Александър Грин
Блестящият свят (4)

IV

За тази вечер дирекцията беше дала най-добрите сили на цирка. Агасиц знаеше, че към върха на планината водят стръмни пътеки. Той постепенно нагорещяваше душата на зрителя, като трупаше впечатление върху впечатление с пресметливо и строго разнообразие; благодарение на това зрителят трябваше да отдаде целия спастрен жар на душата си за увенчаващия край; в края на програмата фигурираше „Двойната звезда“.

Арената оживя: гимнастиците сменяха конете, конете — клоуните, клоуните — акробатите; жонгльорите и фокусниците следваха укротителя на лъвовете. Два слона, на които бяха вързани салфетки, вечеряха пристойно, седнали до покритата маса, и като хвърляха с княжеско движение на хобота „бакшиш“, се търкаляха на дървени сфери. Замисленото вцепенение на клоуните в момента, когато ги удряха по тила с гумен салам, предизвика не една мигрена в слабите глави, които заболяваха от смях. Още се почесваха и остроумничеха клоуните, когато един ездач с една ездачка на бели астурийски коне изскочиха и полетяха около арената. Това бяха вакх и една вакханка — в кожи от пантера, с венци и гирлянди от рози; полетели със силата на вятър, те изпълниха мимически сцена с балетен и акробатичен характер, после се скриха, като оставиха във въздуха блясъка и трепета на грациозно-палавите си тела, обзети от живописно движение. След тях, предшествувани от звука на тръба, излязоха и насядаха лъвове, като заглушиха с рева си оркестъра; един човек в черен фрак, като плющеше с камшика си, ги унизи, както искаше; пяна течеше от техните уста, но те валсираха и скачаха през обръч. Четирима гимнастици, люлеейки се под купола, се прехвърляха от един трапец на друг със страшни номера. Един японец фокусник измъкна от яката на трикото си тежка стъклена ваза, пълна с вода и живи риби. Жонгльорът доказа, че няма предмети, с които да не може да се играе, като ги подхвърляше във въздуха и ги ловеше, както лястовица мухите, без нараняване и пропуск; седем запалени лампи излетяха от ръцете му с лекотата на водоскок. В края на втората част беше ездачът Ришли, който препускаше на пет червеникави белогриви коне и преминаваше стоешком от единия на другия тъй просто, както ние се преместваме от един стол на друг.

Звънецът възвести антракт; публиката нахлу във фоайето, пушалните, бюфетите и конюшните. Служителите разчистваха арената. През тези петнайсет минути племенницата на министъра Руна Бегуем, седнала в неговата ложа, погреба изцяло надеждите на капитан Гал, който впрочем не каза нищо особено. Той беше заговорил за любовта си още сутринта, но им бяха попречили. Тогава Руна рече: „Довиждане“, с твърде вразумителна студенина в израза, но ослепялото сърце на Гал не разбра нейния равен, спокоен поглед; сега, възползуван от това, че не ги гледат, той хвана отпуснатата ръка на девойката и леко я стисна. Руна, като отдръпна ръката си, без да трепне, се обърна към него, мушнала брадичка в кадифето на креслото. Лека, светла усмивка легна като прелестна бръчица между нейните вежди и погледът й каза — не.

Гал беше отслабнал много през последните дни. Левият му клепач нервно потрепваше. Той спря върху Руна такъв дълъг, отчаян и изпитателен поглед, че тя поомекна малко.

— Гал, всичко минава! Вие сте силен човек. Искрено ми е жал, че това се случи с вас; че причина за вашата скръб съм аз.

— Само вие можехте и да бъдете — рече Гал, който не виждаше нищо освен нея. — Аз не съм на себе си. Най-лошото е, че вие още не сте обичали.

— Как?!

— Тази страна на вашата душа не е докосната. В противен случай споменът за чувството може би щеше да отмести вашето сърце от мъртвата точка.

— Не знам. Но добре е, че нашият разговор преминава в областта на съображенията. Към това ще прибавя, че бих гледала на любовта като на нещастие, ако тя ме порази без съдба.

Руна спокойно обгърна с поглед редицата от ложи, сякаш искаше да разбере дали не се крие вече нейде това нещастие всред втренчените погледи на мъжете; но възхищението й беше толкова омръзнало, че тя се отнасяше към него с презрителната разсеяност на богаташ, който прибира остатъка медни пари.

