Джон Брейн
Живот във висшето общество (21)

20

— Искам да те видя — обади се Браун. — Веднага. В гласа му прозвуча повелителна нотка, която не ми хареса.

— Разчистих бъркотията в Брадфорд — казах аз. — Искаш ли още веднъж да видиш преписката?

— Искам да те видя във връзка с твоя доклад. Докладът. Твоят шедьовър.

— Ей сега идвам — отвърнах и затворих телефона, преди той да успее да ми го затвори.

— Не изглеждате особено доволен — забеляза Хилда.

— Прекалено дълго чаках. — Дръпнах чекмеджето, където докладът беше лежал спокойно близо три месеца; чекмеджето внезапно се откачи и падна на пода. Измъкнах доклада от купчина каталози и изрезки от вестници.

— Ще ги подредя — каза Хилда. — И без това чекмеджето отдавна трябваше да се почисти.

Разтворих доклада. Тя се намръщи и показа вратата. Засмях се.

— Добре. И да има нещо лошо, вече е късно да се поправи. Пожелай ми щастие. Стискай палци.

Тя се усмихна.

— Нали ви казах, че накрая ще отстъпи.

На излизане от стаята й отправих една въздушна целувка; тя докосна два пръста до устните си и после за моя изненада, се поизчерви. Реших да се стегна малко; след като Нора беше напуснала Уорли преди една седмица, тези прояви на нежност между Хилда и мен зачестиха. Сега не беше време да се забърквам в истории със секретарката си или с когото и да било.

Влязох в стаята на Браун. Мидридж стоеше до бюрото. Той не каза нищо, а само ми кимна леко. Беше облечен в светлосив костюм, който го правеше по-висок от обикновено, и не изглеждаше чак толкова мъничък, а само дребен. Мидридж работеше у Браун повече от тридесет години и никога не беше извършил нещо против принципите на разумното счетоводство, както и не беше извършил нещо оригинално или далновидно. Той живееше в Уорли, беше цивилен проповедник и не само знаеше всичко за мен, но и сигурно не одобряваше всичко, което знаеше.

Отговорих на кимването му и притеглих стол до бюрото. Браун вдигна поглед от един лист, изписан с цифри. Цифрите бяха акуратни, ситни и писани със зелено мастило; дори от обратната страна познах, че са о почерка на Мидридж.

— Съгласен съм — каза той на Мидридж. — Но нашият млад приятел ме пообезпокои.

Мидридж се усмихна. Устата му бе малка и свита сред широкото, квадратно лице, толкова малка уста, че човек трябваше внимателно да наблюдава, за да види усмивката му. Но тази сутрин се усмихваше широко, сякаш устата му бе удвоила обикновените си размери. Нямаше съмнение, че е доволен от себе си.

— Мистър Лемптън е малко несдържан — подхвърли той. — Ние, по-старите, сме се научили да се оглеждаме, преди да скочим.

Гласът му имаше два тембъра: единият беше на професионалиста, спокоен и точен, а другият — на цивилния проповедник, гръмлив и мазен. Сега говореше с проповедническия си глас.

— Ние с мистър Мидридж подработихме някои цени — обясни Браун. — В съботата и неделята аз сам подработих някои цифри и ми се видяха малко различни от твоите. Но понеже не съм счетоводител, мога да греша. Аз се ръководя от инстинктите си, нали разбираш? Аз съм просто един груб, невежествен бизнесмен.

— Тези резултати не са окончателни… Браун удари доклада ми върху бюрото.

— Не били окончателни? Тогава каква полза от този документ? — Той отвори доклада. — Всяка нормална сметководна работа — а това естествено включва и контрола върху запасите — трябва да стане с изчислителни машини. Точно така казваш ти. Препоръчваш да се закупят шест броя от тези проклети изобретения, а знаеш ли колко струват? Близо две хиляди лири. Остава и трудността по доставката им. Мислил ли си по този въпрос?

— Мислил съм, разбира се — отвърнах аз. — Ако погледнеш на страница десета…

— Четох я. На пръв поглед изглежда, че си обхванал въпроса. Но само изглежда. Най-напред ти си подценил броя на чиновниците, които ще ни трябват, докато получим машините.

