Джон Брейн
Живот във висшето общество (10)

9

Къщата на Марк винаги миришеше на риба. Не миришеше като гостилниците, където сервират пържена риба и картофи и е грубо, но същевременно топло, уютно, нито пък на морските ресторанти — остро, прясно и апетитно. Не — сякаш всеки ден, на всеки обед и вечеря, те ядяха варена треска. Изглежда, никой не го забелязваше, освен мен — и веднъж Барбара, която го каза на висок глас. Често се замислях дали тази миризма съществува реално, или пък това, което ми се струваше, че усещам, бе чисто и просто тяхното нещастие.

Но тази вечер миризмата трябваше да изчезне. Марк и Сибил се бяха сдобрили, заради децата правеха опит да започнат отново. Вечерята трябваше да бъде празник на помирението и според доста нетактичните думи на Сибил щяхме да хапнем и да пийнем за любовта и приятелството.

Заехме местата си на масата и тя изтри очи с носна кърпа.

— Какво има, мила? — попита Марк.

— Толкова съм щастлива — отвърна тя. — Събрали сме се в нашия дом на вечеря с нашите приятели — просто не мога да повярвам.

Нямаше какво да се добави; усмихнах й се поощрително и сръбнах една лъжица супа. Супата беше хладка и тричава; вкусът й напомняше малко на кокоша мас.

Сибил ме потупа по ръката.

— Извинявай — каза тя. — Смешно е, че тъкмо сега ми се плаче. Но ние, жените, сме чудни и мъчни същества, нали Марк?

Марк кимна. Очите му бяха безжизнени; помислих си дали не се е подкрепил с нещо по-силно от шерито, което пихме.

— Вие чувствувате по-дълбоко нещата — отвърна той. — Ние, мъжете, сме от по-груба материя, нали Джо?

— Говори само за себе си — казах аз. Сръбнах още една лъжица; не се оказа по-добра от първата.

— Толкова съм ви благодарна, на вас със Сюзън — рече Сибил. — Ако не бяхте вие, сега нямаше да сме събрани тука. Бог да ви благослови, мили мои.

— Особено Сюзън — допълни Марк.

— Да пием за тяхно здраве — предложи Сибил.

Тя се забавляваше необикновено; беше в средата на сцената и прожекторът я осветяваше право в лицето. За миг видях щастието върху лицето й и ми се стори без значение, че трапезарията бе така претъпкана, че отнякъде духаше, че яркосините тапети, зелените завеси и червеният килим не си подхождаха, че първото ястие безвкусно, а и следващите щяха да бъдат още по-лоши. Също така беше без значение, че новата й рокля бе фрапантна и прекалено натруфена, а цветът й — тъмночервен — сякаш нарочно избран, за да покаже, че тя наближава четиридесет и пет и никога не е полагала достатъчно грижи за фигурата и кожата си. Това беше без значение; тя се бе съживила — нещастната, дебела и глупава Сибил се бе съживила. Повечето хора са винаги нещастни, палачи и тигри ги преследват дори насън; човек никога не може да ги види в истинския им вид. И аз досега не бях виждал Сибил; тя винаги се държеше, сякаш седеше на зъболекарски стол и по това съдех за нея. Сега за първи път тя не беше нещастна; дори може би вярваше, че Марк наистина се е променил и вече няма да й причинява болка. Бе щастлива; аз се освободих от досадното съжаление и, противно на всички очаквания, ми стана забавно. Недопечените телешки котлети бяха отвратителни, грахът — странно лепкав, пудингът — прекалено напоен, а югославското бяло вино — изстудено до смърт, но за мен те имаха същия вкус, както за Сибил: изразяваха един празник, бяха символи на помирението.

Сюзън почти не говореше и едва се докосна до храната. Но въпреки това и тя, изглежда, бе обзета от общия тържествен дух; отдавна не бях виждал лицето й така сияещо от доброта. Никога не я бях виждал толкова млада на вид — роклята й от тънък бял муселин въпреки дълбокото деколте приличаше на рокля за първо причастие. Човек не би повярвал, че е родила две деца, помислих си с гордостта на собственик и веднага изпитах страх от тази мисъл, защото осъзнах какво има в добротата й. Сюзън съзряваше, Сюзън бе майка, Сюзън беше помогнала на Марк и Сибил, беше ги събрала отново. Почувствувах как уважението ми към нея прераства в обожание; тя беше станала много по-добра, отколкото е била досега и изведнъж — признах го пред себе си и изпитах странно облекчение — беше станала много по-добра от мене.

Сибил въздъхна.

— Колко съм щастлива така, със своя мъж и с приятелите си! Чувствувам се, като че съм преминала през ужасна буря. Не е ли така, мили?

— Да, мила — отвърна Марк. — Точно така.

Видях развеселен, че той току-що бе откъснал погледа си от гърдите на Сюзън.

— Има малко порто — каза Сибил. — Но не се бавете много. — Тя ни се закани с пръст.

