Джон Брейн
Живот във висшето общество (26)

25

Леко намръщен, Ник Халбертън провери сметката. Той написа нещо върху листа и лицето му просветна. Келнерът се отдалечи заднешком — той се кланяше и имаше толкова доволен вид, сякаш ръцете му бяха натъпкани с петлирови банкноти.

— Беше великолепно — каза той. — Трябва по-често да се събираме така, много по-често. — Изправи се. — Не, не, вие си довършете коняка. — Целуна Нора. — И не забравяй утре да ми се обадиш по телефона, Джо.

Келнерът му направи път. Той се запъти към гардеробната, въртеше бавно глава ту на една страна, ту на друга и при всяко въртене поздравяваше с леко поклащане някой познат.

Походката му беше малко вдървена; както ми каза, няколко шрапнелни парчета го ранили при Анцио. Но когато взе своята чанта и му помогнаха да облече тъмносиньото си палто, той ми заприлича на „Градския джентълмен“ от комплекта кукли, които миналата Коледа бях купил на Хари; палтото му имаше същата дължина, а плоското му лице — същия цвят. Помислих си, че също като куклата на Хари и той има прозрачна, пластмасова основа. Бяха го принудили. Всички бивахме принудени: той беше принуден да дойде на този обед, защото беше следвал заедно с Нора в университета в Лийдс, аз бях принуден да присъствувам на този обед, защото Нора искаше да не оставям всичко на произвола, да бъда привързан към Лондон и към нея; нищо не се беше променило.

Освен това, че синът ми имаше нужда от мен, за първи път, доколкото си спомням, имаше нужда от мен, а аз не бях при него. Вчера претекстът да не отида в Уорли беше, че на Нора дадоха два билета за театър, днешния претекст беше обедът с Ник Халбертън; утре щеше да има друга причина да не отида. И когато успеех да отида в Уорли, Хари вече нямаше да има нужда от мен. Той нямаше да забрави моята измяна; и след това щеше да е безсмислено да му се обяснява, че не съм могъл да пропусна „Моя прекрасна лейди“ или че съм бил принуден да обядвам с Ник Халбертън. Той щеше да запомни само едно: че е имал нужда от мен, а аз не съм бил там.

Нора се наведе над масата.

— Струва ми се, че те хареса, Джо.

— Кой?

— Ник, разбира се, какъв си идиот!…

— Всъщност той едва ли може да хареса когото и да било — отвърнах аз.

— Винаги познавам, щом хареса някого. Ник напредва много бързо и се нуждае от свестни хора. Не е такъв глупак, че да върши всичко сам. Нуждае се от свестни хора и им плаща най-високи заплати. Той е справедлив и щедър, но ако не оправдаеш доверието му…

— Зная. В такъв случай става съвсем безскрупулен. Всичко това съм го чувал вече. Прекалено много мислиш за него. Ти самата нямаш нищо против да работиш за него, нали?

За мое учудване й стана неудобно. На нейната красота не подхождаше такъв израз — за миг очите й ми се видяха жестоки и изпъкнали, силната й червенина — изкуствена, а деколтираната й рокля — подходяща за някоя кръчма.

— Той ми предложи работа, но от състрадание. Не беше достатъчно добра. Самият той нямаше да ме уважава, ако я бях приела. Без перспективи. — Гласът й стана по-писклив. — Трябва да мисля за това. Трябва да се грижа за себе си. Никой друг няма да се погрижи. Съпругът ми никога не се грижеше за мен. Дори и баща ми никога… — Тя млъкна, овладя се. — Джо, не може повече да се мотаеш из апартамента и да пиеш. Не ме интересува колко пари имаш, но те няма да траят вечно. Изведнъж ще свършат и тогава ще си принуден да приемеш каквато и да е работа, за да можеш да ядеш. В такива случаи попадаш на най-мръсните служби, които никой не иска да приеме. Мислиш ли, че Ник щеше да се заинтересува от теб, ако знаеше, че се нуждаеш от работа? Той щеше да подуши глада ти, щеше изведнъж да си спомни, че има друга среща, и да си отиде. Защо мислиш, че положих толкова усилия да уредя този обед? Смяташ, че беше лесно? Знаеш ли с колко интриги, телефонни разговори и чакане съм успяла? Мислиш ли, че ми е приятно да искам услуги?

Не мислех вече за „Градския джентълмен“ от куклите на Хари, а за „Седналата жена“. „Седналата жена“ носеше плисирана пола и притискаше чанта до гърдите си. Острите й гърди изпъкваха под раирания пуловер и изразът й беше почти свиреп като израза на Нора в този миг. Тя нямаше подставка, защото не се нуждаеше от такава. Но също като „Градския джентълмен“ и тя не можеше да се движи по собствено желание. И аз не се различавах от тях. Някаква ръка се бе спуснала и ме беше набутала в ръцете й, някаква ръка се беше спуснала и ме беше набутала в Лондон; някаква ръка се бе спуснала и ме беше отстранила от сина ми. Както и да назовавах тази ръка, която ме местеше, както и да назовавах ръката, която местеше Нора, името й не беше любов.

