Джон Брейн
Живот във висшето общество (18)

17

— Днес следобед видях леля Сибил — съобщи Хари, докато вечеряхме на другия ден. — Попита ме кога ти и мама ще отидете да ги видите.

— Трябва да питаш баща си — посъветва го Сюзън. Тя се смръщи на Барбара. — Барбара, за бога, яж си кифлата и не прави трохи.

— Не обичам леля Сибил — каза Барбара. — Лицето й е все намръщено. И мирише, ама наистина мирише.

Потиснах усмивката си.

— Много е лошо да говориш така, Барбара.

— Защо трябва тя да ми е леля?

— Всъщност тя не ни е леля — обясни Хари. Той наплеска наденицата си с доматен сос. — Баба казва, че било просташко да наричаш хората лели и чичовци, когато те не са ти такива.

— Сибил е твоя братовчедка — каза Сюзън. — И така е прието като израз на уважение към по-възрастните хора. И въпреки че не ми е приятно да те мъмря още от първия ти ден в къщи, моля те, не натиквай цялата наденица в устата си. — Тя запали цигара и се загледа мрачно в кухненския прозорец. Още от сутринта продължаваше да вали.

Хари нагълта наденицата с пълна уста.

— Ама наистина понамирисва малко, нали? — подхвърли той.

— Млъквай! — изкрещя Сюзън. — Не се показвай като ужасен малък глупак!

Барбара се разплака. Недей крещя, мамо. Моля те, недей крещя, мамо.

Обгърнах раменете й с ръка.

— Спри чешмичките, Барб — казах аз. — Ако бъдеш послушна, ще ти почета.

Сюзън пийна малко чай; забелязах, че чашата треперливо почуква по чинийката.

— Точно така — подметна тя. — Поощрявай я. Поощрявай и Хари. Не ми обръщайте внимание. Аз съм само стара работлива слугиня.

— По-спокойно — рекох аз, без да пускам Барбара. Искаше ми се да прегърна и Хари; на лицето му се бе изписала уплаха. Но подготвителното училище отдавна вече го бе научило, че всички външни изрази на обич между деца и родители са досадни и лигави. Той ми го каза в лицето, когато, без да се замисля, се опитах да го целуна при връщането му.

— По-спокойно! Цял ден не съм подвила крак. Знаеш, че мисис Морлат има свободен ден и трябваше сама да върша цялата работа, знаеш, че не съм добре, а с какво си ми помогнал?

Барбара зарева.

Издаваше някакъв проточен животински вой, полугневен, полунещастен. Притиснах здраво малкото телце.

— Недей, миличко. Недей, гълъбче, скъпа моя…

Хари продължаваше да яде наденицата си.

— Глупаво малко бебе — каза той. — Плачеш за нищо и никакво!

Барбара го погледна, сякаш я беше изоставил; върху лицето му неочаквано се изписа пак „карутърсовият израз“ и нейният рев се удвои, а накрая завърши с хълцания, от които цялото й лице почервеня.

— Остави я на мира — смъмрих го аз. — Знаеш, че не обича да й казват бебе. — Потупах я лекичко по гърба. — Уморена е — обърнах се към Сюзън.

— Тогава я сложи да легне — отвърна Сюзън. — Щом толкова я обичаш, погледай я малко и виж дали ще ти хареса.

— Дай ми престилката си — казах аз, — а ти можеш да вървиш да работиш навън. Повярвай, няма да имам нищо против. Пък и сигурно ти ще си по-добра от мене. Лицето ми не е подходящо, нали разбираш… Млъкнах — бях почнал да хленча, хленчех пред децата, вършех нещо, което отдавна се бях заклел да не правя.

— Извинявай — казах аз. — Остави ми децата. Хари ще помогне да измием чиниите, нали, Хари?

Сюзън ме зяпна, лицето й потръпна, след това избяга от стаята. Заех се отново с чинията си, но я оставих настрана наполовина пълна. Наденици, гарнирани с пържени картофи и зрял фасул, бяха любимо ядене на Хари, но не и на мен.

Запалих цигара. Така свършваше бракът. Не бях изпитал никакво състрадание, докато гледах пребледнялото, потръпващо лице на Сюзън; през цялото време само ми се щеше истински и съвсем трезво да я ударя.

