Александър Грин
Блестящият свят (7)

VII

Напразно търсиха гражданите на другия ден в страниците на вестниците описание на загадъчното събитие; силата, която действува от незапомнени времена с перо и заплаха, разпрати из редакциите тайно окръжно, което предписваше „да се забрави“ необикновеното произшествие; забраняваше се да се споменава за него под страх от спиране на вестника; никакви обяснения не бяха дадени по този повод и редакторите върнаха на авторите дългите им статии — плод на безсънна нощ — украсени с най-примамливи заглавия.

А през това време слуховете достигнаха такъв размах, добиха такива размери и очертания, при които изчезваше вече самият смисъл на произшествието, също както гигантска и безформена става сянката на човека, когато той се приближи досам фенера. Очевидците разпространиха впечатленията си по всички кътчета и всеки ги предаваше така, че другите имаха за какво да поспорят с тях — най-добро доказателство за своеобразието във възприемането. В историята с Друд творчеството на масата, на което сега, както се чува, извънредно залягат, се прояви с неудържимостта на истеричен припадък. Наистина дребнавият скептицизъм на образованата част от населението пусна едно тънко „но“, в дълбокомислената безсмисленост на което съответно настроеното ухо чуваше множество най-остроумни обяснения. На това „но“ като на цев се намотваше пъстрата нишка на тривиалната енциклопедия. Един привеждаше хипнотизма, факирството, друг чудесата на техниката; позоваваха се и на едновремешните фокусници, които са създавали непостижими чудеса с хитроумна машинка в хастара. Не бяха забравени нито кинематографът, нито вълшебният фенер, нито знаменитите автомати: механичният човек на Вебер беше надиграл най-изкусните шахматисти на своето време. Поради това, че всяко събитие прилича на кълбо, покрито със сложна рисунка, очевидците си противоречеха един на друг, не си схождаха в описанието на произшествието, тъй като всеки виждаше само обърнатата към него част от кълбото с извънредна прибавка от фантазия или пък в желанието си да порази със суха точност отнемаше подробностите; по такъв начин самата очевидност ставаше наполовина спорна. Ала „гласът божий“, тоест известията от конюшните и галериите, празнуваше богат пир, като се кичеше с всичко, което има глупаво в човека, когато той поиска небивалици и сам почва да ги съчинява. Тези известия създаваха легендата за дявола, който излязъл на бял кон; по точните сведения на други, дяволът беше похитил едно девойче и беше отлетял с него през прозореца; трети добавяха, че детето се превърнало в страшна старица. В разрез с тази дивотия изплува слухът за ангелите, които запели над главата на публиката за края на света, но всички бяха най-много склонни да приемат обяснението, дадено от бюфетчията на „Ниагара“, че дошлият грък изнамерил летателна машинка, която може да се държи в джоба; гъркът излетял от цирка на улицата и паднал, защото в машинката се счупил един винт. Венец на цялата тая бърканица беше потресаващото известие за посещението на орляк летящи мъртъвци в цирка, които пили, яли, после почнали да безобразничат, като събаряли шапките на зрителите и им викали на неизвестен език необикновени думи.

Едно малко огнище от този кипеж на слухове представляваше на 24-ти сутринта в девет часа кухнята на хотел „Рим“. Тук, около масата, в средата на която се издигаше пара от една огромна тава с овнешко, един лакей и готвачът водеха горещ спор; слушаха ги камериерките и готвачката; чираците на готвача гримасничеха, перкаха се с пръсти един друг по главата до печката и все пак смогваха през това време да слушат разговора. Макар и да не беше ходил в цирка по липса на билети, лакеят цялата вечер се беше навъртал пред входа между несретниците, които напразно се бяха надявали да умилостивят разпоредителя с цигара, или, издебнали момента, да се промъкнат вътре.

— Глупости! — рече готвачът, като изслуша описанието на всеобщото бягство на зрителите. — Макар и да си го видял със собствените си очи, това, както казваш сам, не е станало.

— Лесно е да се каже „глупости“ — възрази лакеят, — повтаряй „глупости“, каквото и да чуеш. Противно е да приказва човек с тебе… Ако мислят, че лъжа, нека имат смелостта да ми кажат това право в лицето.

— А какво ще стане тогава? — попита войнствено готвачът. — Право в лицето ли?! Ето аз ти казвам право в лицето, че лъжеш.

— Аз? Да лъжа?

