Джон Брейн
Живот във висшето общество (16)

15

Хедърсет ме видя и се спря с ръка върху вратата на белия спортен „Порше“. Със светлосивия си костюм и тъмните очила той изглеждаше напълно подходящ собственик на тази спортна кола, която струваше приблизително три хиляди лири. „Една лира за един фунт тегло — помислих си аз.“ Струваше два пъти повече от „Бентлито“ на Браун; гледах го и недоволството ми от самия мен се засили.

— Мислех, че сте във ваканция — казах аз.

— Във ваканция съм, стари момко. Утре сутринта заминавам за Испания с голямата сребърна птица. Трябваше само да доуредя един дребничък въпрос с вашия тъст, това е всичко. Не беше доуреден, но сега съвестта ми е чиста.

— Не мога да кажа същото за себе си — отвърнах аз. — Днес смятах да започна по-рано.

Сверих часовника си с големия квадратен часовник над входа на централното управление. Вместо цифри върху часовника бяха изписани буквите от името на фирмата, несполучлива реклама, която винаги ме дразнеше. Малката стрелка сочеше „Л“, а голямата — „Р“, винаги трябваше да изчислявам колко е часът — направих го и сега и се почувствувах още по-потиснат. Не бях задължен да идвам точно в девет часа и никой нямаше да ме глоби, понеже съм дошъл в десет и двадесет, но досега не бях закъснявал.

— Наистина видът ви е малко смачкан — каза Хедърсет. — Веселбата беше превъзходна. Много мило, че ме поканихте. Бях запазил вечерта свободна, за да си стегна багажа, а после се оказа, че до осем часа се бях приготвил. В неделя вечер Ледърсфорд е отчайващо скучен.

— Беше ни много приятно, че дойдохте. Вече знаете пътя и трябва да ни посетите пак.

Гостите бяха стояли до три часа сутринта; прекарах език по сухите си устни — по-добре щеше да бъде, ако ние със Сюзън бяхме избрали друг начин, за да отпразнуваме първата седмица от помирението ни.

— Мисля да потърся апартамент в Уорли — каза той. — Моят квартал в Ледърсфорд е пълен само с проститутки и всякакви цветни…

Той погледна часовника.

— Какво значи 3-то? Често съм се чудил.

— Захарий — отвърнах аз. — Той не употребява това име.

Хедърсет се усмихна.

— Подхожда му. — Отвори вратата на колата. — Трябва да бягам. Бъдете послушен, както казват във вашия край.

— Всичко най-добро — пожелах му аз.

Моторът на „Порше“ се изкашля самодоволно и благодушно; извърнах се, за да не го гледам, нито пък исках да ме видят как го гледам да се отдалечава.

Заизкачвах стъпалата на преддверието и си мислех за каталога на „Производствата Тифилд“, който бях получил сутринта. Това беше първото съобщение от него, откакто му бях писал преди една седмица. Самият каталог не представляваше голям интерес; като всички каталози, и в него бе нарисувана прекалено розова картина. Повече ме заинтересува страницата, където се описваше бъдещото развитие на фирмата. В стереотипната бележка, която придружаваше каталога, Тифилд беше вписал номера на страницата, следван от три удивителни и подписа му. Но и това не му бе стигнало, та беше написал в началото и края на раздела: „ИМА И ОЩЕ“. Друго нямаше, но така той беше отговорил по единствения възможен начин на писмото ми. „Производствата Тифилд“ се разрастваше, строеше нови заводи, преустрояваше старите; „А. 3. Браун и компания“ едва креташе и бъркотията с изчислителната машина беше само едно от доказателствата за това. На коя от двете фирми трябваше да отдаде енергията си един млад умен мъж? Няколко секунди си поиграх с мисълта за нов живот в ново място, като през цялото време знаех, че е невъзможно. Твърде много неща ме свързваха с Уорли и „А. 3. Браун и компания“. Знаех, че Сюзън никога няма да напусне Уорли; следователно и Барбара не можеше да го напусне. С това въпросът се приключваше; нямаше защо да изброявам другите причини, поради които не можех да приема предложението на Тифилд.

Но бюрото ми — особено пък в сравнение с бюрото, което можех да очаквам при Тифилд — би ме накарало да не се откажа напълно от предложението. Огледах го с отвращение. Бяха ми пробутали най-тясната и най-зле проветрената стая в цялото административно здание. И табелката на вратата очевидно не заслужаваше килим на пода, а само една рогозка и едно издраскано дъбово писалище с чекмеджета, които винаги заяждаха.

Хилда, моята секретарка, погледнах с по-малко отвращение. Тя беше дребно, закръглено момиче, малко над двадесет години, с дребно, закръглено личице и с голяма пухеста червеникава коса. За мен тя никога не бе представлявала съблазън, но винаги беше жизнерадостна, умееше да пише правилно, и най-важното — знаеше всички клюки в службата.

— Здравей — казах аз. — Какво ново?

— Ей онези калкулации — отвърна тя.

Взех папката от кошничката за предстояща работа. Тук имаше поне четири часа труд; хванах главата си с ръка.

— Не могат ли да почакат?