Дъждът беше обезцветил небето и смеещите се селяни по тапетите танцуваха не празнично, а около някаква клада, смееха се на някого, който се гърчеше сред пламъците, играеха около обгорялото тяло — устата му, изпъната от агония в гротескна, удължена симетрия — там, в центъра на покрития с калдъръм площад. И сега, когато се вгледах в картината, тапетите сякаш не позволяваха да се види целият площад. Рисунката беше непълна; но ако се вгледах достатъчно дълго, щях да видя липсващата част.

— Къде отиде мама? — попита Барбара.

— Близо е — отвърнах аз.

Започнах да прибирам чиниите.

— Ела да помогнеш на татко. И Хари ще дойде.

— Искам си моята мама — каза Барбара.

— Скоро ще се върне — рекох аз. — Ще ти прочета една приказка.

— Не искам приказка. — Тя пак заплака. — Искам си само мама.

Долната й устна беше издадена напред, очите зачервени, красивото й личице изглеждаше странно възрастно, меките й, но чисти черти се бяха отпуснали и в тях имаше нещо маймунско; за първи път през живота си тя ме разгневи истински, защото я видях като дъщеря на Сюзън, а не моя.

— Стига си искала! — казах аз. — Млъквай или така ще те наредя, че да има за какво да плачеш.

Сълзите й спряха. Никога досега тя не беше чувала този тон на гласа ми.

— Миличка, трябва да ти се скара човек! Нали знаеш, че татко не обича… — За моя изненада гласът ми беше мек и трепереше.

— Искам си мама — настоя Барбара.

— Ще ти я повикам — отговорих аз.

По-късно, след като Хари си легна, Сюзън вдигна поглед от иглата и каза кротко:

— Джо, не можем да продължаваме така.

— Ще се приспособя някак — отвърнах аз.

— Страх ме е, че Барбара е усетила нещо.

— Не говори щуротии. Тя е едва на четири години.

— Тя съвсем не е глупава. А и ти никак не криеш чувствата си към Марк и Сибил.

— Не ги ли крия? — Пак изпитах желание да я ударя. — А може би не моите чувства са разтревожили детето. Може би е видяла нещо…

Сюзън се изправи.

— Нали обеща? — рече тя. — Ти обеща. Не си честен.

— Добре. Не трябваше да го казвам. Но, за бога, обясни ми какво си наумила.

— Джо, ти си изпълнен с омраза. Не можеш да я скриеш, Джо. Тя те измъчва, не разбираш ли?

— Значи, съм озлобен и измъчен, така ли? А какво друго очакваш, дявол да го вземе?

— Детето го вижда. Тя не знае, не може да знае каква е причината, но го вижда. И Хари също може да го види.

— А какво трябва да направя аз? Може би трябва да се чувствувам благодарен на Марк? Може би трябва да му изпратя възвишено послание, с което да изразя моята дълбока признателност? Да ти разправя ли какво ми се иска да му направя?

Казах й, като употребих най-силните възможни краски — надявах се да я възмутя и да си признае, че все още не й е безразлично какво ще му се случи; но за мое разочарование лицето й остана спокойно. Тя дори не се отврати, защото не ме слушаше; гласът ми заглъхна в повтаряне на мръсотии.

— Свърши ли, Джо?

— Още не съм почнал. Някой ден ще го разбереш.

— Каква полза има да се говори така? — запита тя уморено. — Наранена е само гордостта ти, но не и самият ти…

— Не виждам разликата. — Налях си голяма доза уиски.

— Точно там е нещастието, Джо. Ако не внимаваш, точно това ще те разруши. Пълен си с омраза и гордост. Винаги си бил. Мразиш баща ми, мразиш майка ми, мразиш почти всички, с които работиш, и винаги си ги мразил.

Тапетите в гостната нямаха строго определен рисунък, но кремавите линии леко доминираха над вертикалните златни линии. Нямаше ярка граница между двата вида ивици; това бе една от причините, поради които тапетите бяха толкова скъпи. Внезапно открих, че са ми противни, внезапно открих, че са направени с прекалено добър вкус. Сякаш бяха в чужда къща; също като паркета, като радиограмофона „Грундиг“, като всичко друго в стаята — те струваха повече, отколкото можех да си позволя. Оставих чашата, без да съм пил от нея.

— Излизам — казах.

