Александър Грин
Блестящият свят (29)

II

В седем часа сутринта Тави се събуди и видя всичко, което виждаме и ние. Около две минути тя се разправя с изгонването на нощната свежест, която беше проникнала под одеялото, подгъваше го около себе си, разтърка очи и възстанови момента. Той имаше празнична отсенка, със загадка вчера и безпаричие днес. Между сегашното и отдавна станалото като откъс от непостижима история лежеше пътешествието в Лис.

Макар уморена, да беше спала дълбоко, тя се събуди толкова рано по вътрешна заповед, каквато несъзнателно си даваме, когато бъдещият ден ни поставя главоболни задачи.

— На тази дата съм се родила — рече момичето, като измъкна изпод одеялото ръцете си, гледаше ги и ги гледаше като че отстрани.

Със скръб намери, че те са достойни за гримаса, във всеки случай не са тъй хубави, както на статуите или на известни картини. Но нищо. Като се полюбува на ръцете, с тревога опипа краката — дали не са криви, — ами ако са криви? Измъкна единия от одеялото, като го повдигна нагоре, но освен белина, правилност и малко стъпало не забеляза нищо. Изведнъж тя си представи, че някой вижда тези поучителни занятия и като разрови леглото, скри се в него, както във вода, простря ръка, издърпа от стола хвърлената вчера дреха и се облече за удобство под одеялото.

С шал, завит във вестник, тя излезе от кухнята. Почна да среща съседите си. Весела гърбава перачка живо затропа след нея по стълбата, хвана я за ръката, завика й като на глуха:

— Мигар не си заминала? Кога пристигна?

Съпрузите Пунктир, пътуващи актьори без сцена, кокетливи старчета, поливаха с чайник саксиите с цветя; щом видяха Тави, дружно се спуснаха към нея с превзето любопитство в очите.

— Уредихте ли си работата, Тави? — рече бабичката; старецът, повдигнал едната вежда, готвеше съответен израз в зависимост от това какъв ще бъде отговорът.

— Да, вашите работи — повтори той. — Открийте в себе си талант, талант към сцената, при изгодната си фигура.

Съпругата му го пресече с леден поглед, от който, повдигнал рамене до ушите, той млъкна със сладко и приятно лице, като отърсваше от ръкава си един конец.

— При кого ще работите, моя мила? — осведоми се мадам Пунктир с тон на леко болнава.

Още няколко лица с чехли на бос крак, с луличка или фуркет между зъбите зададоха на Тави същите въпроси и на всички тя отговаряше, че не се е съгласила на скъперническите условия при трудната работа.

— Ех, как да е! — беше общият отговор.

Най-кратко момичето поприказва с Кванг, чиято масивна фигура, седнала на един тюфлек пред вратата и изпружила крака напреки на галерията, не би ги прибрала, дори да шествуваше ескадрон; човек трябваше да ги избиколи или прекрачи. Кванг беше огняр. Щом видя Тави, той само тропна с крак, но не го прибра, а си почеса гърба. Като извади от устата си луличката, каза в разпръсващия се пръстен от дим:

— Не стана ли?

— Не — подхвърли вървешком Тави. При това разговарящите дори не се спогледаха.

— Не улучи ли? — рече Кванг.

— Фию — свирна Тави.

Кванг продължи да пуши.

Настъпи един от онези упоени от своя блясък горещи и звънливи дни, когато вълнуващата се лека свежест на гиздавото утро е подобна на приветлива ръка, която докосва очите, преди те да погледнат отвъд огнената черта на чувствата в пълен и тежък цвят. Като бързаше до настъпването на жегата да се върне в къщи, Тави ситнеше припряно за да попадне в центъра, когато отварят магазините. Случвало й се беше да има работа с дюкяните, които търгуват със случайни неща с най-различно предназначение; към един такъв дюкян се обърна тя.

— Продавам този шал — рече строго на търговеца, който остави своята закуска зарад печалбата.

Дъвчейки, той почна да разглежда шала, като го въртеше пред киселото си мрачно лице така старателно, както надали са го въртели тъкачите.

— Докато вие гледате, аз ще поприказвам по вашия телефон — рече момичето и като си спомни нужните номера, почна да телефонира.

— Домът на доктор Емерсон — рече й в ухото отдалеч един женски глас.

— Е, и какво искате вие за вашия предмет? — попита дюкянджията.

— Рита в къщи ли си е? — попита Тави. — Той струваше трийсет, може би двайсет и пет няма да ви разори? — „Тя е в къщи и аз ей сега ще я извикам.“

— Послушайте, госпожице — рече търговецът, — защо да говорим излишни неща, когато аз ще ви продам същия и още по-добър дори за петнайсет, две, три, сто парчета ще ви продам.

— Но нали аз продавам — кротко отговори момичето. — Рита, ти ли си? — „Да, аз, кой е?“ — гласът беше спокоен и възглух.

— Но това съм аз, Тави.

— За дванайсет — рече дюкянджията.

