Джон Брейн
Живот във висшето общество (2)

1

Тя ме събуди, като вдигна клепачите ми; после се вмъкна до мен под завивките, легна усмихната и ме прегърна през врата. Не биваше да идва и трябваше да си отиде, преди да се събуди Сюзън; но аз никога не съжалявах за присъствието й, каквото и да казваше Спок. Беше толкова мъничка и беззащитна, толкова хубава в този миг с розовото си личице и разрошената коса, че сигурно щеше да й се случи нещо ужасно; този свят не е за деца.

Целунах я, за да не си представям как нейното телце се прекършва от нещастен случай или болест, и я притиснах до себе си; поне тука беше в безопасност — в безопасност и у дома си, доколкото това е безопасно в наши дни.

Погледна ме с големите си кафяви очи — очите на Сюзън — и ме погали по брадичката.

— Не си се обръснал, татко.

— Мълчи, Барбара — казах аз, — нямаш работа тук. — Повтарях й тези думи всяка неделна сутрин.

— Ти си страшно топъл, татко. Ти си великан и топъл.

Понякога подреждаше неправилно думите — беше й простено за нейните четири години, — но винаги успяваше да предаде мисълта си. Каквото и да представлявах аз за себе си, за нея бях самата сигурност. Слънцето блесна върху тоалетната по сребърните гърбове на моите четки за коса. Изведнъж се почувствувах много щастлив.

Излегнах се и затворих очи. Нямаше нужда да ходя никъде, а бях по-уморен, отколкото мислех. Сюзън продължаваше да спи; чувах край себе си нейното равномерно дишане. Усмихнах се; след девет години брачен живот предишната вечер не можах да я позная.

Бях отварял широко очи, за да открия коя е тази гола чужденка, но и това не беше помогнало. А може би не беше нито необходимо, нито разумно да се мъча да откривам; топлите великани приемат нещата такива, каквито са.

Барбара отново повдигна клепките ми.

— Събуди се, татко — каза тя.

— Остави татко да си поспи, Барбара.

— Защо искаш да спиш? Прозях се.

— Защото татко дяла седмица неуморно работи, за да печели няколко стотинки, и в неделя има нужда да си почине.

— А защо печелиш стотинки?

— Защото на мама, на татко, на Хари и на Барбара им трябва къща. Трябват им неща за ядене и пиене…

— Хари живее в училището. Там си има къща. Има и неща за ядене и пиене.

— Да, но татко трябва да печели стотинки, за да плаща за училището на Хари. И стотинки за пижамки и роклички, и кукли, и велосипеди, и за всякакви други неща…

И за светлосивия килим, и за сиво-жълтите тапети, и за вградените гардероби, и за тоалетната, и за чаршафите на ивици, и за леглото диван с табли в европейски стил; винаги купувахме по нещо ново, самата къща имахме само от три години. Когато построиха до нас един общински комплекс, това ни послужи за извинение, за да напуснем Линет роуд; при такова съседство — трябваше да го признаем — средата ни ставаше долнокачествена. А раждането на Хари ни накара да напуснем Пъдни лейн по пътя за Гилден; къщата беше твърде голяма, твърде стара и на Сюзън й беше тежко да се грижи за нея; освен това бе много отдалечена. Аз я харесвах и още ми беше мъчно за нея; лично я бях избрал, принадлежеше ми. Поне сам бях платил първата вноска и успявах да изплащам ипотеката. Спомних си посещението при нашия адвокат, когато преглеждахме договора за сегашната ни къща, и мигновения израз по лицето му, когато разбра откъде идват парите — или поне по-голямата част от тях. Не можех да кажа нищо положително; но бях убеден и в презрението му към мене, и в завистливата похот, с която поглеждаше Сюзън. Изразът му не беше открит, разбира се, и може би никой, освен мен не би го забелязал. Но когато човек се ожени за богаташка дъщеря, той става специалист в тия неща. Барбара дръпна косата ми.

— Още не си се събудил, татко — каза тя.

— Добре — отвърнах аз, — знаеш ли какво? Ще направим малко чай за мама.

— И сок за мене. Искам хубав, студен, много студен сок. С лед вътре.

Халатът ми беше на пода; посегнах да го взема, но Барбара изскочи от стаята с него. Хвърли го през парапета на стълбите и заплака. Погледнах я изумен.

— Какво ти става, щурчо-мурчо?

— Не го харесвам — рече тя. — Не го харесвам и не го харесвам. Искам да си сложиш пухкавия.

— Тогава иди да си облечеш първо твоето пеньоарче. И чехлите.