— Точно това очаквах — отвърна Сюзън. Гласът й беше преднамерено спокоен. — Много си добър, когато става дума за бягство.

— Какво искаш? За бога, какво искаш? Не съм ли направил достатъчно за тебе? Не съм ли се нагълтал с достатъчно кал? Какво още искаш?

Тя сложи ръка върху моята.

— Успокой се, Джо. Успокой се, мили, успокой се. Започна да крещиш. Ще събудиш децата.

Добрината в гласа й ме накара да се почувствувам необяснимо виновен. Искаше ми се да сложа глава на скута й и да си поплача на топло, на сигурно; с учудване помислих, че наистина съжалявам, искам да й се извиня. Но за какво съжалявах?

— Ще бъда разумен — рекох аз. Гърлото ми се стягаше; с мъка изговарях думите. — Обещавам да не се гневя. Но ми кажи какво искаш!

— Джо, не можем да не се виждаме с Марк и Сибил. Уорли е прекалено малък. Хората ще започнат да говорят. Много чудно е да се виждаш постоянно с някого и после изведнъж да престанеш. Сибил сигурно вече е почнала да подозира. Не мога все тъй да й се измъквам.

Изправих се.

— Ще изляза.

— Джо, трябва да повярваш, че между мен и Марк всичко е свършено.

— Така изглежда — отвърнах аз.

— Къде отиваш?

— Да се разходя. Тя измърмори нещо. Сграбчих я за рамото.

— Какво каза?

— Нищо — отвърна тя. — Понеже съм глупачка, очаквах, че ще се държиш като джентълмен.

Изплюх се на пода.

— Не съм джентълмен — казах аз и пуснах рамото й. На вратата се обърнах; видя ми се като вкаменена от страх, очите й бяха безизразни.

— Не ме чакай — рекох аз. — Не съм джентълмен и не заслужавам подобно нещо.

Устата й се размърда, но тя не проговори; пак ме обзе необяснимото чувство на вина.

Грабнах палтото и шапката си и се втурнах навън в дъжда.

 

 

След около половин час ходене взе да ми става приятно. Отдавна не бях ходил по дъжд, отдавна не бях ходил пеша из Уорли; и ми се струваше, че още по-отдавна не съм оставал сам.

Видях, че съм застанал до моста в Сноу парк и гледам реката. Беше придошла от валежите през последните два дни; замислих се унесено, че ако продължава да вали още един ден, реката ще излезе от коритото си. Нахлупих шапката си над очите. Да мисля за бъдещото наводнение, да си представям как черната студена вода ще погълне най-напред парка, а след това й града, дълбоко ме задоволяваше. Но нямаше да стане; не можеше да стане, защото градът беше разположен твърде високо над реката, и въпреки това би трябвало да стане; реката имаше своите права, както ги имаше и градът, черната студена вода, която се въртеше и пенеше под железния мост, беше жива, както беше жив и градът.

Парапетът стигаше до кръста ми; наведох се над него, а желязото студенееше под ръцете ми. В началото на моста имаше газов фенер; виждах как дъждът набраздява водата. Вляво долавях само неясните очертания на Уорли форест; вдясно дърветата, изпъкнали върху хоризонта, закриваха трибуната за оркестъра и тенис кортовете. Бях сам, гледах реката и дърветата около мен, а сега, поради някаква игра на светлината, водата ми се видя не черна, а сребриста. Лееше се, течеше между дърветата, течеше надалеч от града, течеше натам, закъдето текат реките, но течеше надалеч. Вятърът се бе позасилил; долавях миризмата на реката, противна и кучешка — един булдог, който излиза от мрака.

Сложих крак върху решетката под парапета. Един порив на вятъра подхвана шапката ми; автоматично сграбчих периферията. Отдалечих се и се върнах към Маркет стрийт; Водата отново беше станала черна и не бях сам; за миг се поколебах пред хотел „Грейт уестърн“, но продължих към „Сент Алфред“.

Когато се приближих до черквата, часовникът удари десет. Погледнах назад, към Грейт уестърн, знаех какво ще получа там срещу няколко монети; не беше точно това, което желаех, но все пак беше по-добро, отколкото да се прибера направо в къщи. Алкохолът нямаше значение; имаше значение, че щях да бъда между други хора, без необходимостта да им говоря. За половин час щях да получа тази самота, заради която бях излязъл, за половин час щях да бъда, ако не щастлив, то поне упоен.