— Джо — каза тя, — ти не ме слушаш.

— Мислех.

— Ще му се обадиш ли утре?

— Ще му се обадя, стига да мога.

— Джо, когато Ник те помоли да му се обадиш на другия ден, то значи, че трябва да му се обадиш на другия ден. Ако не го направиш, безсмислено е да го търсиш повече. Ще те отпише напълно.

— Ужасно! — отвърнах аз. — Няма да го преживея.

— Не искаш ли да постъпиш на тази работа?

— Още никой не ми я е предложил.

— Предложиха ти, глупчо. Утре той ще те покани да се видите в бюрото му, ще те предаде на някой друг, няколко бележки ще се разменят и ще постъпиш. Той така работи.

— Утре не мога да го видя. Отивам в Капуа.

— Отиваш в Капуа?

— Нали така наричаме Уорли?

— Нещо не е в ред — каза тя. Изправи гърба си, сякаш в очакване на присъдата. — Бих предпочела да ми го кажеш, каквото и да е. Обещавам да не правя сцени, Джо.

— Няма причина за сцени — отговорих аз. — Хари е избягал от училище. Иска да ме види. Това е всичко.

— И ти трябва веднага да отидеш? Не може ли да почака един ден?

— Трябваше да отида още преди два дни — казах аз. — Няма да се изненадам, ако вече не иска да ме види. Бедният… — Закрих очи с ръце.

Тя свали ръцете ми.

— Не се срамувай. Досега не съм те виждала да плачеш. За мен това е удоволствие, Джо. Аз съм плакала за теб, Джо. Когато напуснах Капуа, всяка нощ плачех за теб. Но тогава си представях нашия нов живот и преставах да плача. — Тя почука по розовата маса. — И тази маса беше част от мечтите ми. Винаги съм харесвала това заведение. Не зная защо. Можех и преди да обядвам тука, но никога не съм идвала. Пазех го за специален случай. — Тя се огледа. — Розовите светлини, килимите, розовите стени — сякаш си в скъпа кутия за шоколадени бонбони, дори е прекалено хубаво за делови обед. Когато Ник каза, че ще обядваме тук, на мен ми се стори, че това е добър знак. Всичко се развиваше както трябва…

— Така ще е и занапред — прекъснах я аз.

— Не, мили, не! Ще ми поръчаш ли още едно бренди!

Повиках келнера. Поръчах и сложих ръката си върху нейната.

— Ще се върна — уверих я аз. — Нали и ти искаше да отида в Капуа?

— Не разбираш — отвърна тъжно тя. — Аз исках да отидеш, когато беше благоприятният момент. Сега вече не е благоприятният момент.

— Той е малко момче — отвърнах аз безпомощно. — Аз съм негов баща. Трябва да отида при него.

— Ти си баща и на Барбара — рече тя. — Зная какво изпитваш към нея. Ти говориш насън, Джо. В съня си изплакваш името й, но когато си буден, никога не го споменаваш.

— Барбара няма… — започнах аз и млъкнах.

Тя поклати глава.

— Няма значение ли? Не, има, Джо. Има по-голямо дори от Хари. Има по-голямо значение от службата при Ник, по-голямо значение и от мен. И от нашите деца. — Тя се засмя. — „Ърлс Коурт“, „Глостър Роуд“, „Саут Кенсингтън^[1]“ — още не са родени, нали? — Тя се освободи леко от ръката ми. — Най-добре е да се върнеш при собствените си деца — завърши тя.

— Нора — отвърнах аз. — Ще ти кажа истината. Не е така, както си мислиш… — млъкнах. Беше минало времето, когато можех да й кажа истината: сега можех само да нараня безвъзвратно гордостта й.

— Не казвай нищо повече, мили — поде Нора. — И не се безпокой за мен. Няма да правя глупости.

— Обичам те — казах аз.

— И аз те обичам — отвърна тя. — Но май нямам голяма полза от това.

— Нора — рекох аз, — не искам да свършим така. Довечера ще ти се обадя по телефона…

— Казах ти да не се безпокоиш — отговори тя. — Не мога повече да се състезавам. Видях израза на лицето ти, когато споменах Барбара. Това ми стигаше, мили. Не мога да се състезавам с нея.

Донесоха брендито и тя чукна чашата си в моята.

— Пожелавам ти да прекараш добре в Капуа — каза.

— Ще се върна — настоях аз.

— Никой не се връща от Капуа — заключи тя.