— По-скоро ще го хвърля. — „Тави, какво приказваш? Не разбрах.“ — Не се смущавай, Рита, говоря с тебе и с още един. Ела днес у мене вечерта със своя дебеланко Бутс. Защо ли? Имам рожден ден.

— Вземете петнайсет — викна търговецът.

— Е, какво ще ме поздравяваш — добре, за петнайсет — стареем ние с тебе, Рита, лесно ли е да имаш почти двайсет години! Чакам те и ще те нагостя с всякакви работи. Какво? Е, бъди здрава.

Тя се отдръпна, подложи ръка, като гледаше сериозно и тъжно как стопанинът на дюкяна пуска на нея една след друга сребърни монети. Той правеше това ухилен и загледан в лицето на момичето.

— Бъдете здрава — рече той, — донесете, каквото имате; ние ще купим всичко.

— Купувам, прекупувам, припечелвам и изпрепродавам — разсеяно рече Тави, като застана на прага и се обръщаше с дяволита усмивка, — но едно няма да купите.

— Какво е то? — засегнат в своята търговска страст, попита дюкянджията, като се окуражи и потриваше ръце.

— Няма да купите рождения ден, както аз съм го купила. Ето! — Тя стисна парите, вдигна ръка и се разсмя. — Няма да го купите! Трафагатор, Еклиадор и Макридатор!

След като изтърси тези думи по подражание на окултния роман, който беше прочела наскоро, момичето смеешком изхвръкна и изчезна в блясъка на ранното слънце, което му пречеше да гледа отпреде си с бяла слепота в насълзените очи.

Като купи онова, за което беше мечтала още вчера — червена роза и бяла лилия, Тави ги забоде на роклята си. В кошницата й имаше вече яйца, месо, масло и брашно; сред провизиите стърчеше сребърното гърло на една тъмна бутилка вино; няколко портокала червенееха под батистовия й лакът. Така, въоръжена със съзнание за подвига си, тя се яви в къщи, приседна, помляска в домакински размисъл и стъкна печката.

Разпален, огънят очерта пролуките на чугунените плочи. Стаята и кухнята пламтяха от слънце; стана уютно самото безредие; розата и лилията в синичката кана за мляко, поставена на масата със свлякла се покривка, цъфтяха радостно. Като ги гледаше, на Тави й се поиска да отиде в градини, пълни със зеленото сребро на разтрозите между листата, където лехите горят от цветя и ярката като силно сърцебиене тишина властвува над чистата минута. Тя пусна месото в тенджерата, погледна наоколо и видя простия самотен час, затоплен от утринното слънце. Тогава й се дощя сърцето й да бие силно и сладко; разправи се варварски със своите припаси и набързо, като потупваше от нетърпение с крак, шляпна върху месото парче масло, решила да го посоли после, когато бъде готово; като кипеше и се сърдеше, натика в глинена чаша брашно, поля го с мляко и яйца, размеси плънката и напълни баницата. Когато попривърши тези занятия, представи си как всичко ще бъде вкусно; тогава, като погледна угодливо баницата и месото, вече малко по-грижливо пъхна яденето във фурничката; после си изми ръцете, грабна една книга и седна срещу прозореца.

Тънката миризма на розата противоречеше на сиромашията. Жажда за разкош овладя Тави; изляла на кърпичката си от шишенцето капка парфюм, тя вдъхна аромата му с вид на относително удовлетворение и сложи кърпичката до масата. Но имаше нещо в другата й ръка и тя я отвори: на коленете й падна парче старо сирене, взето пътем, от разсеяност. Както му е редът, сиренето искаше хляб. Неохотно приближи с крак един стол, на който от снощи лежеше краешник, и си отчупи от коричката. Сиренето беше толкова горчиво, че тя плюна, но като се въодушеви, грижливо изстърга с нож мухъла, отново седна и почна да дъвче, като не забравяше да се допира до кърпичката; през това време блестящите й очи бързо — отпред назад — прекосиха страницата.

В това време, когато във фурничката цвъртеше яростно месото, издуваше се и спадаше баницата, решила по-добре да загори, отколкото да отстъпи на някаква си литература, един конник от Сен Кроа летеше, вдигайки пушилка, по каменистия път към Алансенския херцог с известие за нападението на англичаните и като се държеше за конника, седеше пропитата от парфюм Тави. В това време, когато лордът, губернатор на Кале, искаше от Диана невъзможни страсти, сосът преля от тенджерата, но Тави с леден поглед рече на лорда: „О, не!“ И когато рицарят, героят на всички времена и страни, освобождаваше пленницата, баницата, разпукнала се, изля част от плънката, а Тави поруменяла, реши вече да каже на рицаря с огромния меч: „Да“.

О, вие, хора, умрели хора, с детски очи, помрачени от живота! Усмихват ви се и ви приветствуват всички, които дишат неспокойния въздух на невъзможната страна. Спеше или не Тави — тя не знаеше; но уморена видя как след армията от англичани и французи се появиха индианците. Подвързията на коя книга не ги беше възпряла? Всичко пропадна. Като прекара ръка по очите си, Тави се опомни и се върна към домакинството.