Реших, че не е достатъчно. Свих наляво по Кармел стрийт. Застанах пред вратата с пръст върху бутона на звънеца и се почувствувах неудобно. Къщите по Кармел стрийт бяха с тераси, построени от червени тухли по времето, когато местният камък е бил изчерпан; тя бе спокойна улица, почтена улица, улица на пенсионери, на ръце, които отдръпват завесите само колкото да погледнат, без да бъдат видени.

За никое място в Уорли не би било прилично женен мъж да посещава в десет часа през нощта млада жена, особено пък тука. Нора едва ли щеше да се зарадва да ме види. Натиснах звънеца повторно.

Вратата се отвори със скърцане. Нора ме зяпна.

— Джо. Какво е станало…

— Можеш да ме поканиш да вляза — казах аз.

Тя сложи пръст на устните си и ми даде знак да я последвам. В преддверието светеше, а стълбите бяха едва осветени. Домът миришеше на влага и камфор и след собствения ми дом изглеждаше толкова претъпкан, че едва ли не предизвикваше клаустрофобия.

Нора изтича нагоре по стълбите; стигнахме най-горната площадка и тя трябваше да почака за секунда, докато я настигна. Набута ме в стаята, все още с пръст на устата.

Седнах в най-близкото кресло, дишах тежко. Тя затвори вратата и се изправи над мене с намръщено лице.

— Господи! В какъв ужасен вид си!

— В по-лошо положение и от Китай!

Нора се допря до палтото ми.

— Измокрен си до костите. Свали го. Ще развалиш красивия турски килим.

Тя коленичи до газовата печка. Поднесе клечка кибрит, за да я запали, аз отново забелязах силната извивка на гърба й и ширината на бедрата — сивата пола на квадратчета съвсем не ги прикриваше. Помислих си, че за разлика от повечето жени тя ще изглежда по-добре гола, отколкото облечена.

— Бях на разходка — казах.

Тя взе шлифера ми, изтърси го до вратата и го метна на един стол пред огъня.

— Виждам. Свали си обущата.

— Съвсем са сухи — отвърнах аз и ме обхвана необяснима паника.

— Свали ги. — Тя протегна ръка. — Подгизнали са. Ти си истински идиот, нали?

— Да — съгласих се аз. — Не би трябвало да идвам по това време.

Тя взе обувките ми и се зае да ги тъпче с вестници.

— Изобщо не би трябвало да идваш тука. Поне не сам.

— Вчера телефонирах и никой не ми отговори.

— Казах ти, че ще се върна късно. Защо не ми телефонира тази вечер?

— Нищо нямаше да излезе — отговорих аз.

— Защо? И за бога, погледни ме в лицето.

— Ще те погледна след минутка — казах аз. — Но точно сега не ми се говори.

— Ти си наистина най-чудният мъж, когото съм срещала. Втурваш се при мене измокрен до кости в десет часа вечерта и после не искаш да разговаряш, а само да ми гледаш пърхота по главата. Не можеш ли да ме погледнеш в лицето?

Изправих се и отидох до мансардното прозорче. Дръпнах малко завесите; продължаваше да вали и улицата беше празна. Над покривите на отсрещните къщи видях кубето на „Сент Алфред“. Дотогава не бях го виждал под такъв ъгъл; за миг дори не можах да го разпозная. Оттука и улицата беше по-друга, червените й тухли — по-меки на цвят, непрекъснатата линия на оградите сякаш подсказваше едно желание да се направи нещо приятно за окото, а не само да се наблъскат колкото може повече къщи върху мястото, с което се разполага.

Върнах се при креслото. Отдавна не бях влизал в такава стая, отдавна не бях стъпвал върху протрит килим, върху тъмни борови дъски, целите в петна.

Мебелировката беше тъмна и масивна; двукрил гардероб, шкаф, който стигаше почти до тавана, маса, която заемаше почти четвъртината от стаята, две кресла и канапе, тапицирани с мазна на вид, черна кожа. Стаята беше потискащо грозна; но в този миг представляваше единственото място, където исках да бъда.

— Видя ли всичко? — попита Нора. — Има още баня, спалня и кухня. Да не ги пропуснеш!

Повдигнах глава.

