Александър Грин
Блестящият свят (33)

VI

Той я вдигна на ръце, като обви с тях лекото тяло на девойката тъй спокойно, като че нищо не го заплашваше, и полека се поправи, когато забеляза, че рамото й е стиснато от лявата му ръка. Но нейните чувства бяха вече притъпени и само дълбоката въздишка, която поемаше с болка нова сила за изнемогналото сърце, показа на Друд колко й е било тежко и колко леко й е станало сега.

Тя беше потресено кротка и безкрайно блажено слаба. Но чувството на пълна безопасност я обхващаше вече с равномерна топлина; тя сякаш се беше скрила в затворилата се зад нея дебелина на стената. Това впечатление се поддържаше от абсолютната тишина, в далечините на която се мяркаха само подобни на шума на роклята или на плясъка на глуха струя неравни и нищожни звуци, поради което тя помисли, че е скрита нейде наблизо до къщи, в случайно, но недостъпно място. По лицето й се плъзгаше, разхлаждайки сляпото й око, вятърът, което можеше да се случи само на открито пространство.

— Та помогнете ми — рече тя едва чуто, — обяснете ми всичко и колкото се може по-скоро, лошо ми е; разсъдъкът ме напуща. Вие ли сте? Къде съм сега?

— Търпи и вярвай — рече Друд. — Не е още време за обяснение; по-добре сега мълчи. Говоря ти това без заплаха. Много ли ти е неудобно?

— Не, нищо. Но не бива да ме държите повече. Аз ще се изправя, пуснете ме.

— И за това ще дойде време. Там, където ние стоим, е мокро. Аз съм до колене във водата.

Тави инстинктивно подви крака. Думата „ти“, с която Друд се обръщаше към нея, не засегна нищо в нейната притиснала се за спасение и защита душа, той говореше на „ти“ с простотата на човек, който владее положението, без да придава значение на формата. Тя замлъкна, но нестихващият вятър като загадка се лееше по лицето й и момичето не можеше да разбере нищо.

— Няма да говоря — виновно рече Тави, — но мога ли да ви попитам само за едно, с две думи?

— Хайде говори — съгласи се кратко Друд.

— Защо е толкова тихо? Защо има вятър в тези стени?

— Вятърът духа през прозореца — рече Друд след кратко мълчание. — Ние сме в стария склад; прозорецът на склада е разрушен; той се намира, по-ниско от земята; водата и вятърът се разхождат в него.

— Няма ли да потънем?

— Не.

— Само две думи исках да кажа и нищо повече, мълча.

— Виждам.

Тя затихна, като поклащаше крак, провесен върху сгънатата ръка на Друд, с цел да изпита неговото настроение, но Друд строго повдигна крака, като каза:

— Колкото по-малко мърдаш, толкова по-добре. Чакай и мълчи.

— Мълча, мълча — обади се бързо момичето; едно странно явление беше обърнало цялото й внимание към един кръг от светлинен прах, който стоеше неподвижно право пред нея като фосфорна мъглива рисунка; по нея бавно като мухи сновяха една жълта и една червена точка.

— Какво свети? — попита неволно тя. — Като че въгленчета са разсипани там; та обяснете ми най-сетне, Крукс, мили мой — вие ме спасихте и сте добър, но защо да не ми кажете веднага?

Като мислеше, че тя ще заплаче, Друд предпазливо погали нейната хладна от вятъра ръка.

— Във влажния зимник свети, гние сводът; гнилите греди са пълни с микроскопични насекоми; под нас има вода и гнилотата, блещукаща от светлина, е отразена в нея. Ето всичко — рече той, — скоро ще се свърши.