Влязох обратно в спалнята да си взема моите чехли и пухестия халат. Той имаше цвят на камилска вълна и го бях купил, когато живеехме на Пъдни лейн; сега бе по-скоро одърпан, отколкото пухест и ми беше твърде широк още от самото начало. В къщата на Пъдни лейн, където духаше по коридорите и банята бе леденостудена, неговата дебела, плътна тъкан ми служеше добре, но сега вече нямах нужда от него. Нафтовото централно отопление поддържаше в къщата такава топлина, че почти не се нуждаехме от дрехи. Не възразявах срещу това, но понякога, сигурно от чувство на извратеност, ми липсваше удобството на стария халат в зимните утрини, както ми липсваше и откритият огън в голямата кухня. Но не възразявах срещу това; напоследък все по-често не възразявах. Барбара пак се появи, облечена в розовото си пеньоарче с качулка, намъкната върху главата.

— Искам да станеш моя кон — каза тя. — Искам да станеш моя рунтав кон.

Клекнах и тя ми възседна раменете. Не признаваше друг начин да слиза или да се качва по стълбите; смъкнах се бавно, като се придържах за стената. Тя през цялото време приказваше, без да отделя думите си — винаги така правеше, когато биваше възбудена. Доколкото можех да разбера, това беше началото на приказка; в нея участвувах аз и като човешко същество, и като рунтав кон — участвуваше също и замъкът в Скуиръл гордж. Появи се някаква заплаха под формата на великан — но струва ми се не топъл великан — и Барбара беше едновременно спасителка и спасявана.

Щом стигнахме хола, клекнах до прозореца и сложих Барбара на пода. Вдигнах щорите; на юг, от другата страна на Скуиръл гордж, се виждаше Синдрам грендж. Том Синдрам беше умрял преди дванадесет години; спомних си как една вечер в театъра Боб Стор ми го показа. Той беше дребен, посивял старец, който явно носеше нагръдник; Боб с известно страхопочитание в гласа каза, че бил най-стиснатият дъртак в Уест Райдинг, което означаваше целия свят, и че можел да осребри чек за сто хиляди и да му останат още толкова. Но когато умря — наскоро след моето идване в Уорли, — се откри, че дължи на данъчните власти почти сто хиляди; и не можаха да му вземат пукната пара. Не успяха да разберат и за какво си беше похарчил парите; поради тази причина в Уорли си спомняха за него с добри чувства.

А сега той беше мъртъв и Синдрам грендж беше взет от окръга за Културен център. Сега там се провеждаше неделен курс по театрално изкуство — или май по „разновидностите в съвременния театър“. Почти целия си вчерашен следобед прекарах, развеждайки една група из „Драматиците“. Не приех поканата да посещавам курса; сега, когато гледах куличките и назъбените стени на Синдрам грендж, полузакрити от утринната мъгла, съжалих, че не бях приел поканата дори и само за да кажа на Барбара, че съм бил там. Защото Синдрам грендж беше нейният замък; цели петдесет дни го гледахме всяка сутрин през прозореца на хола и това се беше превърнало в ритуал. Нито ритуалът, нито приказката се променяха; тя винаги мълчаливо се заглеждаше в Синдрам грендж, после ми казваше на пресекулки — защото, изглежда, смяташе за нужно да задържа дъх, когато се съсредоточаваше, — че Барбара се прибира в къщи.

Но според сезона имаше и някои разлики; през февруари Барбара се прибираше в къщи, газейки снега, и в къщи я чакаше баница със сирене. Тази сутрин, когато влязохме в кухнята, там имаше цветя. „Цветя повтаряше тя непрестанно, — всякакви цветя.“ После забрави приказката и ме загледа как пълня чайника с вода.

— Моят сок — каза тя и заподскача надолу-нагоре. — Моят сок. Дай си ми моя сок.

Щракнах ключа на печката. Тя смръщи лице.

— Татко, не спирай, дай си ми сока! Защо спираш, дай си ми сока?

— Не бъди толкова нетърпелива, червенобузке — отвърнах аз.

— Не съм червенобузка. Ти си червенобузка.

— Недей мисли, че светът е направен само за тебе, миличка. — Не повярвах сам на думите си, според мен целият свят й принадлежеше.

Никога не бях изпитвал подобни чувства към Хари; дори когато беше на нейните години, той винаги оставаше странно затворен и саможив, и то дотолкова, че понякога ме караше да се чувствувам виновен. А сега, след една година в подготвителното училище, той сякаш се нуждаеше от мене още по-малко; внезапно разбрах, че дори не знам къде се намира в този миг. Утрото помръкна, покритата с линолеум маса и четирите стола до нея сякаш принадлежаха на някое кафене, а не на частна къща и розовите тапети — изрисувани с празнични сцени, вероятно мексиканска фиеста — бяха прекалено ослепителни, за да бъдат уютни. Долапите бяха вградени и Лари Силвингтън, който изготвяше повечето от декорите на „Драматиците“, ги беше декорирал със специални стенописи като коледен подарък за Сюзън. Стенописите изобразяваха Сюзън в нейните четири големи роли — „представления, които, миличка, ние винаги ще помним с очарование и благодарност“ — и бяха живи, весели, находчиви. Лари знаеше да борави с линиите, да предава движения и подробности с няколко щрихи. Това беше най-хубавият коледен подарък, който Сюзън е получавала — тя не можа да са сдържи и го целуна: Лари беше истински приятел, твърде мило бе от негова страна да отдели толкова много от времето и таланта си; той имаше въображение и това струваше повече от качествата на мнозина други… И все пак на мен ми липсваше старият кухненски шкаф, който сега беше прехвърлен в гаража; липсваше ми, защото беше мой сватбен подарък от леля Емили, липсваше ми, защото никой, освен мен не чувствуваше липсата му. Леля Емили надали щеше да забележи неговото отсъствие, защото леля Емили надали щеше да ни дойде на гости. Най-напред трябваше да я поканят, нали?