— Няма да се бавим — обеща Марк. — Всъщност портото е глупав обичай. Винаги съм бил против него, и ти, нали, Джо? — Той ми намигна несръчно.

— Да. А, да, разбира се!

— Така казвате само. Зная ви аз.

Тя отново ни се закани с пръст. Лицето и пламтеше; не беше пияна, но я бе хванало. Станах и дръпнах стола й. Лъхна ме миризмата на парфюма й. Беше лек цветен парфюм и миризмата му не бе достатъчно силна, за да прикрие миризмата на пот. Досега не знаех, че употребява парфюм. На Марк му предстоеше страшна нощ. Тя беше възбудена; каквото и да правех, тази мисъл не предизвикваше в мен нищо друго, освен отвращение, а към Марк изпитвах весело презрение.

Жените излязоха от стаята и погледът му проследи Сюзън. Пак видях върху лицето му същия израз на отчаяно желание.

— Ти си щастливец — каза той.

— Зная — потвърдих аз.

— Сюзън беше незаменима. Не зная какво щеше да прави Сибил без нея. Идваше всеки ден да помага. Сибил… знаеш ги какви са жените! Много са издръжливи и изведнъж рухват. Тогава само друга жена може да им помогне.

Говореше, сякаш всичко случило се през последните десет дни не беше във връзка с него; и докато: разправяше подробно с какво Сюзън помогнала на Сибил, аз започнах да се дразня.

— Следващия път бъди по-предпазлив — казах. — Защо, дявол да го вземе, трябваше да избереш именно Люси?

Той се захили.

— Човек не избира момичетата, с които флиртува. Те го избират.

Марк оправи връзката си пред огледалото. Беше синя папионка на точки и ако аз я сложех, щях да приличам на безработен актьор; но на него тя сякаш подсказваше за веселост и благоденствие. Беше облечен в двуреден сив костюм; от десет години вече двуредни костюми не се носеха и все пак Марк ме накара тревожно да си помисля дали с новия си еднореден костюм не съм демоде.

— Аз лично не разбирам от тези работи. Но за предпочитане е да се действува далеч от къщи.

— Не хвърляй първия камък върху мене — каза той. — Зная, че съм лошо момче. Слушай, нали не обичаш порто? Пък и това порто е ужасно. И на всичко отгоре трябва да го преливаш и да го поднасяш в чаши — Марк отиде до бюфета и извади бутилка уиски „Бял кон“.

— Така е по-добре — съгласих се аз.

Помислих си какво значеше за мен помощта, която Сюзън бе оказала на Сибил: десет дена набързо приготвени обеди и вечери, десет дена непрестанни отчети за нещастията на Сибил, или от самата Сибил, или от Сюзън; десет дена „ревльовците с лица като пудинг“ ми се мъкнеха из къщата…

Марк наля две чаши уиски в големи дози.

— Напоследък сигурно си имал неудобства покрай нас — каза той, сякаш прочете мислите ми. — Извинявай!

— Няма смисъл да се безпокоим, след като е минало — отвърнах аз.

— Показах се същински глупак — продължи той. — Точно така. Но след десет години човек има нужда от малко разнообразие. Малко разнообразие, това е всичко. Повярвай ми, аз обичам жена си.

Беше явно, че не я обича; той изрече думите много бързо и за пръв път, откакто се познавахме, забелязах да добива виновен вид.

— Жените нищо не разбират — рекох аз.

— Точно така. Но и без тях не може. — Той глътна малко уиски. — Ти си добро момче, Джо, но може би и ти не разбираш. Люси е една глупава, малка никаквица… но тя… тя ме подмлади.

Той яхна един стол и сложи ръка на облегалката му. Поза от музикална комедия — така сяда красавецът хусар при сцената в кръчмата. Стори ми се, че аз не бих могъл да заема безнаказано такава поза.

— Можеш да прекараш целия си живот, без да вършиш нещата, които искаш, и после изведнъж разбираш, че си вече стар. Децата са много забавни, когато са малки, но те порастват. И човек се отказва от много работи заради децата, след което открива, че те пет пари не дават за него. Те само гледат кога ще избягат от теб. Всеки нормален човек трябва да има деца, дори и само поради това, че ако не кърмят, жените откачат. Но не ги обичай прекалено много.

— Не може да се избегне — отвърнах аз.

— Трябва да се избегне — настоя Марк. Той изпи чашата си до дъно. — Сипи си, Джо, това е единственото лекарство за болката ни. — Той си напълни чашата.

— Ще го разредя малко — казах аз.