— И съвсем подчертано е надценил заплатите, които трябва да им се плащат — подхвърли Мидридж.

Той отиде при канапето и седна. Обикновено той сядаше вдървено и с изправен гръб; а сега се настани съвсем удобно и погледът му спря върху барчето, сякаш беше готов в този миг да направи изключение от собствените си правила.

— Сега не се намират лесно добри чиновници — отвърнах аз. — А и ние не им даваме кой знае каква гаранция, нали?

— Гаранция! — Браун имаше вид, сякаш искаше да се изплюе. — Да не би да сме социалистическа държава, по дяволите! Колко изчислителни машини мислите, че са ни нужни, мистър Мидридж?

— Най-много четири. Най-много, уверявам ви.

— Това се различава от твоите изчисления, Джо.

— Аз продължавам да мисля, че ни са нужни най-малко шест — отвърнах аз.

— Радвам се, че си толкова упорит — каза Браун, — макар да грешиш. — Той ми подаде листа. — Имаме и още някои изчисления.

Погледнах акуратните ергенски цифри. В първия миг не ми казваха нищо; сякаш бях загубил способността си да броя. И тогава разбрах, че съм претърпял поражение. Не бях положил достатъчно труд за доклада, бях изпуснал твърде много неща.

Знаех, че съм прав, но не можех да го докажа веднага и на място; а само това имаше значение. Преди, когато трябваше да мисля за доклада, аз мислех за Сюзън; а сега, когато трябваше да споря по него и да докажа неговата правота в основни линии, мислех за Нора. Изведнъж всичко друго ми се видя маловажно, освен нуждата да бъда с нея; след десет години пак стигнах до положението, в което се бях заклел никога да не изпадам — безнадеждна зависимост от друго човешко същество. Сложих листа върху бюрото.

— Мога да поспоря по този въпрос. Но няма да го направя.

— Спори, момчето ми. Хайде. Казах ти, че обичам да гледам как човек защищава убежденията си. Нямам нищо против човек да е малко инат; би трябвало да ме опознаеш за десет години. Нали така, мистър Мидридж?

— Мистър Браун не обича, когато служителите му лесно се съгласяват с него — отвърна Мидридж.

Запалих цигара.

— Аз не отстъпих лесно още в началото, когато обсъждахме проекта за изчислителните машини — подхвърлих. — Ако беше направено това, което предложих тогава и което предложиха хората от тяхната фирма, нямаше да страдаме от всички тези безпокойства.

— Точно това имам пред вид. — Браун ме изгледа кръвнишки. — Защо не ме разубеди тогава?

Погледнах го, без да вярвам на очите си. После почнах да се смея.

— От тези думи онемях — казах. — На това не мога да отговоря нищо.

Браун си позволи да се усмихне.

— С всички се справям, нали, Мидридж?

— Почакай малко — продължих аз. — Сега въпросът е как машините да ни служат добре. Трябва наново да обмислим цялата работа и се нуждаем от помощ.

— Ще стигнем и до това — отвърна той.

— Не можеш да отречеш, че по този въпрос съм прав.

— Прав си. Само „Фламвил“ могат да свършат тази работа. Те са изработили проклетата дяволия и те единствени могат да направят цялостното програмиране. Но няма да ни измъкнат пет хиляди лири.

— Това е цената им — казах аз.

Мидридж пак се усмихна.

— Извинете ме, мистър Лемптън, но никой не ви е упълномощавал да ги питате за цена.

— Това няма значение — рече Браун. — Джо ги е попитал и те са му казали. Това е почтено. Както Джо изтъкна току-що, ако в началото бяхме направили, както казваше, сега нямаше да имаме тези неприятности.

— И както те предлагаха — допълних аз. — Няма начин да се измъкнем.

„Това е почти невъзможно“ — помислих си: до тоя миг бях загубил всички дребни сражения, а щях да спечеля последната битка.

— Можем да ги запитаме официално — предложих. — А после…

— После нищо — прекъсна ме Браун. — Ще изпратим някого, който да им постави въпроса ребром. Ако не ни съставят програмата, ще изхвърля изчислителната машина. И ще кажа на всички, че я изхвърлям, защото не ми върши работа. Те са малка фирма; ако направя така, ще им струва много повече от пет хиляди лири. Ще бъдат разорени, нали?