Извадих кутия портокалов сок от хладилника, разклатих я и налях сока в една кана. Извадих табличката за лед от камерата на хладилника и я облях с вряла вода; когато кубчетата лед се отделиха, сложих четири от тях в розовата пластмасова чаша на Барбара и й дадох три сламки. Имаше време, когато изпитвах удоволствие само от мисълта, че винаги, когато съм жаден, имам на разположение студен портокалов сок; сега обаче хладилникът съществуваше само за Барбара.

Запалих цигара; тя се закашля леко и ме погледна с укор. Този израз подхождаше на лицето й; бих го нарекъл викторианско лице, овално, с къса горна устна, високо чело и нос, който един ден би могъл да се определи като „гръцки“.

— Не бива да се пуши преди закуска — заяви тя.

— Зная. Но мога да върша и по-лоши работи.

— Какви по-лоши работи, татко?

— Мога да пия преди закуска.

— Ами че и аз пия преди закуска — каза тя. — Ти си глупав.

— Вярно е. — И наистина бях глупав — помислих си, — защо да говоря подобни неща на едно четиригодишно дете? Истината беше, че в този миг наистина ми се пиеше, исках нещо, което да замъгли леко нещата, да издигне преграда между мене и розовите тапети, розовите шкафове, хладилника, електрическата печка, машината за бъркане, розовата маса и тапицираните в розово столове; всичко това беше прекалено ярко, лъскаво и хигиенично за осем часа сутринта през тази мартенска утрин, когато Харлинг кресънт мълчеше, потиснат от тежестта на неделята, и ми припомни твърде студено, че съм на тридесет и пет години, баща на две деца и поне с пет килограма по-тежък от нормата.

Седнах и сложих Барбара на коленете си. Вече не я пазех — тя ме пазеше. Не знаех от какво ме пази; знаех само, че докато можехме да бъдем толкова близо един до друг, нищо лошо нямаше да ми се случи. Тя изсмука шумно последните капки от портокаловия сок, остави чашата на масата и каза:

— Обичам те, татко.

И аз те обичам — отвърнах аз.

Тя ме целуна и добави, без да променя гласа си:

— Хари е закусил, вече е закусил. Отишъл е да гледа птиците.

— Нека му пожелаем щастие — рекох аз. Огледах кухнята; нямаше немити съдове, нито трохи — не личеше, че някой е ял тука. Хари беше неестествено чист за десетгодишно момче; когато бях на неговите години, минавах като ураган през стаите. Мислих си как е закусвал сам в кухнята и изпитах неясното чувство, че съм го изоставил; трябваше да бъда с него. Всяка неделя сутринта моят баща ме извеждаше на разходка; но аз живеех в къщи със своите родители, не с чужденци. А Хари трябваше да мине през мелницата на средната класа^[1], която в случая беше мелницата на Сентклеровци; неговото подготвително училище беше избрано от баба му — тя щеше да избере и неговото основно училите.

Чайникът вреше; полека оставих Барбара на пода и запарих чая. Затопли порцелановия чайник, занеси го до чайника на печката, една лъжичка за всеки човек и една за чайника! Сега обаче правехме подобрения — опитвахме различни смеси чай, последната беше две части „Хорниманс директърс“ на една част „Туайнинг Ърл Грей“. Сюзън пиеше своя чай с лимон и без захар. Днес това щеше да бъде темата на разговор или у моите тъстове, или у Марк; то беше част от кампанията за моето отслабване. Чаят постоя три минути, налях си една чаша, сложих пет лъжички захар и допълних чайника с вряла вода. Изпих бързо чая и измих чашата; дребна победа, която ме съживи колкото едно двойно уиски.

Когато отнесох чая в спалнята, Сюзън още спеше. Разтърсих я леко и вдигнах клепачите й. Тя се усмихна.

— Какъв добър Джо си ти!

Целунах я; тя ме привлече върху себе си и така ме прегърна, че трябваше да се освободя, за да си поема дъх.

Барбара отново беше сложила качулката върху главата си.

Добър е татко Джо, добър — каза тя. — Даде ми сок с ледени сламки.

Сюзън се наведе и я целуна. Барбара прие целувката без ентусиазъм.

— Нощницата ти прозира, мамо — рече тя. — А през моята пижама не прозира.

Сюзън се засмя.

— По тебе няма какво да се вижда още, нали? А сега тичай в твоето креватче.