Тя повярва, погледна нагоре, но нищо не видя: над нея виснеше ветровит мрак, скован от тишината, докато отраженията във водата, за които говореше Друд, се меняха и преминаваха от една рисунка в друга, очертаха се в разсеян полукръг. Нейната мъка най-сетне достигна предел; жаждата да разбере онова, което се вършеше около нея, се превърна в болка на остра възбуда — още малко и тя щеше да избухне в ридания и безумен вик. Треперенето й се усили, дишането й беше изпълнено със стон и тъга. Разбрал това, Друд стисна зъби, вкаменен от напрежение, и увеличи двойно бързината; най-сетне той можа да каже:

— Гледай. Виждаш ли този прозорец?

Като гълташе сълзите си, Тави разтърка очи, загледана по някакъв наклон надолу, където без перспектива, което придаваше на посоченото от Друд явление привидно достъпна за ръката близост, сияеше в тъмнината тесен вертикален четириъгълник, вътрешността на който димеше със смътни очертания; като се вгледаше, човек можеше да вземе четириъгълника за прозорец; той се увеличаваше с онази незабележима осезателност, която дава например часовниковата стрелка, ако не откъсваме от нея очи. Този момент, притиснат до магнита на катурнатото съзнание, се разположи като железни стърготини в един неподвижен рисунък; страхът изчезна; весело, безсмислено „ура“, преляло, гръмна в ушите на Друд с ликуването на озарилата всичко догадка и Тави заскача в ръцете му подобно на заловено по време на игра козле.

— Нищо повече, само един странен, извънредно чудноват сън — рече тя, като се смееше; — е, сега с вас ще си поприказваме. Насъне не е срамно; никой няма да узнае какво правиш и говориш. Каквото искам, това ще изтърся; жалко че ви виждам само насън. А дали да не се събудя? Но сънят не е вече страшен… Ние ще трябва да си обясним едно-друго, уважаеми Монте Кристо. Не смейте, не смейте да ме притискате силно! Но можете да ме държите. Насъне аз няма да се посвеня, голяма работа. Знайте, че сте приятен на сърцето ми. А аз приятна ли съм ви? Къде е вашата машина със звънчета? Отгде знаехте, че е умрял старецът? Кой сте вие, кажете ми, тайнствени човече? И как живеете? Не ви ли е отегчително, не ви ли е тежко между бездарните глупци?

Говорейки така, тя се смееше и друсаше неговата послушна ръка, като се притискаше към гърдите му, където се чувствуваше уютно, и размишляваше в същото време за правата на съновидението не без укор към себе си, но с извънредна леност и умора.

— Изчервявам ли се? — мислеше тя гласно.

— Та това твой сън ли е? — попита Друд така особено, както звучат гласовете насъне.

— Е, да, сън — безгрижно повтаряше момичето, като държеше ръката му и гледаше приближаващия прозорец, — сън — повтори то, като вдигна глава, за да разгледа керемидите. Прозорецът ги обхвана и се прехвърли отзад.

— Сън — каза тя, като тупна с крак и разтърка очи. Друд вече я пусна. Отеклите й крака я накараха да се опре на масата и от движението едно канче със звън се търкули по плочите на пода. Стебс мълком го вдигна, светнал и усмихнат с цялото си същество.

Тя трепна, изправи се и премести поглед от Стебс върху Друд; отстъпи развълнувана, взе канчето и го хвърли отново, като се вслушваше как дрънка тенекията. Неразложимият на призраци глас на предмета й откри истината.

— Това не е сън — продума бавно момичето, като сядаше и скръстваше ръце; блесна всичко и прокънтя в нея с чуден удар.

Друд погледна Стебс, като му каза с ръка, че трябва да си отиде. Тави стисна ръце, пристъпи две крачки, така че Друд беше сега до нея.

— Погледнете ме дълго!

Той я погледна с онова изражение, желанието за което отгатна в нея — покорно и просто.

— Сега не ме гледайте.

— Бог да ти е на помощ, аз не гледам — продума развълнувано Друд, — седни и овладей сърцето си. В себе си ще намериш всичко.

— Не ме закачайте, не ме разприказвайте — едва чуто рече Тави. — Инак нещо ще се обърка…

Но станалото с целия си размах не беше по силите й. Тя трепна.