— Ех, ако не лъжеш, съчиняваш, това е едно и също, а ако искаш да знаеш истината, ще ти обясня: всичко е станало за това, защото се съборили стълбовете. Това аз, разбира се, не съм видял, но мисля, че е достатъчна и такава дребна работа. Галериите са на стълбове, не е ли така? А щом там са се натъпкали три пъти повече зрители, отколкото е редно, подпорите са се счупили.

— Какво общо имат тук подпорите — възрази, изпотен от отчаяние, лакеят, — когато побягна пълна улица народ, вратите трещяха и аз сам чувах виковете. Освен това разпитах мнозина; струва ми се, че е ясно.

— Глупости! — рече готвачът. — Щом ти счупят краката, и ти ще завикаш, без да знаеш сам какво. Случва се, че от уплаха човек се побърква и започва да плещи всевъзможни глупости.

— На всички е известно, че вие сте невярващ — записка камериерката в това време, когато нейната другарка и готвачката, разтворили усти, трепереха в припадък на остро любопитство, — а аз още като мъничка съм видяла такова нещо, че ако ме помолите да ви разкажа за това нощем за нищо на света няма да се реша. Дохожда при нас един човек — работата беше през нощта — и ни моли да пренощува…

— И аз помня добре — пресече я лакеят — как излезе от вратата солиден, учтив господин. — „Какво е станало там?“ — попитах го аз и виждам, че е силно развълнуван; той ми рече: „Не търсете суетни развлечения. Аз видях как се всели в човека демон и го издигна във въздуха. Молете се, молете се!“ И си отиде, като помахваше ей тъй с ръка. Казвам ви, само жестът на ръката му изразяваше тези неща!

Преди готвачът да каже „Глупости!“, камериерката, страхувайки се, че разказът й ще потъне в ожесточението на спорещите, издигна гласа си с един тон по-високо и заговори по-бързо:

— Чувате ли? Казах, че този човек поиска да пренощува при нас; баща ми помърмори, но го пусна, а на другия ден мама му каза: „Какво, не бях ли права?“ — Тя не искаше да го пуснем. А какво излезе? В нашата къща имаше празна стая, дето никой не живееше; там туряхме обикновено зеленчука; там държеше баща ми и струга. В тази стая сложихме да спи нашия скитник. Аз като сега го виждам: висок, дебел, беловлас, лицето му гладко и едно такова розово, като на Бетси или моето, когато не ме дразнят. Макар да бях малка, ясно виждах, че у стареца има нещо подозрително. Когато той се прибра да спи, промъкнах се до вратата, надникнах през дупката на ключалката и… можете ли да си представите какво видях?

— Не, не! Не казвайте! Не казвайте! — възкликнаха жените. — Ах, какво ли пък сте видели там?

— Той седеше на чувалите. Аз и сега цялата треперя, както тогава. — „Обожаеми мои членове! — рече той и откачи десния си крак. — Мои любезни крайници!…“ Тогава — ей богу, аз сама видях това — махна и постави до стената левия крак. Коленете ми се подкосиха, но аз гледам. Гледам, а той сваля едната ръка, окачва я на гвоздея, сваля другата ръка, слага я ей така, небрежно и… и…

— Какво!? — подхванаха слушателите.

— И преспокойно си сваля главата! Така на! Туп на коленете!

Тук, желаейки да изобрази ужасния момент, разказвачката се хвана за главата, изпулила очи, после с вид на изнемощение, предизвикано от тежкия спомен, нагледно отпусна ръце и се изправи, като си пое дъх.

— Хайде де, ти лъжеш — рече готвачът, чийто интерес към разказа явно изчезна, щом камериерката лиши просяка от втората му ръка. — Че с какво е свалил главата си, щом не е имал ръце?

Камериерката го обгърна с ледените си очи.

— Отдавна забелязвам — възрази хапливо тя, — че вие се държите като азиатски паша и нямате нито капчица уважение към жената. Кой ви е втълпил в ума, че старецът е бил без ръце? Аз казвам, че имаше ръце.

Умът на готвача се замъгли; той махна безсилно с ръка и плю. В този миг влезе, гледайки над огромните си очила, един човек с престилка и плъстени чехли. Това беше прислужникът от горния етаж.

— Чудно нещо — рече той, без да се обръща към никого отделно, но като обгръщаше всички поред с мрачен, нетукашен поглед. — Какво ли? Аз казвам, че това е чудно нещо, както и доложих за това през нощта на управителя.

Тогава настъпи пауза.