— Не ми се спи вече — отвърна Барбара.

— Искаш ли да те наплескам? Щом мама каже, Барбара трябва да слуша.

Барбара си излезе с присвити рамене.

Сюзън наля чая.

— Разглезваш детето — каза тя.

— Тя си е добра по характер. И да искаш, не можеш да я разглезиш. Разбира се, има нужда от деца на нейната възраст — или поне с малка разлика…

— По този въпрос сме говорили вече. — Тя посегна надолу за жакетчето си, което обикновено лежеше на килима до кревата.

— Но не изчерпателно — отвърнах аз.

Отпих малко чай. Ние, Джо и Сюзън Лемптън, никога не бяхме говорили изчерпателно по въпроса да имаме други деца; след раждането на Барбара обаче моят тъст и тъща го бяха обсъдили.

Видях устата на Сюзън да се свива в гримаса, която напоследък предвещаваше кавга. Някога същата гримаса предвещаваше целувка; но някога и тя като мене искаше да имаме пет деца.

— Ако ти беше изпитал всичко, което аз изпитах, когато се роди Барбара…

— Добре, добре. Да не говорим повече.

— Ти си пълен егоист. Сигурно ще ти бъде приятно да умра. Тогава ще можеш да отидеш при оная никаквица Джин Велфри, по която толкова си се заплеснал. Не мисли, че не те забелязах онази вечер. И не само аз.

— Тя не представяла нищо за мен. Слушай, — казах — да не говорим повече. Няма да ти споменавам вече нищо по този въпрос.

Сюзън извади цигара от джоба на жакета си. Както повечето жени тя подчертаваше пушенето си, поемаше дима и го изпускаше с голям шум?

— Бих предпочела да не споменаваш…

Да не говорим повече — ето че пак стана така. Бях отстъпил. В името на разбирателството се отказвах да говоря за това или онова; но нещата не ме оставяха. Нещата се трупаха върху мене, прескачаха ме и ме тъпчеха до пълно покорство — понякога чувствувах, че всички го знаят. Изпитах нещо близко до омраза към Сюзън; тя отново спечели и гримасата й се замени с лека усмивка. И в някой от тези дни нейното „Бих предпочела да не…“ щеше да се превърне в „По-добре недей…“ и тогава щях да бъда принуден да се замисля. Да се замисля „конструктивно“, ако мога да употребя любимия израз на моя тъст. Да се замисля „ясно и смело“, за да прибавя още два любими израза. И в „крупни перспективи“ — не трябваше да забравя да мисля в „крупни перспективи“.

Сюзън не си беше дала труд да закопчее жакета си; не можех да не погледна гърдите й. Това не ми беше приятно, както не ми стана приятно, когато тя сложи ръцете си върху тях и с глас, който беше почти хленчене, каза:

— Хубави са, нали?

Кимнах; нещата пак ме прескачаха. Бяхме заспали едва в четири часа сутринта, едва не се бяхме скарали, а Барбара беше будна в съседната стая. Но щом Сюзън дадеше признаци, аз знаех какво ще се случи. Станах от леглото и навлякох халата си.

— Отивам да взема един душ.

— Студен ли?

На вратата се обърнах към нея.

— Ако не внимаваш, ще се върна в кревата.

— Детето — изхили се тя. — Не забравяй Спок, Джо.

Тя свали жакета си.

— Ще видиш довечера — подхвърлих аз и затръшнах вратата. Нейното хилене сякаш ме последва по коридора.

След закуска излязох в градината. Тази година пролетта закъсня и осуети миналогодишните ми грандиозни планове; бях забавил прекопаването точно с две недели. Харлинг кресънт беше част от нов квартал покрай парка Сент Клер или покрай Ърл роуд според това, кое ви харесва повече. (Продавачите на недвижими имоти обикновено го наричаха „Парковият квартал“, понеже думата „парк“ звучеше по-благородно.)

Освен няколко големи къщи по самата Ърл роуд до войната в квартала не беше застроено нищо. Ние бяхме първите обитатели на Харлинг кресънт, номер седем и когато се нанесохме, в градината цареше пустош. След като цели три години сякаш не бях вършил друго, освен да плевя, прекопавам и да насипвам каруци с вар и торове, вече имаше надежда, че след още десет години тя ще добие далечна прилика с градината от книгата на Хънлит и Леспър. Разбира се, нямаше да има толкова много рози и черешови дървета, толкова гладки поляни, нито толкова фантастично подстригани храсти и дървета, нито пък в нея щеше да стои толкова голяма лимузина, като онази на снимката (според моите изчисления моторът й беше пет метра дълъг). Не си правех и илюзии колко е ефикасна работата ми при моя тъст. Но градината положително щеше да бъде градина; там щяхме да пием чая си през лятото, да ядем собствени ягоди, щеше да има „къщичка“ за Барбара, както самата тя би казала, също и цветя. Барбара щеше да се връща в къщи и да има цветя. И преди всичко градината щеше да бъде нещо, което съм направил аз, нещо, което да ми принадлежи. Греши оня поет, който е написал как бог се разхожда във вечерната прохлада из градината си; моята градина ценях, защото беше почти единственото място на света, в което аз, Джо Лемптън, можех да се разхождам като Джо Лемптън.

