Джон Брейн
Живот във висшето общество (14)

13

Човчиците на четирите едва оперили се врабчета зяпаха смешно; те сами се окарикатуряваха, също като майка си, чиято глава висеше отчаяно, сякаш победена в борбата за изхранването им.

Хари беше взел от мене моя „Цайс икон“, за да направи тази снимка; за деветгодишната му възраст снимката не беше лоша. Зачудих се какво търси върху стената на нашата спалня и как сиво-жълтите тапети се бяха превърнали в обикновена боя „слонова кост“, а светлосивия килим — в черен линолеум и сламена рогозка край кревата.

После разбрах, че се намирам в стаята на Хари и лежа по риза върху завивките. Панталоните и сакото ми бяха на пода; не виждах чорапите и обувките си. Станах и отидох до прозореца — лепкавата студенина на линолеума бодеше босите ми ходила. Разтворих леко завесите и видях, че утрото е чудесно. Оттук изгледът беше по-добър, отколкото от нашата стая; тази сутрин на север се виждаше чак до кубето на енорийската черква Гилден.

Близо до черквата едно малко поточе се спускаше към долината; един ден, по великденските празници, Хари беше паднал в него и се беше върнал измокрен до кости. Оттук изглеждаше красиво и безобидно и бляскаше на слънцето чак до гората край черквата, но на това място, където Хари беше паднал, поточето ставаше дълбоко и миналото лято там се беше удавило едно малко момченце.

Пуснах завесите да паднат и се върнах в леглото. Не се мушнах под чаршафите, а издърпах върху себе си индианското одеяло на Хари. То не беше истинско индианско, а норвежко, меко и дебело, с яркозелени, стилизирани борове на червено-черен фон. Всъщност одеялото представляваше единственият ярък и весел предмет в стаята; защо бях положил толкова грижи за стаята на дъщеря си и толкова малко за стаята на сина си? Защо се бях ядосал, че е паднал в ручея? Защо толкова често му се ядосвах?

Когато се върне в къщи за празниците, ще оправим наново стаята му. Ще отидем заедно с него в магазина да изберем тапетите, боята и дори, ако пожелае, нещо по-хубаво за пода от линолеума. А може да поиска до кревата небоядисана овча кожа, от която да лъха на разбойници, скрити в планинска пещера. В края на краищата той беше едва на десет години.

Посегнах, извадих цигарите и кибрита от джоба на сакото си. Върху нощната масичка имаше чаша с чинийка; снощи, след като Марк си бе отишъл, Сюзън бе направила чай. Това бе най-странното събитие през цялата вечер; облечена в пеньоар, тя влезе в стаята с чашата чай, остави я на нощната масичка и застана в мълчаливо очакване. Аз не казах нищо; достатъчно бях наговорил, когато слязоха заедно.

Дори сега не можех да се побера в кожата си, въпреки че заради децата бяхме постигнали съгласие със Сюзън. Независимо от последствията трябваше поне да сложа своя щемпел върху мазното му мургаво лице. Трябваше да променя физиономията му, да прилича по-малко на киноартист. На времето ме бяха учили как да пукам тъпанчетата на хората, как да им вадя очите, как да правя мъжете евнуси само с един ритник; захапах ръката си, докато ме заболя, и премислих всички начини, по които бих могъл тогава да му причиня болка, а след това се опитах да не мисля за тях.

Изведнъж си спомних косата на Том Ларимън. Том беше вдовец на седемдесет години и се гордееше много с бялата си грива. Пускаше я дълга и я миеше три пъти седмично; някои хора в Дафтън говореха, че я изплаквал с малко синка. Умря от рак; цяла седмица преди да умре, виковете му се чуваха чак на улицата. Беше изскубал цялата си бяла коса, докато сам се скалпира. Болката от скубането го отвличаше от по-силната болка — допускам, че той си е избрал тази болка и е можел да я контролира.

Сега го разбирах, въпреки че в Дафтън не го бях разбрал, и бях затворил прозореца на спалнята си, за да не чувам пронизителните крясъци. Захапах по-силно ръката си; започваше да изтръпва. Махнах я от устата си и ми се доповдига. Бавно и много внимателно се измъкнах от леглото; струваше ми се, че ако променя рязко положението си, ще повърна на пода. Седнах на ръба, нахлузих панталоните си и бавно тръгнах по коридора.

