Джон Брейн
Живот във висшето общество (19)

18

Когато видях, че пред вратата стоят Марк и Сибил, първото ми желание беше да затръшна вратата пред лицата им. През тези шест седмици Марк бе пораснал в съзнанието ми по-голям от естествената си величина, въплъщение на злото; дълбоко в себе си чувствувах, че е спал със Сюзън не от желание към нея, а от омраза към мен, за да докаже, че винаги и във всеки случай класата на сахибите превъзхожда, без да полага усилия. Но щом влезе на светло, и аз видях у него само един мъж на средна възраст, с бяла риза, леко пожълтяла от много пране.

— Здравей, стари момко — каза той. — Отдавна не сме се виждали.

— Играехме си на криеница! — отвърнах. — Когато ние се върнахме от курорт, вие заминахте.

Целунах Сибил.

— А ти как си, любов моя? Как са децата?

— Всички се съживихме, с изключение на Марк. В Майорка се зарази от някакви насекоми…

— Много жалко — рекох аз.

Марк нервно потри ръце.

— Нищо особено — обясни той. — Леко разстройство само, това е всичко. Но ми поднови старата история.

Старата история бе някаква тропическа болест, която хванал в Бирма; винаги успяваше да я спомене поне един път в разговор, както по-грубоватите хора успяваха да споменат за ордените си. Но тази вечер Марк наистина изглеждаше болен; очите му бяха зачервени, а загарът не прикриваше бледността му.

— Трябва да внимаваш с тази болест, приятелю — казах аз.

— Все това му повтарям — подкрепи ме Сибил. Тя го прегърна. — Всъщност той не трябваше да става от леглото, но не иска да пропусне рождения ден на Сюзън.

Тя ме погледна гневно, сякаш със собствените си ръце бях измъкнал Марк от леглото.

— Казах му, че Сюзън ще разбере положението, но той не иска да я разочарова…

— Това се казва истинско уважение — усмихнах се аз. — Ние наистина щяхме да бъдем разочаровани, ако Марк не беше дошъл.

— За бога, Сибил, още не съм легнал да умирам — каза Марк. — Караш Джо да се чувствува неудобно.

— Тя само мисли доброто на съпруга си, приятелю — успокоих го аз и ги вкарах в гостната.

— Нали за това са съпругите, а, Сибил?

Тя ме погледна озадачена. Аз избухнах в смях.

— Не е ли така? Пийни нещо, миличка, и ще се почувствуваш по-добре. И Марк ще пийне нещо. Кажете какво искате и ние ще ви го предложим.

Огледах стаята; приемът бе почнал. Само до преди пет минути тук бяха събрани двадесет отделни личности, които приказваха, пиеха доста бавно и едва ли не суеверно посягаха към студения бюфет, сякаш храната не беше предназначена за тях. Сега вече приемът беше в разгара си, всички бяха едно цяло, което ядеше, пиеше и ако не спеше с жената на съседа си, то поне обмисляше какви възможности има за това.

Занесох на Марк и Сибил две пълни чаши уиски.

— Познавате се с всички, нали? — попитах аз.

— Не познавам онова къдрокосо момиче до прозореца — отвърна Сибил.

Марк погледна към Нора. Лицето му сякаш за миг просветна.

— Разбира се, че я познаваш, мила. Запознахме се с нея у Браунови. Нора Хоксли.

— Имаш добра памет, мили. Хубавичка е, нали? Твоят тъст изглежда доста погълнат от нея, Джо.

Сред общия шум не можех да чуя какво говори Браун; но беше явно, че той забавлява Нора. Той хвана ръката й и я обърна с дланта нагоре; известно време я разглежда, без да се смущава от удоволствието, че я държи. Шумът край него заглъхна за малко.

— Никога не греша — чух го да казва. — Погледнете вашата линия на живота.

От ъгъла, където Лари Силвингтън стоеше като крал сред придворни, избуха силен смях; пак се обърнах към Сибил. Продължавах да не обичам тъста си; но изпитвах съвсем незаинтересувано задоволство от това, че все още можеше да се наслаждава от лек флирт с красива жена. А не потвърждаваше ли това и моя добър вкус? Той беше избрал най-хубавата жена в стаята. Носът на Ан Роджърс беше прекалено голям. Ева Сайкс бе доста напълняла. Краката на Сали Тимбал бяха прекалено мършави, Корал Смит беше късогледа, но не желаеше да носи очила, затова гледаше накриво или се мръщеше. А тъща ми и Сибил изобщо не влизаха в сметката, макар че едва ли беше справедливо да ги поставям на едно равнище. Въпреки всичките си недостатъци моята тъща никога нямаше да облече такава рокля, ярковиолетова рокля, която да показва толкова много краката й…

Марк трепереше.