И понеже си мислех, че съм закъснял с две недели — тревожех се. Тя беше единственото място, където не живеех по разписание; в градината човек върши всичко според сезона и времето, а не според часовника и календара.

Голямата къща на Сентклеровци се издигаше на север от Харлинг кресънт, над нея върху хребета на хълма беше „Фоли“. Все още беше приятно да я гледам, нейните строги, уравновесени и прости линии продължаваха да ми харесват; освен това на времето изпитвах чувството, че отчасти съм неин собственик, тъй като моята тъща е от рода Сент Клер — Сентклеровци бяха прадеди на децата ми, значи, бяха и мои. Въпреки всичко аз бях чест за семейството; между най-известните членове на рода Сент Клер имаше поне двама убийци, трима осъдени предатели и един особено амбициозен господин, за когото се говореше, че играл ролята на сводник с петнадесетгодишния си син, когото пробутал на Едуард II, а после пък помогнал при убийството на Едуард в Бъркли. Изглежда, за всички е било нещо напълно естествено да се женят за зестра и да вършат всякакъв вид обири. Перегрин, който построил „Фоли“ в 1820 година, разпилял богатствата на две жени и спечелил трето като командир на полк. За него дори се предполагало, че вземал процент от зъбите, които тогавашните зъботехници събирали от труповете по бойните полета — намерих тази пикантна подробност в един анонимен чартистки памфлет, който Реджи Скура ми показа в библиотеката тайно като порнографска снимка.

Реджи очакваше да се възмутя; но това ми достави по-скоро удоволствие. Беше преди седем години; колкото до мен, родът Сент Клер беше вече загубил своя блясък. Наистина, бях ли някъде по-далече от Уорли, винаги успявах да вмъкна в разговора прадедите на жена ми; приятна ми беше връзката с едно име, което — още повече че то не съществуваше вече — бе символ на обречената аристокрация, знаме сред залеза, звук на тръба при Ронсевал^[2] и така нататък. Но сега вече използувах сред обществото този ход само когато се сещах.

Не влагах сърцето си. Не мога да си спомня кога точно открих, че са мъртви; но знаех, че вече не поглеждам толкова често на север. Трите кули на „Фоли“, които се чернееха върху фона на небето, нарочно направени за ефект, начинът, по който огромната постройка сякаш висеше от небето, вместо да притиска земята — всичко това още ми доставяше удоволствие, но удоволствие, което за мен не беше важно.

Погледнах на юг към Скуиръл гордж, но не към града, не към Сноу парк по брега на реката, нито дори към гората на Уорли зад Сноу парк. Всичко това бях виждал и преди; не бях виждал Синдрам грендж, преди да го открие Барбара. Опитах се да го погледна през нейните очи, едно свърталище на великани, свят на спасения и магии. Не успях; продължавах да мисля за стария Синдрам. Но постройката наистина представляваше подобие на замък с пресъхналия си отбранителен ров, големия двор и бойниците на кулите; докато го гледах, потънах в свои фантазии, в известен смисъл по-необуздани и от фантазиите на Барбара.

Едно беше сигурно — помислих си, — моята собствена къща никога няма да подхранва детските фантазии. Тя беше, щом стана дума за това, точно такава къща, каквато всяко разумно дете би построило за себе си, ако разполага с достатъчно керемиди, дялани камъни и греди. Всяко дете би разбрало необходимостта да разнообрази сивите каменни блокове с подбрани червени греди и да постави гаража отстрани, за да наруши линията на покрива. Предполагам също, че всяко дете би оценило преимуществата на нафтовото централно отопление, двойния гараж и всичко останало. Къщата беше добра и си струваше четирите хиляди и петстотин лири, платени за нея; освен това моят тъст никога не пропущаше случая да ме уведоми, че това е стабилен влог, който всекидневно повишава стойността си. Но въпреки това не беше истинска къща за възрастни; нито едно от децата, които живееха в Спероу гордж, тази сутрин нямаше да я погледне и да види вътре принцеси, дракони и топли великани. И докато живеех в нея, някак чувствувах потиснато мъжкото си достойнство — не само защото беше на името на Сюзън. С идването си тук бях загубил нещо; може би и Барбара беше загубила.

Огледах градината, за да се освободя от мрачното настроение, което безпричинно ме бе обхванало през тази хубава пролетна утрин. Следобедът ми предстоеше доста работа и бог ми е свидетел, че се нуждаех от малко физически усилия. Настроението ми се поправи; ще запаля пролетна клада. О, тогава ме обзе неочакваната анархистична мисъл: исках да изгоря не само боклука от градината, а и много други неща. Чувствувах се смазан от вещите, от материалната собственост, които бях събрал през десетте години брачен живот, на стойност около две хиляди и седемстотин лири извън моята кола „Зефир“ и „Морис 1000“ на Сюзън. Всяка година, вместо да добавям само стойността на новите придобивки, аз правех изцяло нова инвентаризация на вещите си и досега този ритуал ми доставяше трезво, но силно задоволство. Досега, досега; а днес някак исках да започна наново.