— Но Законът за клеветата… — започна Мидридж.

— Не ставайте страхлив заек! Няма закон, който да ми забрани да изхвърля изчислителната машина, и няма закон, който да ми забрани да разправям, че съм я изхвърлил. Това ти е ясно, нали?

— Очевидно — потвърдих аз.

— Може би за такива стари мозъци, като мистър Мидридж и моя милост, да не е съвсем очевидно! Но такъв умен млад мъж, като теб! Или като Ралф Хедърсет…

— Ралф Хедърсет ли? Та той не работи при нас…

Браун избухна в смях.

— Работи, Джо. При нас ще има промени. Не си ли отгатнал?

— Какво да отгатна?

— Ще се обединяваме с Хедърсетови. И ние вървим в крак с времето, Джо.

Хвърлих молива, който държах в ръка.

— Винаги си казвал, че няма да се обединяваш. Нарочно ме правиш на глупак. Хедърсет! Този хитър интригант. И затова ли ме остави толкова месеца да се надявам, че ще направиш нещо за доклада?… И наистина направи нещо, нали?

— Колко сме обидчиви и развълнувани! — каза той. — Ако не запазим самообладание, след миг ще се разревем! А сега извади памука от ушите си и слушай! Както си забелязал — и много добре ми е известно, че си го забелязал със задоволство, — напоследък здравето ми не е много добро. Лекарите ми нареждат да си почивам. Вече не мога да ръководя цялото представление. Освен това фирма от нашия мащаб не е вече жизнеспособна единица, както се казва. Беше такава, преди проклетите данъкоплатци да хванат със зъби юздата, но сега вече не е. Така или иначе, някой път си поговори по-подробно с мистър Мидридж по този въпрос. Ще му обясните, нали, Доналд?

— С удоволствие — отвърна Мидридж.

— И не вземай навътре историята с доклада — каза Браун. — Някои негови части могат да се използуват и сега.

— За жалост, след обединяването ще е годен само за боклука — заяви Мидридж.

— Не го обезкуражавайте толкова, Доналд. Аз искам само да му подчертая, че тук ще настъпят големи промени.

— Нови хора — рекох аз. — И те няма да ми бъдат подчинени, нали?

— Старите хора ще останат — успокои ме той. — Винаги ще има място за здрав човек, като теб, на когото да се разчита, Джо. Винаги ще има работа за теб, обещавам ти.

Припомних си, че предложението на Тифилд беше още в сила; отначало тази мисъл ми се стори недействителна, но после взе да се налага все по-силно. По-късно това предложение щеше да ми върне самоуважението, по-късно това предложение щеше да ме освободи; но в този миг знаех, че съм изпаднал до дъното. Не можех да понеса нищо повече. Изправих се.

— Свърши ли?

— Мисля, че свършихме — каза той. — Вие с мистър Мидридж можете да вземете доклада с вас.

Сложих ръце върху облегалката на стола.

— В такъв случай Хедърсет ще отиде да се види с хората от „Фламвил“, така ли?

— Идеята беше негова — отвърна той. — Което си е честно, честно си е.

Отрих чело. Пуснах едната си ръка от облегалката на стола и почувствувах, че ми се завива свят; залитнах и се хванах пак за облегалката. В ръка държах носната кърпа.

— Виждаш ми се недобре — рече той. — Я поседни малко.

Поех дълбоко дъх.

— Ще ми мине — отвърнах.

— Ако искаш, да ти налея нещо. Бренди? Уиски? Джин? Водка? Седни, момчето ми. Струва ми се, че имаш нужда да пийнеш нещо.

Аз пуснах ръцете си от стола.

— Нищо сериозно. Смятам да се прибера в къщи.

— Върви, момчето ми. Няма защо човек да се насилва, когато се чувствува зле.

Седнал зад голямото орехово бюро, той приличаше на обезпокоен баща с лице, изкривено в загрижена гримаса, която никак не му подхождаше. Извърнах се и бавно се отправих към вратата. Когато стигнах до прага, той ме повика по име. Обърнах глава.

— Ти положи много усилия, Джо — каза той. — Положи много усилия.