— Твърде много е всичко това — рече Тави, като се вглеждаше в Друд с бледо и измъчено лице.

Фактите бяха по-силни от нея и тя не можеше да ги преодолее нито с разсъждение, нито с вълнение; животът я захвърли тъй рязко на другия бряг, от който предишният се вижда само в мъгла, а този е поразителен, но мълчи.

— Още ме болят ръцете, така ме стисна войникът. Питам се — за какво?

— Тебе те следяха, защото мислеха, че ще узнаят къде се намира Друд. Ние си разменихме няколко думи, когато моите звънчета бяха още забава, когато ти със своето прекрасно сърце застана в защита на осмяния. Затова подир тебе вървеше, а после пътуваше един приличен човек с уморено лице. Казвам се Друд — чувала ли си за мене?

От лицето й не изчезваше замислеността и покорността, а погледът й, блуждаейки с тиха разсеяност, беше пълен със сянка — той не мъждукаше, не блестеше. Впечатленията й се бяха спрели, бяха застелили съзнанието с огромно сляпо петно и Друд разбираше това, но не се тревожеше.

— Не, не съм чувала — каза момичето, както преди безучастно, — но вие кой сте?

— Аз съм също такъв човек като тебе. Искам ти да бъдеш спокойна.

— Аз съм спокойна. Добре ми е с вас. Тук е тъй хубаво. А това какво е? — Тави слабо показа с ръка. — Нали е старинен замък?

— Това е фар, Тави; но той, а също тъй и всички мои убежища — те са много — са за тебе замъци и ще бъдат замъци. Всичко това е за тебе и на тебе.

Тя помисли, после се усмихна.

— Така значи! Но какво пък… какво пък… с какво съм се отличила?

— Навярно с това, че сама не знаеш с какво. Но аз вървях, а ти ме спря. Наистина минаха не много дни, ала време е да се грижа за тебе и с открито сърце да те слушам. Ние, самотните сред множеството нам подобни, живеем по други закони. Час, година, пет или десет години — не е ли все едно? Бърках и аз, но се научих да не бъркам. Аз те призовавам, момиче, мое родно сърце, да вървиш с мене в недостъпния може би за всички свят. Там е тихо и ослепително. Но тежко е за самотното сърце да отразява този блясък; той става като блясък на лед. Ще топиш ли заедно с мене леда?

— Всичко ще кажа… Ще кажа всичко; но сега не мога. — Тя дишаше слабо и тихо; погледът й беше странно спокоен; навремени тя си шепнеше или поклащаше глава. — Та аз съм непридирчива; все ми е едно; само да няма тъга.

— Тави — рече Друд, така високо, че кръвта се върна на лицето й. — Тави, събуди се!

Тя погледна ръцете си, прекара пръсти по очите си.

— Мигар спя?! Но наистина — всичко е в мъгла наоколо. Какво е това? Какво става с мен? Събудете ме!

Той сложи ръка на главата й, после я поглади като развълнувано дете.

— Сега ти ще станеш това, което си, Тави; мъглата ще се разсее и всичко ще престане да бъде чудесно и странно; всичко е просто, когато двама мислят за едно. Гледай — маса; на нея хляб, пържени яйца, кафениче и чаши; в това помещение живее пазачът на фара, Стебс; лош поет, но добър приятел. Той наистина е мой приятел и аз ценя това. Тук се роди и твоят образ — преди година, една нощ, когато свирехме на стъклена арфа от шишенца; а после аз вече те виждах винаги, докато не те намерих. Ето всичко; същото, както и у другите, и хората са същите. Само на един от тях — на мене — беше съдено да не знае ни разстояния, ни височина; във всичко останало отстъпвам значително на Стебс; той е и по-силен, и по-сръчен, а също тъй отлично плува под водата, на което не мога да се науча, затова понякога му завиждам. Искаш ли да повикам Стебс?