Отидох при бюфета и извадих сифона. Бюфетът, също като масата и столовете, беше в стил „Яков“, както го наричаха в мебелните магазини, закръглени крака с жлебове, които приличаха на луковици — украшения в резба по предната част. Отгоре бе издраскан и имаше няколко бели кръгчета — хората не си бяха дали труд да използуват подложки под чашите. Затворих го и забелязах, че постланата вътре хартия е измачкана и нечиста. С остра носталгия си спомних за моята трапезария в Харлинг кресънт; струваше ми се, че с всеки миг, който прекарвам тук, върша към нея предателство. Имах неясното чувство, че къщата ми е обсадена и че в нея, от дома на Марк, нахлуват грозота и неуредици.

Занесох чашата си на масата; отпивах бавно и лошото чувство се разсея. След още една чаша гърбиците и заврънкулките по облегалката нямаше да се забиват в гърба ми; или пък щях да последвам примера на Марк и щях да яхна стола обратно. Дори без да се гордея, изпитвах известно удовлетворение, като сравнявах дома на Марк с моя дом и неговия живот с моя живот. Но той, изглежда, не знаеше, че съм по-щастлив от него; по лицето му се разля широка усмивка, усмивка на непогрешимо самодоволство.

— Какво смешно има! — попитах аз.

— Нищо, стари момко. Просто си мислех колко странен е животът.

— Той можеше да ти се види още по-странен — кимах аз. — Бащата на Люси има отвратителен характер.

Предложих му цигара. Марк поклати глава.

— Не, благодаря, стари момко. Предпочитам собствената си отрова.

Извади една цигара и я тупна няколко пъти по табакерата. Това беше един от маниерите му, които ме дразнеха ужасно — както и навикът да държи носната си кърпа в ръкава. А ароматът на цигарата му — като Сюзън и той винаги пушеше турски цигари — ми се струваше сладникав.

— Учудвам се, че не те е пребил — продължих аз.

Марк се изсмя.

— Не му подхожда. Намекна обаче, че би трябвало да получи обезщетение. Не ме питай за какво.

— Даде ли му нещо?

— Мили приятелю, не мога да му дам това, което нямам. Това е едно от преимуществата да си разорен. Освен това, защо, по дяволите, да му плащам? Тя е навършила шестнадесет години.

— Едва ги е навършила — забелязах аз.

Той стана и отвори прозореца.

— Не ми припомняй — каза той с гръб към мен.

Хладният ветрец изпълни стаята с аромат на люляк.

Марк вдишваше дълбоко и шумно.

— Това е добре — каза и целият се потопи в насладата на момента. — Това е много добре. Кара жизнените ти сокове да кипят.

— Някой ден твоите жизнени сокове ще прекипят — забелязах аз.

Той се върна при стола.

— Зная. Но какъв смисъл има да се тревожа? Повярвай ми, Джо, на времето аз много се тревожех. Господи, та аз участвувах във всяка демонстрация! Не се тревожех само за себе си, тревожех се за всички. А после дойде войната и аз разбрах къде е истината. Човек живее за момента и той няма да се повтори. Поисках да се любя с Люси и се любих. Ако не се бях любил, щях да се изям от яд, че съм пропуснал добрата възможност. А ето, че ти сега ми завиждаш, нали?

— Тя не ми харесва — казах аз. Изпих остатъка от уискито си. — Хайде да вървим при дамите.

— Още не — отвърна той. — Те са добре там, пият кафе и ни разкъсват на парчета. Да ти сипя още уиски и този път не го разводнявай…

Оставих го да напълни чашата ми.

— Виж, за Люси бъркаш — подхвърлих аз. — Не ти завиждам.

— Всъщност не мислех за Люси — отвърна той. — Мислех за теб. Ето ме мен — четиридесет и шест годишен, три деца и мизерна службица, която съм получил само поради влиянието на тъща ми. Живея само като повишавам непрестанно дълговете си в банката и това минава само защото се знае, че тъща ми няма да живее вечно. А ето те теб — прекрасна служба, чудесна жена… стълб на обществото, върхът на света — щастлив си, нали?

— Не особено — казах.

— А, ти си преуморен. Но и на теб се падна малко щастие, нали?

По тона му разбрах какво има пред вид.

— Все някой, вярвам, ти е споменал, че Хари е бил твърде едро бебе за седмаче. — Погледнах в градината; там нямаше почти нищо за гледане, освен люляковия храст и няколко оклюмали лупини, но не исках да погледна Марк в лицето.

— Не желаех да припомням тази история, стари момко — каза той тихо. — Но ти си наистина щастлив, знаеш ли? И въпреки това — ето кое е забележителното — Ти ми завиждаш. Защо?

С усилие обърнах погледа си към него. Той не ми беше сърдит, но ме обвиняваше. Вече не владеех разговора.

— Да не говорим по този въпрос — казах и му се усмихнах. — Сигурен съм, че е много приятно да се любиш с Люси, но веднъж завинаги разбери, че никога не ми е харесвала.

— Не съм казал, че ти харесва. — Той пак се захили. — Но няма ли някоя друга? Някоя друга, която да ти харесва? И какво ще направиш в такъв случай?

Той се изкиска; за свое учудване усетих, че се изчервявам.