Миех си зъбите, когато в банята влезе Барбара. Оставих четката за зъби и я целунах. За първи път от снощи се чувствувах отново приет сред човешкия род.

— Някой е повърнал в клозета — осведоми ме тя.

— Сънувала си — отвърнах аз. Вдигнах я, за да се види в огледалото. — Виж едно нахално личице. Нямам никакви подаръци за нахални личица.

— Аз съм добричко — каза Барбара. — Татко, много време те нямаше, нали?

— Твърде много време — отвърнах аз.

— Вчера ходихме на чай у чичо Марк, там ходихме.

Оставих я на пода.

— Сигурно си се забавлявала добре, миличка?

— Пастите имаха смешен вкус. А Линда пие чай. И близначките пият чай. Защо пият чай?

— Може би защото е по-евтин от млякото — казах аз. Напълних умивалника до половината със студена вода и потопих главата си. Потопих я пет-шест пъти с голям шум и опръсках Барбара, когато отърсвах водата от косата си.

Тя се заля от смях.

— Татко, не трябва да правиш така! Мама казва, че е лошо!

— Тогава не трябва да го правим, а? Подай ми пешкира, миличко.

Пешкирът беше чист, сух и затоплен от електрическия пешкирник; беше по-голям и по-скъп от пешкира, който ми бяха дали в лондонския хотел.

Бях си у дома, у дома при розовите плочки, розовата вана и двойния умивалник, електрическия пешкирник и банското шкафче, препълнено с одеколони, талк и ароматни соли за баня. И това беше единствената разлика между моя дом и хотела; повече удобство, повече хубави купени неща.

После погледнах Барбара в синята й пижама на жълти патета. Къщата можех да напусна, но нея — не. От това ми олекна, олекна ми, че се изправих с лице към нещата. Не можех да отнема Барбара от майка й, значи, трябваше да остана. Ще се преместим в друга къща, която да не е свързана с този спомен, ще започнем отначало; но гласът, който миналата нощ беше шепнал безсрамните думи, тялото, което беше лежало голо в ръцете на Марк, щяха да останат.

Щом веднъж е била уличница, тя завинаги е уличница; нямаше значение какво бе казала миналата нощ, някой път пак ще й засвяткат очите и невинаги ще си дава труд да заключва вратата; сладострастието и предвидливостта не вървят заедно. А следващия път Барбара можеше да не спи; пак захапах ръката си.

— Какво правиш, татко?

Погалих я по косата.

— Нищо, миличко. Хайде да вървим на закуска.

— Защо си с панталони и обувки, татко? Къде ти е мъхестият халат?

— В нашата стая е — отвърнах аз. — Трябва ли да го взема?

Тя тупна крак.

— Не те харесвам без халата — заяви тя. — Няма да ти дам да ми бъдеш конче.

— Че какво от това? — казах аз.

В очите й се появиха сълзи. Не плачеше често, но винаги можеше да заплаче, щом поиска. Не беше редно да я поощрявам към такъв род изнудване; но миналата нощ бях изчерпал голяма част от силите си и не можех да устоявам.

— Добре. Почакай тука. И да стоиш тихо като мишка.

Влязох в спалнята — Сюзън спеше. Свалих халата зад вратата, но не излязох веднага. Разпуснатата й черна коса се беше разпиляла по възглавницата; изглеждаше много млада и без да ща, изпитах към нея истинска жалост. „Ти само ме използуваше — беше казала тя миналата нощ, — от самото начало само ме използуваше.“

Това беше близо до истината; отдавна вече не мислех за нея като за човек.

— Марк винаги ме изслушва — беше казала. — Ти някога не ме изслушваш, пет пари не даваш…

Облякох халата си и излязох. Пред вратата на банята коленичих и Барбара се покачи на раменете ми. Пред прозореца на коридора тя ме спря, дърпайки косата ми. Вдигнах щорите.