— Ще бъде много мило от твоя страна, ако ме оставиш да си поседя. Не ми се разговаря.

Тя се приближи до мене и ме подуши.

— Пил си нещо, но не си пиян. Какво ти е станало? Неприятности ли имаш?

— Вече не — отвърнах аз.

— Искаш ли да пиеш нещо?

Повдигнах рамене.

— Дори и ти да не искаш, на мене ми се пие. Почакай тука; не, ела с мене! — Тя погледна краката ми. — Най-долу в гардероба има чехли в една червена кутия. Сигурно ще ти станат.

Кухнята беше чиста; между газовата пералня, голямата кухненска маса и умивалника бе невъзможно двама души да застанат, без да се докосват. Обгърнах я с ръка през кръста. Тя въздъхна, притисна се до мен, а после отблъсна ръката ми.

— Ще счупя чашите. — Тя пак въздъхна. Цялото й тяло внезапно се вдърви. Погледнах я. Лицето й беше станало розово.

Взех таблата от ръцете й и я последвах обратно във всекидневната. Гледах я как пълни чашите и изведнъж разбрах, че един проблем бе разрешен. Разрешен бе, защото аз не бях джентълмен, защото не изпитвах никакви угризения, че ще компрометирам Нора.

Запалих й една цигара.

— Благодаря — рече тя. Подаде ми чаша с уиски. — Искаш ли вода?

Поклатих глава.

— И аз май не искам. — Тя седна в креслото срещу мене.

— Обичам те — казах.

Тя пийна още малко уиски.

— Радвам се, че проговори.

Отидох на канапето.

— Ела тук.

— Не. Пък и ти скоро ще трябва да си вървиш.

— Тука ми харесва. Точно място за мене. Нали е точно за мене? — Изправих се. — Защо не искаш да се приближавам до тебе?

— Никога не съм искала. Не ми харесваш. Ако не беше толкова самодоволен, щеше да го разбереш.

— Защо ме покани да вляза?

— Защото те съжалих. Защото е явно, че са те били. — Тя прекоси стаята, отиде до шкафа и извади един пешкир. Хвърли ми го. — Чорапите ти също са мокри, съветнико Лемптън. Казах ти къде са чехлите.

Отворих и двете врати на гардероба. Чехлите бяха съвсем нови, от син марокен.

— Много пищни са — забелязах.

— Подарък за баща ми. А сега май ще трябва да станат подарък за теб, нали?

— Дръж ги тук за мен.

— Втори път няма да дойдеш тук, съветнико Лемптън.

Все още с гръб към нея, аз протегнах ръка, за да докосна чифт акуратно сгънати бели гащи. Веднага се отдръпнах.

— Ще ми се да не ми казваш така.

— Така ми се струва, че положението е по-поносимо. Какво зяпаш в гардероба?

— Гледах дрехите ти. — Затворих вратите.

— Не са много — подметна тя. — Не пътувам с много багаж.

— Ще ти купя дрехи — рекох аз. Седнах, изух чорапите и започнах да изтривам краката си.

— Зная, че ще ми купиш — отвърна тя. — Ако ти позволя. Нора коленичи, взе пешкира от мен и разтърка енергично краката ми. — Имаш мазоли и малките ти пръсти са изкривени. В теб нищо не е като хората.

Погалих леко косата й. Имаше лек червеникав оттенък, който не бях забелязал дотогава, а стегнатите къдри бяха жилави, наелектризирани с живот и обратно на очакванията ми — меки, нежни на пипане.

Тя пусна пешкира и ме прегърна през кръста.

— Вече няма да бъдеш тъжен, нали, съветнико Лемптън?

— Джо казах аз. Погалих я по врата; пръстите ми със задоволство потвърдиха, че косата й започваше от високо, а кожата там беше гладка, по-гладка дори от лицето, което пръстите ми започваха да разучават.

— Вече няма да бъдеш тъжен, нали, Джо? Беше ми странно да гледам лицето ти на събранието. Другите лица не присъствуваха там. Не бяха нито лоши, нито особено глупави, но просто нямаха никакво значение. Ти се потеше, беше толкова нещастен, само ме зяпаше. Сякаш викаше колкото ти глас държи: „Виж ме, тука съм и какво ще направиш сега?“ Ти ме желаеше, нали разбираш. Подобно нещо се случва твърде рядко.