— Мистър Робин ги иска за три часа. А в три и половина имате среща с мистър Смитърс.

— Той е в Уейкфилд — казах аз. — Няма да успея.

— Ще отложа срещата с половин час — предложи тя. Порови в чантата си и ми подаде тубичка аспирин. — Ще ви поръчам чаша чай. — Тя вдигна слушалката на телефона.

След като поръча чая, Хилда ме изгледа одобрително, въздъхна и пак се зае да чука на машината.

— Добре. Признавам си. Малко съм махмурлия.

Тя се изсмя.

— Мистър Хедърсет беше сигурен, че ще бъдете махмурлия.

— Какво е търсил тука?

Тя наду бузи и надебели гласа си.

— „Здравейте, малката! Мислех си дали ще мога да кажа две думи на мистър Лемптън…“ Осведомих го, че още не сте дошли, а той се захили и каза, че не се учудва, и отиде в стаята на мистър Мидридж.

Взех чашата чай от разсилния.

— Той ми каза, че е дошъл да се види с мистър Браун.

— Но не го видя — отвърна Хилда.

Налапах четири аспирина и ги разтворих с глътка чай.

— Мистър Хедърсет май не ти харесва много — попитах аз.

Хилда се престори, че повръща.

— Много е зализан — отвърна тя. — От тия мъже е, дето сякаш имат трета ръка, и човек никога не знае, къде се завира…

— Но на вид не е лош — рекох аз. Прозях се. — Господи, как мразя този сезон! Как бих си взел отпуската още сега…

— Ще ходите в Корнуол, нали?

— Имаме вила.

Разтворих папката с калкулациите, после погледнах нетърпеливо копието на доклада ми в кошничката за готови документи. Посегнах да го взема.

— Недейте — каза Хилда. — Превъзходен е. Истински брилянт. Хванали сте цялото положение и съвсем точно сте казали на „А. 3. Браун и компания“ какво да прави. Сега ви остава само да чакате.

— Вече две седмици чакам — отвърнах аз. — Не ме е търсил тази сутрин, нали?

— Щях да ви кажа, ако ви беше търсил.

— Свържи ме с него.

— С мистър Браун ли?

— А с кой друг?

— Честно казано, ако бях на ваше място, нямаше да го търся.

— Дявол да го вземе, Хилда, не противоречи на съдбата! Прекалено много работа съм хвърлил по този доклад, за да го оставя да го забрави.

Тя ми се изплези.

— Сега той сигурно няма да е в бюрото си — отвърна тя.

— Няма значение. Намери го, където и да е.

Тя ми се изплези отново, но след минута и половина вече говорех с Браун.

— Какво искаш, по дяволите?

— За доклада…

— Кой доклад?

— Моят доклад по положението с изчислителната машина.

Браун изсумтя.

— За това ли ме безпокоиш?

— Важно е.

— Работата, която върша в момента, е по-важна. Ще се занимая с доклада ти, когато намеря време.

— От две седмици е при тебе — обясних аз. — А положението съвсем не се подобрява.

— Това не е твоя грижа, младежо. И изчислителната машина влиза в задълженията на мистър Мидридж, не в твоите. Ясно ли ти е?

— Не разбираш… — започнах отчаяно аз; но той ми беше затворил телефона. Треснах слушалката.

— По-добре да накъсам този идиотски доклад на парчета!…

— Предупредих ви. — Хилда сложи ръка на челото ми. Ръката й беше хладна и приятно миришеше на парфюмиран сапун.

— Не се безпокойте — каза тя. — Мислете си за отпуската. Ще вземете ли и децата?

— И двете — отвърнах аз.

Ръката й ме погали леко по челото; затворих очи. Нямах никакви намерения към нея; но нейната малка, мека и хладка ръка, която издаваше дъх на жасмин, веднага разпръсна нарастващото ми чувство на безполезност.

— Ще бъде хубаво — рече тя. — Ще ви бъде приятно да сте с Хари.

Отворих очи. Тя махна ръка и отиде на бюрото си.

— Не го виждам често, само по празниците — отвърнах аз.

— Той е чудесно момче — продължи тя с гръб към мене.

— Не е лош — разсеяно се съгласих аз. Но мислите ми бяха заети не с Хари, а с Тифилд; внезапно си спомних, че Браун вече няма властта да ме унижава. Независимо дали щях да приема предложението, или не, то ме беше накарало да разбера собствената си цена; никога вече нямаше да се плаша от Браун. Усмихнах се на Хилда; помислих си, че ако приема някога предложението, ще мога да я убедя да дойде с мен…

— Той е много чувствителен — каза тя. — Моят малък брат е съшият. Човек трябва да се отнася към него много внимателно.

— Хари ли? За Хари ли говорите?

— Хари усеща нещата твърде дълбоко…

Изсмях се.

— Мила моя, Хари е един малък коравосърдечник. Няма нужда от никого и е твърд като желязо. Повярвайте ми, може много добре да се грижи за себе си.

— В такъв случай е щастливец — отговори тя. Обърна се в стола си, за да бъде с лице към мен, и аз останах потресен от съжалението в очите й.