— Искам. — Тя погледна отдолу застаналия пред нея Друд, после хвана ръката му с двете си ръчици и замижа, силно я раздруса, напрегнала лице; отвори очи и се разсмя със смях, пълен с тихо удоволствие. — Вие още много ли неща ще ми покажете?

— Достатъчно, за да не ти бъде никога отегчително. Стебс!

Той почна да вика, като отвори вратата.

— Ида, ида! — рече Стебс от стълбата, където стоеше и чакаше да го повикат. Той беше сресан, беше измит и макар това да ставаше нощем, панталоните му бяха почистени с бензин и сапун.

— Колко е хубаво! — рече той. — Каква прекрасна нощ! Не ми се иска да откъсна очи от звездните светове и аз ги разглеждах… Какво казахте?

— Стебс — пресече го Друд, — седни; за втори път се сбогувам с тебе така внезапно. Но с мене е животът, който търсех, и на него му е потребна сериозна почивка. Онези, които ние не обичаме, вече знаят за фара. Затова аз няма да се задържа, само ще похапнем. Но ти ще бъдеш известен скоро и ще дойдеш завинаги.

— Благодаря, Гора — рече Стебс. — Как се нарича новият приятел?

Друд се засмя:

— „Големият малък приятел“ се нарича, „Тави“ се нарича, „Бързият ручей“, „Пленителният звън“…

— Да, ние сме четиринайсет — добави Тави, — но не всички са преброени. Впрочем останалите ги знаете… А това е истина, аз съм ваш приятел, приятел, само че дали завинаги?!

— Той знае. Той е Гора — рече Стебс, като пълнеше чинията на момичето. Но тя не можа да хапне, само пийна бързо кафе и отново почна да гледа поред ту Друд, ту Стебс, в това време, когато Стебс питаше Друд къде ще отиде сега. Мъчеше го любопитството. Момичето не беше съвсем по неговия вкус, но Друд го беше донесъл и го пазеше, затова Стебс разглеждаше Тави с недоумението на пощенски раздавач, който е отворил шифровано писмо. Но беше му съдено да свикне и да се привърже към нея много скоро — много по-скоро, отколкото предполагаше в този миг той, който мислено беше свързвал винаги Друд с Венера на Танхойзер, каквато е изрисувана на платното, по-рядко с Диана, още по-рядко — с Психея; неговото психологическо разочарование беше все пак приятно.

Любопитен като коза, Стебс обаче се сдържа да пита за събитията, защото знаеше предварително, че няма да получи отговор, тъй като никога Друд не бързаше да открива душата си на онези, които я бяха досегнали ненавреме. Но все пак той каза няколко думи:

— Ти ще си помислиш, че съм я спасил, когато узнаеш по-късно какво е било; не — тя носеше спасението в гърдите си. Ние вървяхме по един път, аз я настигнах и тя се обърна и така ще вървим заедно сега.

После стана, донесе едно голямо одеяло и се приближи до момичето, като каза:

— Няма да се бавим, тук не е място да се заседяваме, нека се възползуваме от тъмнината и тази почивка, за да продължим пътя. Утре сутринта няма да има вече загадки за тебе, аз ще ти кажа всичко, но у дома. Да, аз имам дом, Тави, и не един; имам също тъй много приятели, на които мога да се осланям, както на себе си. Не се бой от нищо. Времето ще ни донесе и простота, и лекота, и един поглед върху всичко, и много хубави дни. Тогава ние ще си спомняме тази сурова нощ като утеха.

Червена като божур, със смели сълзи на очите, Тави скръсти ръце и Друд плътно я обви, овърза я, за да не падне одеялото, с шала на Стебс. Сега тя имаше забавен вид и чувствуваше това нещо, като мърдаше излеко ръце, за да усети, че е възрастна.

— Всичко бучи отвътре — призна тя, — о-о! сърцето тупа, ръцете са студени. Какво е това да бъдеш птица?! А?