— И тогава великанът спечелил цял куп стотинки — започна тя. — Много голям куп, висок до небето. И той изтичал при замъка, дотам изтичал и оставил стотинките под прозореца на замъка.

Тя ме дръпна пак за косата; това беше сигнал да продължа.

— Карай нататък — казах аз. — Какво направил великанът?

— Гладна съм — отвърна Барбара.

— Кой бил в замъка? — попитах аз с поглед към Син драм грендж.

— Принцесата била в замъка. И двамата яли ягоди. Имало и рози. Татко, искам пухени захарчета, тях искам. И киселичко. И сирене.

Киселичкото беше кисело мляко, към което напоследък се бе пристрастила. А сиренето беше оранжев канадски кашкавал, Барбара го ядеше заедно с кората.

— Господ да ти пази стомахчето — казах аз.

— Господ да пази и твоето стомахче, татко. Ти какво ще ядеш, татко?

— Знаеш ли какво? Много съм гладен.

Отворих вратата на гостната и дръпнах завесите. Нощницата беше все още на пода до креслото; ритнах я в ъгъла и коленичих, за да вдигна чантата, в която беше подаръкът на Барбара.

— Какво е това, синьото? — попита Барбара.

— Нов парцал за пода — отвърнах аз. Заведох я в кухнята и я сложих да седне на стола. Тя ми се изплези.

— Не е парцал за пода — каза Барбара. — Нощница е. Глупав татко! — Тя погледна чантата. — Защо го донесе това, татко?

— В нея има нещо хубаво за едно добро момиче.

Отворих чантата.

— Аз съм била добро момиче, татко, през цялото време.

Дадох й пакета от „Хамлис“. Беше малък бял пудел; така се бе случило, че тя нямаше куче в колекцията си от играчки.

— Ау, че е хубав, татко! — каза тя и ме целуна. — А сега ми донеси пухените захарчета, татко. И киселичкото. И сиренето. И моя сок с лед и сламки.

Сложих на скарата няколко наденици и отидох с чайника до умивалника.

— Ей сега — отвърнах аз.

— Татко, ако си много гладен, можеш пръв да закусиш.

— Много мило от твоя страна — казах.

— Не забравяй сламките, татко.

— Дай ми малко време, миличко.

Тя скочи от стола си и ме хвана за коленете.

— Искам да ти кажа нещо. Наведи се, татко. — Сложи уста на ухото ми. — Когато порасна — пошепна и погледна към вратата да види дали не идва някой, — когато порасна, всяка сутрин ще ти приготвям закуската, ама всяка сутрин.

— Ти си много мило момиченце — отвърнах аз.

— Никога няма да те напусна, никога.

Подадох й чашата с портокалов сок. Тя се усмихна; зъбите й бяха дребни, бели и равномерно подредени.

— Един ден ще ме напуснеш — казах аз. Прегърнах я през раменете; не беше недохранена, но въпреки това бе извънредно слаба.

— Тука ще си стоя винаги — отвърна ми тя.

Качи се отново на стола.

— Гладна съм, татко.

— Почакай за миг, имам само четири ръце — рекох аз и се престорих на задъхващ се, сгърбен старец.

Барбара избухна в писклив смях.

— Ах, колко си смешен! Направи го пак, татко!

— Имам само шест ръце — продължих аз и завлачих крака из кухнята. — Аз съм един беден старец и имам само осем ръце…

— Имаш само две ръце — изпищя Барбара. — Глупав татко!…

— Вярно — отвърнах аз. — Имам само десет ръце! — Изсипах кашата в чинията й.

Бях свободен, надениците се зачервяваха върху скарата, кухнята беше изпълнена със слънце и със смеха на Барбара. Бях свободен и Сюзън ме беше освободила. Тази игра можеше да се играе от двама; щях да спася гордостта си и в същото време да си доставя удоволствие. Сякаш ми бяха върнали десетте години съпружески живот.

Барбара продължаваше да се смее; понякога от смях се насълзяваше. Разтърсих я леко.

— Яж си закуската, защото ще те наплескам със своите десет ръце — предупредих я аз.

— Няма да го направиш, нали, татко? — попита тя.

— Не може да се каже какво ще направя — отговорих аз. — Твоят татко е изумителен човек.