Барбара изтича откъм къщата.

— Татко, време е за черква!

Както винаги тя говореше, сякаш ни заплашваше страшна угроза; вдигнах я и я задържах малко в ръцете си.

— Има много време, миличка моя, цяло море от време — казах кротко.

Но тя се освободи от ръцете ми и се помъчи да ме помъкне към гаража.

— Ще закъснеем, татко, ужасно ще закъснеем… — и заплака.

На вратата се появи Хари. Косата му беше разрошена, а челото — изцапано с черно. Гледаше ни с лека усмивка. Тази усмивка не напускаше лицето му, откак миналата година бе тръгнал на училище; с леко подсилване можеше да се нарече загадъчна, но аз имах собствено определение за нея. Наричах я „Карутърс“^[3]; с такава усмивка сахибът^[4] гледаше как работят и играят туземците — странни типове, тези туземци почти приличат на човешки същества… Така сякаш казваше Карутърс не на мен, а на своя невидим придружител, момъка от собственото му племе.

Изтрих очите на Барбара.

— Ще си изплачеш клепките — пошегувах се аз. — Погледни Хари. Той никога не плаче.

Сълзите й потекоха отново.

— Хари е момче! Хари е момче!

Знаех какво иска да каже. Тя имаше право да плаче; имаше право и да са й дълги клепките. Всъщност клепките на Хари бяха по-дълги от нейните; едва миналата неделя баба й го беше подчертала и това продължаваше да я гложди.

Усмивката на Хари се превърна в смях. Сега вече се смееше като нахален малчуган.

— Ти можеш и да не се смееш — рекох аз. — Нямаш много време. Целият си оплескан с чернилка. Върви в банята.

Побутнах го леко; той потръпна от моя допир, но не мръдна.

— Какво чакаш?

Долових раздразнението в гласа си; нямах причини за това, но Хари винаги успяваше да ме раздразни.

— Не мога да отида в банята — отвърна той.

— Защо да не можеш?

— Защото мама е вътре. Така че не ми остава нищо друго, освен да чакам търпеливо.

Прозя се и по лицето му се изписа изразът на Карутърс.

— Знаеш какво искам да кажа. Измий си лицето и ръцете и си облечи празничните дрехи.

— Нямам празнични дрехи — отвърна той.

— Разбирам те. Слушал съм изказванията на баба ти по въпроса. Но престани да спориш за глупости и направи каквото ти казвам.

Барбара се вслушваше напрегнато в разговора и най-после беше престанала да плаче.

— Ти си лош, Хари — укори го тя. — Винаги отвръщаш на татко.

Хари повдигна рамене. Жестът беше типичен за него, също като на възрастен; мълчаливо даваше да се разбере, че всичко, което правя или говоря, няма никакво значение.

— Не се безпокой — отвърна той. — Ще отида да се измия и ще си облека празничните дрехи.

Хари влезе в къщата и аз се почувствувах зъл, но въпреки това смятах, че имам право.

Щом влязохме в черквата, и ми стана по-добре. Вече десет години ходехме в „Свети Алфред“; може би отначало бях започнал да ходя, за да направя удоволствие на тъща си, но сега отивах за собствено удоволствие. (И без това отдавна бях спрял всякакви опити да доставям удоволствие на мисис Браун.)

Не зная защо ми беше толкова приятно да ходя там; вътре бе влажно, миришеше на плесен и пейките приличаха по-скоро на первази, отколкото на седалки. И понеже беше семейна черква на рода Сент Клер, понякога ми приличаше на частен музей, а не на божи дом. Цялата сграда беше пълна с паметни плочи, които изтъкваха какви достойни бойци, политици, работодатели, родители и покровители на изкуствата са били едни или други представители на рода. Но най-вече бойци; дори беше изложено едно окъсано бойно знаме, за което се говореше, че било взето при Рамили^[5]. Но въпреки всичко това оставаше единственото място, с изключение на банята, където не можеха да ми досаждат, където не трябваше да вземам решения, не бях длъжен да слушам как тъстът ми препоръчва „да мисля в крупни перспективи“ или как тъща ми обяснява на моя син, че хората, които се обличат добре, нямат празнични дрехи, защото по такъв начин те признават, че понякога обличат и по-лоши дрехи. Дори и да нямаше смисъл в думите, които сега слушах, те поне звучаха, сякаш бяха пълни със смисъл. „Което бог е създал, побеждава света. И кой ще победи света, ако не този, който вярва, че Исус е син божи?“

Погледнах лицето на Хари: върху него, почти незабележим, бе изписан изразът на Карутърс. Някой ден Хари погрешка щеше да го покаже, на когото не трябва и неговият тънък, прав нас — в носа той приличаше повече на баба си, отколкото на Сюзън или на мен — щеше да промени своята форма, а тъмносините му очи — всички казваха, че били като моите, но дали моите някога са били толкова студени — щяха да бъдат заобиколени от разкъсана плът. Но не можех да му помогна и да му спестя болките, защото вече нямах общ език с него.