— Никой не може да те погледне и да не те пожелае — отвърнах аз.

Ръката й се спусна надолу. Беше квадратна, работна ръка с късо отрязани, подобни на лешници нокти. В този миг трепереше.

— Вече няма да бъдеш тъжен, Джо. Вече никога няма да бъдеш тъжен.

Когато се върнах в десет и половина, Сюзън спеше на канапето в гостната, а на масичката до нея бе захлупена разтворена книга. Отидох в кухнята и запарих един чайник чай. Наредих приборите за чай на табла, после се сетих да нарежа лимон и да наредя няколко шоколадови бисквити на таблата. Със задоволство си помислих, че проблемът е разрешен. Дори и никога вече да не спях с Нора, бях си възвърнал доброто самочувствие. Сега можех пак да си спомня, че Сюзън обичаше чая с лимон, че обичаше бисквитите да бъдат подредени в кръг, а не само струпани върху чинията; сега можех да се държа, както се бях държал, преди да открия изневярата й. Сега това нямаше толкова голямо значение; имаше значение само, че тя винаги обичаше да пие чай преди лягане.

Оставих таблата на масичката и лекичко отворих клепачите й.

— Джо. Къде беше?

— Разходих се. Направих ти чай.

Тя се усмихна.

— Отдавна не си ми правил чай, Джо.

— Изкарах си яда с ходене. — Отидох при барчето. Едва се бях докоснал до уискито, което ми беше наляла Нора; но сега имах нужда да пийна нещо. Гледах лицето на Сюзън, толкова бледо в сравнение с лицето на Нора, толкова по детски възхитено от чая, лимона и бисквитите, и пак се почувствувах неразумно виновен. Приседнах на края на канапето.

— Сигурно си мокър — каза Сюзън.

Свалих обувките си.

— Отбих се в Грейт уестърн. Но не ми мина и се разходих пеша нагоре до Гилдън лейн. Върнах се през парка.

— Ако наистина не можеш да го понесеш, няма да ги каним тука — предложи тя.

— Безсмислено е да се дърпаме — отвърнах аз. — Поразмислих по този въпрос и намирам, че си права. Ако продължаваме да ги отбягваме, тя сигурно ще подозре нещо. Виж, ако само ги виждаме от време на време, нищо няма да накара малкия й, вечно натъпкан с клюки мозък да се замисли за това… — Прозях се. — Ще нагласим нещо.

Джо, ела тука.

— Какво има, мила?

— Джо, бях голяма глупачка. Много те наскърбих. Но ще се помъча да поправя всичко. Заклевам се.

— Не мисли за това сега. Тежко е само през първите десет години. И аз не съм ангелче, нали знаеш.

— Целуни ме — помоли тя. Ръцете й пареха на врата ми.

— Знаеш защо бях такава ужасна — рече тя. — Трябваше точно днес да дойде.

Почувствувах леко неудобство.

— Длъжен бях да се сетя — казах.

— Не може да се очаква от мъжете да разбират тези неща.

— Ще положа повече усилия — обещах аз.

— Джо, бъди само мил, това е всичко. Дори и да не ме разбираш, пет пари не давам, само да си мил.

— Ще бъда мил, скъпа.

— Ще изкараме чудесна ваканция, нали? По-рано не я очаквах с удоволствие, но сега е тъкмо обратното.

— И аз изпитвам същото — отвърнах аз. — Злобата ми мина, честна дума.

Тя ме прегърна по-здраво през врата, притисна се към мен като дете, както Барбара често се притискаше. Погледнах жадно към чашата уиски върху барчето, която не можех да стигна. Не беше вярно; злобата ми не беше минала и никога нямаше да мине. Но сега вече имаше какво да ме поддържа през следващите четири седмици; сега имаше за какво да си спомням и какво да очаквам: бях почнал да си отмъщавам.

— Уморена съм — каза Сюзън. — Много съм уморена, Джо.

Помислих си за Нора — нейното тяло, дори напълно неподвижно след любовните ласки, с широко разперени ръце и крака, проснато, сякаш приковано с пирони, продължаваше да излъчва бурно благополучие.

— След ваканцията ще се почувствуваш по-добре — успокоих я аз. — И двамата имаме нужда от почивка.

Целунах я още веднъж.