. — Помогни ми да стана, мили!

Издърпах я за ръцете и забелязах, че вече не ми е толкова лесно, колкото преди. Звънецът иззвъня отново.

— Върви да им отвориш — нареди ми тя. — Аз ще ида да се оправя малко. — Засмя се. — Целият си раздърпан. А косата ти…

Отивайки към външната врата, аз се пооправих набързо; но от погледите на Марк и Сибил почувствувах странно неудобство. Освен това не ми беше до гости, най-малко исках да видя Сибил, чийто глас тази нощ беше още по-писклив; тя обясни задъхано, че идвали от катастрофално събрание на ръководството, че изкарала ужасен ден, че децата били ужасни…

Обгърнах я с ръка през раменете и я целунах по бузата. Кожата й имаше вкус на пудра и умора, а вдигнатата нагоре коса беше в безпорядък около шията; само три години по-възрастна от Марк, в този миг тя изглеждаше много по-стара; беше една от онези светли жени с нежни черти, чиято красота увяхва за едно денонощие — те си лягат млади и се събуждат матрони.

— Имам лекарство за тебе, мила — успокоих я аз. — Не измъчвай красивата си главичка, приготвил съм ти лекарство.

— Надявам се, че и за мен ще се намери нещо — подметна Марк на път за гостната. — И аз съм се разправял с малките негодници!

— И за двама ви — отговорих аз.

— Играят на кабаре — обясни Сибил. — Лиза е изпаднала в ужас. Страх ме е, че няма да се задържи дълго. — Тя въздъхна. — О, божичко, тези чуждестранни прислужнички! Къде се дянаха добрите слуги?

— Никога не са съществували — каза Марк. — Те са легенда, красива, буржоазна легенда.

Той погледна към барчето.

— Аха, ето го моето прекрасно лекарство! Всичко е наред, Джо, благодаря ти.

Тази вечер той изглеждаше по-елегантен от всякога; по него нямаше капчица дъжд, въпреки че продължаваше да вали. Но по обувките на Сибил имаше кал, а около врата лилавата й рокля беше потъмняла от влага. Тя бе нещастна в това отношение, нещастна във второстепенните дреболии, тя просто привличаше малките неприятни подробности. Марк беше от щастливците, от хората, които могат да вървят през дъжда, без да се намокрят, които ядат и пият каквото искат, без да надебеляват, чиято мургава красота не се променя и за двадесет години. През целия си живот той винаги бе привличал жените. Или по-скоро младите и глупави момичета, злъчно си спомних аз. После се видях в огледалото на отсрещната стена и почувствувах завист; шкембето ми личеше доста и не беше за шега, а чертите на лицето ми леко се замъгляваха от тлъстина.

Сюзън влезе в стаята — косата й бе вчесана, роклята закопчана, ръбовете на чорапите прави — напълно почтена и прибрана домакиня, само по лицето й цъфтеше безпогрешния доволен израз на жена, която наскоро се е любила. Все едно че го беше казала; забелязах как Сибил я погледна и веднага извърна очи. Но сега по лицето на Марк се изписа завист; за миг му проличаха четиридесетте години. Облегнах се в своето кресло, засмях се и си налях още уиски.