И тримата отведнъж почнаха да се кискат до болка, до спазъм, така че не можеха да кажат нищо, а само да друсат ръцете. Тогава повече от страх, отколкото от естествена живост, немирство обхвана Тави и тя почна да се поклаща, като казваше:

— Сезам, Сезам, отвори се! Къщичке на кокоши крака, застани заднишком към гората, а към мене с предницата си! — С нежност и тревога погледна Друд. — О, не се сърдете, мили! — пламенно извика тя, като се мъчеше да простре ръце. — Не се сърдете, хванете ме!

— Че как ще се сърдя — рече Друд, — когато стана светло? Не. — Той пристегна колана, покри главата си и махна с ръка на Стебс. — Бързам. Колко пъти съм се сбогувал вече с тебе, но все пак се срещаме и ще се срещаме. Не скърби.

Той се приближи до Тави; неволно се отдръпна тя, замря и се опомни, когато Друд я повдигна леко. Но вече всичко се понесе наоколо в кръг подобно на лавина; като я замразяваше и гъделичкаше, от краката до сърцето й се издигна лед, пространството се разстъпи, шумът на приказката заглуши ропота на далечната долу вода и вятърът заседна в ушите й.

— Тави? — въпросително рече Друд, като чувствуваше, че той е за нея отново равен на летящата стремглаво нощ, че той е Гора.

— Ау! — изскочи слабо от одеялото. Но тозчас с възторг освободи и издигна тя глава, като му викаше като на глух: — Какво свети там долу? Това са гнили греди, дървото гние, свети, ето какво е! И нека никой не вярва, че може да се живее така, нека дори никой не знае! Сега е невъзможно да ме отделят от вас, както шопката от чайника. Така се пее в песента… — Тя прекъсна, но през зъби развълнувано и сърдито завърши: — „Ти си ми мъж, а аз ще ти бъда жена.“ А преди това: „Ако ме ти не забравиш, както вълната забравя вълна… та-та-та-та-та-та-та-та, ще бъдеш и… та-та-та-та-та-та… жена.“

Тя вече плачеше, така печално й се стори изведнъж, че „вълната забравя вълна“. После Друд почна да говори и й каза всичко, което е необходимо за една дълбока душа.

Както всички звуци на земята имат отражение тук, така всичко, прозвучало във височината, тайнствено отеква долу. В този час, в тези минути, когато две сърца търпеливо се учеха да бият сговорно, побелелият метр^[1] по изящна литература, седнал пред разкошната си маса в расо а-ла-Балзак и с кадифена черна шапчица, сред описанието на един великосветски прием, който беше заел четири дни и излизаше доста сполучливо, почувствува изведнъж прилив на мъчителните и глухи стихове на едно мержелеещо му се стихотворение. Безсилен да отстрани това, той почна да пише по белите полета нещо несвързано. И то се очерта така:

Ако ме ти не забравиш,

както вълната забравя вълна,

ти ще ми станеш мил мъж тогава,

а аз — твоя жена.

Той го прочете, спомни си, че животът е минал, и се учуди на варварската версификация на четиристишието, изписано с ръка, пълна чак до ноктите с почитта, с която я стискаха.

Нима сред водовъртежите на реката, която разсича някоя зелена страна като навеки очертан път, не виждаме блясъка на ручея, който хвърля веселите си води в неговата дива красота. Независимо дали този ручей е изчезнал или не, като загребем вода от реката, не пием ли вода и от ручея? Също тъй има смях, който прилича на нашия, и има скърби, които биха досегнали и нашата душа. Само в движението гасне формата и естеството на явленията. Вятърът струи дим, ветропоказателят и знамето плющят, вимпелът трепти, лети прах; хартишки боклук, високи облаци, есенни листа, шапката на минувача, тюлът и муселинът на шала, листенцата на ябълките — всичко се стреми, откъсва се, лети и в този миг е едно. То тревожи с глуха музика спрялата насред пътя душа и я примамва. Но по-тежка от камък е душата: завистливо и безсилно тя разглежда оживялата от вихъра далечина, прозява се и склапя очи.