— Какво е това чудно нещо? — попита лакеят.

— Като си спомня, тръпки ме побиват — рече прислужникът, когато новата пауза достигна неприятни размери. — Слушайте. Днес в два часа след полунощ, след като почистих всички обуща, минах покрай стая 137 и като забелязах, че вратата не е затворена, а притворена — почуках; не по работа, а така. Малко ли неща могат да станат. Там беше тихо. Влязох, убедих се, че квартиранта го няма, заключих вратата, а ключа сложих в джоба си, после го окачих на дъската. След като се забавих горе около пет минути, отново слязох долу и тъй като пътят ми беше покрай същата тази 137, видях, че дръжката на вратата се люшна. Някой отвътре се опитваше да отвори вратата. Аз се приближих тихо до нея и замрях — още веднъж се дръпна дръжката, после се зачуха стъпки. Тогава надникнах през дупката. В антрето имаше светлина и аз видях гърба на един отдалечаващ се човек. Пред завесата, като я отдръпна, той се спря и се обърна, но това беше не някой чужд човек, а същият този Айшер, който живее там. След пет минути, не повече, той се изкачи по стълбата в коридора, откачи ключа и влезе в стаята си.

Като изложи тези обстоятелства, прислужникът отново огледа поред широко разтворените уста и добави:

— Разбирате ли?

— Дявол да го вземе! — рече лакеят, като погледна ехидно готвача, който този път не извика „глупости!“, а само горчиво поклати глава над парчето овнешка лой. — Че как е могъл да се озове вътре в стаята си?

— Ако не е влязъл през балкона, тогава само в образа на комар или муха — обясни прислужникът, — дори мишка не може да се провре през дупката на ключалката.

— А какво каза управителят?

— Той каза: „Хм… само че, питам се, дали не ти се е привидяло?“ Но аз видях как той леко се завтече нагоре, сигурно да погледне сам през дупчицата; а като слизаше обратно, лицето му беше три пъти по-дълго.

На туй място всички почнаха да обсъждат поведението и личността на тайнствения квартирант.

— Той рядко е в стаята си — рече прислужникът, като си спомни, че Айшер предпочете стая на горния етаж, макар тя да беше по-лоша от свободните стаи в долните етажи. Бетси пропя:

— Сериозен млад човек, рядко кротък и учтив; никой не е чул досега от него забележки, дори когато забравиш да минеш с четка по стаята му или, застанала пред огледалото, се забавиш да се явиш при звъна на звънеца.

Никой не знаеше с какво се занимава той, никой не беше го посетил. Чуваха го понякога как разговаря сам със себе си или, загледан в някоя книга, се смее тихо. Безполезно е да му поставяш пепелница, защото угарките, все едно, се търкалят по пода.

През това време лакеят сякаш изпадна в транс: все по-съзерцателно, по-значително и разсеяно ставаше неговото лице и все по-високо издигаше очи към потона, дето бодро бръмчаха мухи. Възможно е тези насекоми да изиграха за него ролята на легендарната Нютонова ябълка, дали на разпокъсаната плячка на ума му кристална връзка; като вдигна ръка, за да привлече вниманието, той впери начумерен поглед в сипкавия нос на готвача и със слаб глас, зад който в подобни случаи стои горда увереност, че казаното ще прозвучи по-поразително от гърмовит вик, бавно рече:

— А знаете ли вие кой е квартирантът на стая 137, кой е този човек, който влиза в стаята си без ключ, кой е именуемият Симеон Айшер? Да, кой е той — знаете ли вие това? А ако не знаете, желаете ли да знаете, или не желаете?

Стана ясно, че желаят всички, но че някои не харесват, когато човек се превзема, вместо да каже направо.

— Направо?! — възкликна лакеят. — Ето тогава! — Той стана, обърна нагледно стола и като протегна дясната си ръка към гевгира за прецеждане на макарони, извика: — Човекът, който влиза без ключ! Човекът, който иска непременно да му дадат горно помещение! Човекът, за когото никой не знае кой е — този човек е оня, който летя в цирка!

Чу се женско „Ах!“ и шумът на учудването заглуши раздразнения протест на готвача. В тази минута се втурна един слаб малчуган, като още отдалеч махаше с ръка на Бетси да дойде при него и викаше: „Вървете по-скоро, вика ви управителят.“

— Според вас, всички са мошеници! — извика Бетси, излизайки тичешком с момчето, засегната в своите симпатии. — Може би вие летите, а не Айшер!