— Любовта и съдбата са едно… — Гал помълча малко. — Или… какво искате да кажете?

— Аз подразбирам изключителната съдба, Гал. Знам — Руна скръбно мръдна оголеното си рамо, — че за такава съдба… съм недостойна. — Високомерието на тази дума се скри в безподобна усмивка. — Но все пак искам съдбата ми да бъде особена.

Гал разбра по свой начин гордата й мечта.

— Разбира се, аз не съм ви прилика — рече той с искрена обида и с не по-малко искрен възторг. — Вие сте достойна да бъдете кралица. Аз съм обикновен човек. Ала няма нищо, над което бих се поколебал, ако вие ми заповядате да го направя.

Руна сбърчи вежди, но се усмихна. Силната любов събуждаше у нея религиозно умиление. Когато Гал не я разбра, тя поиска да го приближи повече до душата си. Така добрите хора обичат, след като поокаят бедняка за неговия горчив дял, да се заемат с анализа на усещанията си на тема: „Добър човек ли съм аз?“ А на бедняка му е все едно.

— За кралица съм може би по-умна, отколкото трябва да бъда в нейния сан — рече Руна. — Нали познавам хората. Трябва да ви учудя. Онази съдба, с която бих могла да се срещна, без да я гледам надолу, едва ли е възможна. Вероятно не. Аз съм много славолюбива. Всичко, което мисля за това, е смътно и ослепително. Вие знаете как понякога действува музиката… Мене ми се иска да живея като в немлъкващите звуци на тържествена, прераждаща ме из основи музика. Аз искам вътрешното вълнуващо блаженство да бъде осмислено от власт, която не познава ни граница, ни колебания.

Руна произнесе тази малка, безсрамна изповед с грациозната простота на млада майка, която нашепва на заспиващото си дете сънищата на властелините.

— Екстаз ли?

— Не знам. Но думите съдържат повече, отколкото мислят за това хората, които съжаляват за безсилието на думите. Достатъчно, инак вие ще промените мнението си за мене в лош смисъл.

— Аз не променям мненията си, не променям привързаността си — рече Гал и като видя, че Руна се замисли, мълчаливо се загледа в нейния лек профил, като си припомняше, за пълнота на впечатлението, всичко, което знаеше за нея. На десетгодишна възраст тя беше написала забележителни стихове. Седемнайстата и осемнайстата си година беше прекарала в околосветско пътуване и нейните екзотични рисунки бяха продадени при една голяма изложба на скъпа цена в полза на слепите. Тя не търсеше популярност от този род — не я обичаше. Свиреше великолепно; предричаха й поред ту една, ту друга слава — тя не търсеше слава. В огромния й дом човек можеше да минава от помещение в помещение с нарастващо чувство за властта на парите, одухотворена от художествена и разностранна душа. Независима и самотна, тя прекарваше живота си в душевно мълчание, без привързаности и любов, като разбираше само по инстинкт, но не от опит какво дава това още неизпитано от нея чувство. Тя знаеше всички европейски езици, изучаваше астрономия, електротехника, архитектура и градинарство; спеше малко, рядко излизаше и още по-рядко даваше приеми.

Този невъзмутим, студен свят беше затворен в съвършена черупка. По мекотата на линиите и израза си лицето й беше лице на блондинка, но под блестящата вълна на черните й коси даваше непостижимо съчетание на зной и нежност. Нейната напълно женствена, без сянка от крехкост фигура излъчваше свежестта и веселието на едно ясно тяло. Тя беше малко по-ниска от Гал; а той въпреки средния си ръст изглеждаше по-висок благодарение на еполетите си.

Гал — интелигентен воин с малко замъглено лице и меланхолни очи на добър човек, на които се опитваше понякога да придаде високомерен израз, — след като премисли за Руна Бегуем всичко, което му дойде на ума, обърна вътрешния си поглед към себе си, но като не намери там нищо особено освен здраве, обич, служба и точни навици, почувствува скръбта на смирението. Той не биваше да говори за любов. И все пак, когато удари третият звънец, като че дръпнат от трептението му за езика, той успя да каже: „Желая ви щастие…“ Краят на изречението: „в случай, че с мене…“ заседна на гърлото му. Той приглади мустаците си и се приготви да гледа представлението.