Джон Брейн
Живот във висшето общество (17)

16

На другата сутрин валеше и духаше силен вятър. Докато карах по Маркет стрийт към Форест бридж, се почувствувах странно примирен. Хиляди пъти бях минавал по този път с колата — покрай общината, покрай ювелирния магазин „Винтрип“ покрай шивача „Финли“ покрай цветарницата „Ингет“, покрай бакалията „Пристли“, покрай стотиците сгради, които съставяха улицата; днес карах малко по-бавно заради дъжда, но това беше единствената разлика между миналите дни и днешния.

Моята жена ми беше изневерила, но светофарите, на които трябваше да се подчинявам, не бяха намалели; докладът за изчислителната машина, изглежда, беше приет с равнодушие, но аз все пак трябваше да завия наляво покрай Кристаделфийската^[1] черква. А след още хиляда пътувания щях съзнателно да спра да броя пътуванията, да не се безпокоя дали Марк е поканен в къщата ми, дали други хора ме изпреварват в „А. 3. Браун и компания“; след още хиляди пътувания щеше да има още едно последно. Никога не бях очаквал много от хората, освен от една жена; а тя беше мъртва. И може би беше мъртва, защото беше от моя тип, защото не е трябвало никога да разчита на другите за своето щастие.

Погледнах опашката на автобусната спирка за Ледърсфорд. На времето, когато за първи път се бях сдобил с кола, едно от най-сигурните ми удоволствия беше да видя на опашката някой познат. Сега всички мои познати имаха коли; притежанието на кола вече не беше великолепие, блестящ символ, както бе веднага след войната. Но тази сутрин бях достатъчно дребнав, за да огледам лицата на опашката и открия някой белег на завист, за да мога да се утеша, че макар и да изминавах същия път като тях, поне пътувах по-комфортно.

Точно тогава забелязах единственото лице, по което никога нямаше да се изпише завист, спокойно и розово под синия чадър. Спрях колата и отворих другата врата.

— В Ледърсфорд ли отивате?

— В центъра — отвърна Нора.

— И аз съм нататък. Скачайте вътре, преди да сте се измокрили още повече.

— Радвам се, че минахте оттук — каза тя и седна до мене. — Но наистина ли отивате към центъра? Браун е на Бирмингам роуд, нали?

— Там е, разбира се. Но ние не отиваме там. Не отиваме и в града. След няколко секунди, когато пресечем моста и навлезем в гората, на главата ви ще бъде надяната една кърпа и в следващия миг…

— Ще се събудя в Буенос Айрес. — Тя се изсмя. — Трябва да ви кажа, че сте значително по-жизнерадостен, отколкото при последната ни среща.

— Никога не съм бил жизнерадостен на заседанията на съвета.

— Нито пък другаде.

— Не знаех, че ми личи.

— Личи ви, съветник Лемптън, личи ви. Сигурна съм, че би ви било много приятно да прикривате мислите си, но вашето лице не е подходящо за тази цел.

— Не ви ли харесва лицето ми?

— Не много — отговори тя. — Всъщност не харесвам нищо у вас.

— Срамота! Какво по-точно не харесвате?

— През цялото заседание на съвета ме зяпахте. Сигурно всички са го забелязали. А после ми говорихте, сякаш Питър изобщо го нямаше.

— Нямаше го — потвърдих аз. — Виждах само един бележник и чифт очила. Сърдите ли ми се?

— Защо да ви се сърдя?

— Ясно показах, че ви желая. Не се държах много добре, нали?

— Предполагам, че никога не сте се държали добре.

Погледнах я; тя се усмихваше. Извърнах се назад към пътя.

— И вие нямахте нищо против лошото ми държание?

— Не ставайте толкова хитър — посъветва ме тя остро. — И ме почерпете с една цигара.

— Цигарите са в десния ми джоб — отвърнах аз. — Моля ви да ми запалите и една за мен.

Усетих ръката й в джоба си.

— От вас винаги ми се допушва — каза тя и сложи цигарата в устата ми.

Върху цигарата не бяха останали следи от червило, но сякаш се бе запазил вкусът на нейния парфюм. Спомних си един разказ от учебника ми по латински: имало една съкровищница и един хитър крадец. Съкровищницата била надълбоко и облицована с олово, но накрая хитрият крадец се промъкнал в нея. В разказа той бе наказан; но това беше приказка за деца, не за възрастни.

Бяхме излезли от гората и се спускахме по хълма към селото Харкъмб. Скоро, при пътния знак, веднага зад енорийската черква, щяхме да преминем от Уорли в Ледърсфорд, скоро въздухът щеше да загуби своята свежест, силният вятър щеше да изчезне сред подгизналите поля, Ринг роуд, прав като линия, щеше да промени пътуването в нещо неподходящо, във всичко онова, с което се бях примирил, преди да срещна Нора. И скоро комините на Ледърсфорд щяха да ми припомнят, че задълженията ми започват отново, че действията ми се подчиняват на здравия разум. Сега обаче, докато бяхме още в Уорли, докато не бяхме напуснали моята страна, беше време да кажа всичко.

— Изнервям ли ви? — попитах аз. Не исках това да кажа; но внезапно ме обзе някакво съжаление към нея.

— Започнахте да ме изнервяте още от първия път, когато се запознах с вас. Вие представлявате всичко противоположно на качествата, които бих искала да притежава мъжът. Чувствувам, че е несправедливо да бъда толкова много против някого…

— Продължавайте — поощрих я аз. — Опишете ме хубавичко. Кажете още някои мили неща.

— Омръзна ми да говоря — каза тя. — И цял ден да говорим, накрая вие ще си бъдете все така ужасен. — Тя взе ръката ми и я целуна.

— Вече никога няма да я мия — рекох аз. — Защо го направихте?

— Харесвам ръцете ви. Но това няма никакво значение.

Бяхме вече прекосили границата на Уорли; но не настъпи никаква промяна. Имах задължения само към себе си, нищо нямаше значение, освен да изтръгна от нея отговора, който желаех.

— И все пак има някакво значение за вас — настоях аз.

Изведнъж помислих за Марк и Сюзън; вече бе престанало да ме боли от тази мисъл, изпитвах към тях презрителна търпимост. Хвърлих цигарата и поставих за миг лявата си ръка върху бедрото на Нора. Усетих как потръпна.

— Иска ми се да не бяхте толкова ужасен — каза тя. — Макар че нищо не може да се поправи. Иска ми се да не бяхте женен.

— Боже мой! — възкликнах аз. — Не може ли да спрем за малко?

— Няма къде да спрем. И не е сега времето. — Тя бръкна в джобчето на сакото ми и извади една химикалка. — Ще ви дам телефонния си номер.

Погледнах полята край Ринг роуд. Нямаше пътища, които да завиват встрани, нито високи стени, нито падини, само огромна плоска пустош под дъжда.

— Кога ще дойде време?

— Не зная — отвърна тя. — Може би никога. Кога ви започва отпуската?

— Идният понеделник, за три седмици.

Прегърнах я през рамото.

— Не бива — каза тя. — Хората ще ни видят.

— Добре. Но докоснете се до мен за миг. Искам да почувствувам ръката ви.

Тя стисна коляното ми.

— Господи, ужасен сте! Нищо добро няма да излезе от това.

— Можете да задържите химикалката.

— Точно това смятам да направя — отвърна тя.