— Не ми изглеждаш добре — казах аз. — Искаш ли нещо?

— Още малко уиски, стари момко. — Той отново потри ръце. — Напоследък е ужасно студено.

Взех празната му чаша.

— Още е есен — отвърнах аз. — Истинският студ още не е започнал.

Напълних чашата.

— Искаш ли да полегнеш малко, Марк? Можеш да отидеш в стаята на Хари…

— За какво да отиде в стаята на Хари? — попита Сюзън.

— Марк не се чувствува добре.

— Бедничкият! — възкликна Сюзън.

Тя се поклащаше леко, изправена над тях; явно беше, че се е подкрепяла с алкохол, докато е чакала.

— Не ставайте — рече тя и ги целуна поред. Целувките й бяха шумни и влажни.

— Чудесно е, че ви виждам пак и двамата — продължи тя. — Все се изпускахме…

— Играехме на криеница — отвърна Сибил. — Честит рожден ден, Сюзън.

Марк се изправи.

— Всичко най-хубаво и от двама ни, мила. И моля те, приеми този малък подарък като израз на обичта ни.

Беше синя найлонова нощница.

— Прекрасна е! — възхити се Сюзън. — Точно каквато исках.

— На мен трябва да благодариш, мила — обади се Сибил. — Марк искаше да ти купи нещо полезно.

Вдигнах нощницата срещу светлината.

— Това нещо ще показва повече неща, отколкото ще скрива — подметнах аз. — Сигурна ли си, че ти си я избрала, Сибил? Сигурно Марк я е избрал, но не иска да си признае. Ти си много потаен, нали, Марк?

Нощницата не беше като тая, която бях донесъл на Сюзън от Лондон; понеже Сибил я бе избирала, украшенията й бяха прекалени, а цветът й — тъмен и металически. Никога преди това не бях виждал тъкмо този нюанс на синия цвят.

Втората чаша уиски беше върнала цвета по бузите на Марк.

— Не съм я избрал аз, Джо — каза той.

— Шегувам се — отвърнах аз. Видях, че е уплашен; сигурно не е искал да дойде, но дори и с извинението за болестта си не е посмял да отклони своето посещение.

— Точно такава исках — повтори Сюзън. — Много мило от ваша страна.

— Идеята беше на Сибил — обясни Марк и ме погледна умолително. — Тя просто излезе и я купи.

Гледаше ме в лицето, сякаш очакваше удар, на който не може да отвърне. Усещаше, че точно тази нощница имаше някакво особено значение, усещаше, че е бил направен погрешен избор, но не знаеше защо. Беше опрян до стената, повече не се съпротивляваше. Не знаех защо бе така, но знаех, че пред мен стои един много уплашен мъж.

— Идеята е била чудесна — рекох аз и прегърнах Сюзън през кръста. — Ще изкараме втори меден месец, нали, мила?

Сюзън се захили.

— Лошо момче! — възкликна тя.

Тъстът ми се приближи към нас. Той държеше Нора за ръка.

— Вече е късно за един старец да бодърствува и да пие — каза той. — Ще си тръгвам веднага щом успея да откъсна жена си.

— Не сте старец — отговори му Нора. — Вие сте хубав мъж и го знаете.

Браун извади табакерата си, отвори я, погледна в нея с нескрито желание и пак я затвори. Това беше вярно; с гъстите си вежди и смели черти на лицето, които още не се бяха отпуснали, той беше онова, което наричат хубав мъж.

Браун се усмихна на Нора.

— Още няколко такива комплимента, моето момиче, и ще заведа в къщи вас вместо жена си.

— Надявам се, че добре си се забавлявал — рекох аз. — Наистина ли трябва да си вървиш?

— Страх ме е, че се налага, Джо. — Той се обърна към Нора. — Трябва да дойдете у нас на аперитив следващата неделя сутринта — покани, я той. — И кажете на брат си да ми се обади по онзи въпрос.

— Още не го познавате — отвърна Нора.

— Ако е толкова интелигентен, колкото е сестра му, ще свърши добра работа. — Браун целуна ръка на Нора.

Изведнъж се изненадах от съчувствието си към стария човек, който не смееше да изпуши една пура и трябваше да си отиде в девет и половина; и от съчувствието си към Марк, все още изплашен, все още очакващ удар. Не остана вече кого да мразя. Прегърнах по-здраво Сюзън през кръста.