А докога щях да имам общ език с Барбара? Това не беше проблем; ако не направех някоя огромна грешка към нея, ние двамата винаги щяхме да се разбираме. Сега тя се въртеше неспокойно на мястото си и явно се отегчаваше; всички нейни чувства бяха явни, лицето й беше човешко, не бе маска или безизразен пудинг. Без да вижда, че я наблюдавам, тя посегна с ръка и дръпна плитката на малкото момиченце пред нея. Намръщих й се; тя се сви на мястото си. Усмихна ми се, сякаш искаше да каже, че не ми се сърди, задето съм се намръщил; и аз й се усмихнах. Винаги щеше да си остане същата; единствената грешка, която можех да направя, би била да не я обичам достатъчно.

„Разглезваш детето“ — беше казала Сюзън и сигурно щеше да го повтаря много пъти. Трябваше да поема този риск. Веднъж, докато говореше за детството си в Харогейт, Алис ми каза, че никога не трябва да се боя, ако обичам прекалено много децата. Спомних си думите й: „Децата се разглезват, когато не ги обичат достатъчно. Когато имаш деца, обичай ги винаги. Не забравяй: обичай ги винаги.“ Не го бях забравил; тя беше казала също, че да се разсъждава днес върху лошите последици от прекалената обич към децата е все едно да се изнася по време на глад лекция върху опасностите от затлъстяване. Нейните думи ми донесоха успокоение; те ми разрешаваха да обичам Барбара.

Черквата както обикновено беше пълна. Тук винаги идваха богатите — Марк я наричаше „Голямата игла“ — и винаги можеше да бъде сигурен, че праведникът Титман ще даде на паството си онова, което то желаеше. А ако се съди по неговите проповеди, то желаеше да бъде успокоено, че ще се радва вовеки веков на това, което има — Титман беше най-добър, когато заклеймяваше грубия материализъм на работническата класа и машинациите на международния комунизъм. Но на мен ми бе приятен, както ми бе приятна и черквата „Свети Алфред“, независимо дали бях съгласен с него, или не; гласът му, добре модулиран и предразнял, винаги ме успокояваше. И черквата също благоденствуваше въпреки влагата и миризмата на плесен; върху олтара постоянно имаше цяла оранжерия от цветя, по пода не се виждаше нито едно петно, а металическите части блестяха. Тази сутрин слънцето беше извадило на показ летните дрехи на жените; сякаш от тях се разнасяше поне от по-младите — един общ възбуждащ аромат. Замислих се за всички тези чисти и леко облечени тела и занареждах от тях един пасианс, който сам си измислих. Джин Велфри седеше вдясно от централната пътека — тя явно беше ас, ако не и четирите аса едновременно; кръгът от черна слама и мрежичката на главата й не можеха да скрият хубавата коса. Всъщност те само подчертаваха нейната блестяща изкуствена русота; Джин не беше обикновена блондинка, тя беше Блондинката с главно „Б“, прототип на красавица, чиято близост кара всеки мъж — стига да не е на смъртно легло — да оправя връзката си и да пъчи гърди. С мъка откъснах очи от нея и погледнах Ева Стор. Ева бе започнала да надебелява. На времето нейната черна коса и общата й загладеност ми напомняха скорец или червеношийка; сега очертанията й бяха някак втвърдени — приличаше на по-голяма и по-домашна птица. Но въпреки това все още беше поне „дама“ в тестето.

Барбара се обърна на мястото си.

— Ей, лошо момче! — изкрещя тя и гласът й се извиси. — Дай ми я!

Малкото момче зад нея беше сграбчило нейната шотландска баретка и здраво я притискаше към себе си.

Майката на малчугана облиза устни и му се намръщи; то върна баретката на Барбара и заплака шумно. Обърнах се; играта свърши. Беше съвсем безопасно, макар и малко юношеско, да нареждаш в кръг разсъблечени жени и да ги раздаваш като карти; но жената до майката на момчето не можеше да бъде раздадена. Не я познавах, никога през живота си не я бях виждал, но един поглед върху нейното спокойно, усмихнато лице ме увери в това. „Защити ни с твоята мощ; и ни избави от грях и опасност; и нека всички наши деяния бъдат под твоята власт, нека вършим само онова, което радва очите ти…“

Спокойна и едва усмихваща се; прехвърлих през ума си синонимите на спокойна. Тиха, кротка, несмутима, безметежна, сдържана; но „спокойна“ беше най-точно. Не смеех да се обърна още веднъж; усещах, че не само Сюзън, но и Браунови ме гледат.

Хвърлих поглед вляво; те седяха близо до първата редица. В „Свети Алфред“ вече нямаше специални места; но моята тъща не признаваше това обстоятелство. Техните места и мястото на госта им Ралф Хедърсет бяха специални, въпреки че на пръв поглед те споделяха с останалата част от паството общата пейка. Имаше някаква преграда, някаква йерархия — когато погледнах неговия дебел червен врат и нейния остър профил, обзе ме тръпка на омраза и страх. И какво правеше Хедърсет толкова далече от дома си? Тази година за трети път идваше на гости; а знаех добре, че моят тъст не би дал някому и чаша ракия, ако не преследваше определена цел.

Паството се изправи на крака за химна; аз закъснях с няколко секунди и знаех, че ще ми се впише в пасива. Разбира се, упрекът нямаше да последва веднага. Но в някой от следващите дни моята тъща щеше да заговори за хората, които са толкова глупави или толкова ненабожни — човек просто не знае какво да мисли, — че дори не могат да следят реда на службата. Аз щях да разбера кого има пред вид, а по тона на гласа и посоката на погледа й всички, които присъствуваха, също щяха да го разберат.

Моята тъща беше привърженица на този стил, според който човек се изказва неприятно ясно, без никога да се изяснява, а откакто Хедърсет бе станал редовен гост в нейния дом, тя надмина дори и собствените си досегашни рекорди. Напоследък се водеха общи разговори за неприятните ловци на зестра, за любовта на долнопробните хора към долнопробни кръчми (това стана, след като помогнах на един работник от завода здравата да се напорка), обсъждаше се колко важно е Хари да говори правилно. Трябва да бъде даден в пансион; лесно може да възприеме неправилно произношение в къщи… искам да кажа, в Уорли. Но аз знаех, че грешката й не беше подсъзнателна, известно бе кой има неправилно произношение. Нейният зет. Произношението на Хедърсет не беше неправилно; беше посещавал Хароу^[6]и оттам бе придобил физиономията на ученик от частен колеж; сякаш костите на лицето му бяха извадени и заменени с някаква по-твърда, по-гладка, но и по-лесно обработваема материя, която можеше за едно денонощие да бъде излята в желаната форма. Пак там, по всяка вероятност, бе придобил и вкусовете си на джентълмен: той наистина ходеше на лов и риболов и би участвувал дори в лов с коне, но не можеше да отдели време, нали разбирате!… Най-важното беше, че баща му бе директор на „Хедърсет Стийл Корпорейшън“, огромен концерн в Средна Англия, с който имахме делови връзки. Помислих още веднъж какво ли цели Хедърсет със своето посещение и след това престанах да мисля. Изведнъж ми се видя много по-важно да възстановя в паметта си лицето на жената, която седеше зад мене. Сиви очи, дребно накъдрена кестенява коса, доста едри зъби, розов цвят на кожата. Беше към двадесет и пет годишна. Това бяха отделните черти на лицето й; но те не го обясняваха, не обясняваха нейното спокойствие.

Когато службата свърши и имах възможност да я погледна пак, аз се обърнах и очаквах, че този път ще се разочаровам. Казах си, че това сигурно се е дължало на слънчевата светлина и стъклописите, на думите от свещеното писание, може би на нуждата ми от спокойствие. Този път лицето й сигурно щеше да бъде така безизразно и тревожно, както на всички други. Но то беше точно такова, каквото го бях запомнил. По силата на навика започнах да мисля „конструктивно“. Понеже Уорли беше малък град, а тя бе дошла наскоро, рано или късно щях да се запозная с нея. Трябваше да ускоря работите. Ако се съдеше по външния й вид, спокойно бихме могли да се сприятелим; дрехите й, без да са фрапантни, бяха хубави, а и самата тя принадлежеше към категорията, която всеки ден се къпе и си сменя бельото.

И преди всичко тя идваше в черквата. На времето е било почти задължително всеки ден да ходи на черква, така че ходенето в черква само по себе си не е давало обществен отпечатък. После то излезе от мода; а сега поне в Уорли пак беше на мода. Никой нямаше да загуби доброто си име, ако не ходи на черква; но нямаше да го загуби и ако ходи.

Или поне така беше казал Марк миналата вечер; за мое учудване ми стана неприятно, че повтарям чужда мисъл. Той беше безспорно прав, помислих аз, когато излизах от черква; но предпочитах да не е.

Прав или не — все едно, нямаше никаква полза да мисля „конструктивно“ за тази жена. Най-добре беше тя да си остане едно лице и толкова, нещо като снимка на кинозвезда, която човек си носи в портфейла. Трябваше да бъда реалист, достатъчно реалист, за да призная, че не можеше да става дума за връзка между мен и тази жена. Но да призная това още не значеше, че това ми харесва; докато я гледах как се скрива зад ъгъла по Маркет стрийт, внезапно се почувствувах уморен и възрастен, освен това ми се допи.