Александър Грин
Блестящият свят (28)

I

Към дванадесет часа през нощта Тави се върна в Сан Риол. Всички дребни и големи събития на този ден, подобни на които не беше имала досега още в живота си, пътуваха и слязоха с нея и тя не можа да ги прогони. Те живееха и я обсаждаха под знака на Крукс. Тръгнала по стъклената галерия на старата къща, сред простряното за сушене бельо, ненужни сандъци и друг боклук, като отъркулваше с крак някоя празна бутилка или се препъваше в някоя котка, Тави напипа своята врата и като пъхна с уморена ръка ключа, замислено го завъртя. Тогава я обзе леко вцепенение, подобно на голямото вцепенение в Лис, когато, долепила крайчеца на пръста до устните си, тя стоя не по-малко от половин час пред витрината с дълбоката разсеяност на Сократ, като решаваше всичко и не реши нищо. Между вълнението и напрежението това малко вцепенение се разрази най-сетне в многобройни бурни въздишки, а също тъй в пустославен поглед върху себе си отстрани, като върху опитен човек — ей такъв един видял и патил чичо, когото сега е много мъчно да учудиш с нещо.

След като получи най-сетне окончателното кръгово движение, ключът преора тайнствените вътрешности на ключалката, стоплен от горещата ръка, и се изтръгна от желязото с трясък, като изпълни сърцето на Тави с уважение към себе си, а също тъй с желание да извърши отведнъж нещо още по-ясно. Когато влезе, тя се огледа мрачно.

Напрашената електрическа лампичка, около която веднага се появиха мухи, пламна със своята нажежена жичка сред безредието, към което, връщайки се след други впечатления, ние го забелязваме за първи път. Със студ и пустота е обкръжена всяка вещ; безжизнено като изсъхнал букет, в прах и смет ни посреща напуснатото жилище. Сякаш не сме били тук цяла година — толкова остра е нетърпеливата жажда за уют — с неугледност, останала след припрените и пълни с надежда приготовления.

Всички етажи на тази къща бяха оградени с покрити стъклени галерии, на които излизаха редица врати на тесни полуквартири, с кухня до самата врата, с малка стая зад нея, чиито прозорци са обърнати към полузасъхналите храсти на прашния двор. Тука се бяха прикътали бедни занаятчии, дребни търговци, благородни сиромаси и матроси. Тави нямаше мебели, нямаше също тъй никакви роднини. Мебелите в квартирата бяха останали от предишния квартирант, един пияница капитан, който отдавна беше напуснал своя занаят; той беше умрял от кучешка смърт по време на едно сбиване на Берадския мост; олюляло се, тежкото тяло на червендалестия старец беше съборило гнилите перила и очевидците можаха да разправят само, че когато падал, той изпсувал страшно и високо. Потокът отнесъл тялото, греховете и ругатните му в острите пукнатини на Ревящата пролука; тялото не беше намерено. От него бяха останали един скрин, чекмеджетата на който набъбваха понякога по неизвестна причина и не се затваряха със седмици — един креват, няколко сгъваеми, покрити с килимна тъкан столчета, шкаф с парцали и тютюнени кутии, един гипсов боядисан сарацин и две чинии; останалото, ако е имало нещо по-хубаво, беше изчезнало.

Тави не помнеше ни баща си, ни майка си; майка й, напуснала мъжа си, беше избягала с един минаващ красив разбойник; баща й беше постъпил на военна служба и беше загинал в едно сражение. Детството си Тави беше прекарала при една полусляпа братовчедка на баща си, като се измъчваше повече от самата старица от нейните болести и лапи, тъй като те й отнеха много сили. На петнайсетгодишна възраст един познат на леля й книжар взе момичето на работа в дюкяна си; тя продаваше книги и не си дояждаше. После той се разори и умря, а Тави напечата обявлението.

Ето биографията, в която има повече смисъл, отколкото в блестящото потропване на Казанова с подметките по полусветските дворцови паркети на света. Но не за това мислеше Тави, седнала в кухнята пред печката, където вареше чай; толкова остри бяха новите й впечатления, че тя не се откъсваше от тях. Накъдето и замислено да погледнеше, стената пропадаше в нощта като светло петно и в неговия лъчист дим над свещите на страшния ковчег се носеха сребърните гирлянди на странния уред. Ту й се струваше, че, досегнат сякаш от гигантски пръст, се върти, пъстър, огромният диск на града; ту чувството на човек, случайно попаднал в сражение и благополучно излязъл от него, се надигаше заедно с благодарствения дим от набитите й пети към уморените й очи; ту искрено се чудеше, че не е станало нещо още по-замайващо.

— Тави, скъпа моя — казваше момичето, — как гледаш на това? Знаех ли аз, че съществуват градове, където от тебе могат да останат само рогцата и крачката? Наистина Торп е Синята брада. А кой пък е Крукс? Но той е явно съвсем честен човек. Все пак е прост като теле. Той би могъл да долети със своя апарат и да седне право на масата им.

Като си представи това, тя се заля в смях, отпуснала лице в дланите си; изразителни тръпки на тиха забава, смях и удоволствие пробягнаха в разискрените й очи, които поглеждаха въображаемото през пръстите, както през було. Тя принадлежеше към онези малко наистина щастливи натури, за които всичко в света е също тъй просто, както тяхното кротко благодушие; аеропланът и пеперудката едва ли се различаваха много в очите на Тави освен с това, че в пеперудката няма бурмичка. Затова бесният възторг на зрителите й се струваше по-чуден, отколкото самият експеримент.

— Той се издигна, но каза, че ще се издигне; и каза — защо: вибрацията на звуковете, произвеждани от звънчетата. Колко хубаво излезе! Право каза един, че в изкуството на въздухоплаването започва нова ера! Отдавна е време да се правят тези неща красиви и разнообразни, както правят например мебелите.

През тези мисли, изпълнени с яркия спомен как беше обкръжена от любопитни, които си бяха въобразили, че тъкмо това момиче знае всичко, и как с бягство се спаси от тях, неотстъпно се мяркаше лицето на самия Крукс; тя все още чуваше гласа му; как той казва: „Ние скоро ще се видим.“ Защо каза това? Откъде знае, че Торп е умрял! Тя почна най-сетне да се дразни, тъй като не можа нито да обясни, нито да измисли нещо, дори гърбът й започна да я боли от размишления. „Попита ли той поне дали искам да го видя?“ — ето въпроса, в който Тави се спъна и започна да повтаря: „Искам ли да го видя?“, „Искам ли да го видя?“ — докато не й омръзна това. „Искам. Да, искам и толкова; той имаше добро отношение към мене.“ От тази мисъл тя се почувствува сирашки уморена, ограбена и изгубена; на очите й избликнаха сълзи. Тави изхлипа, изяде парче хляб, пи чай, утихна и си легна да спи, като реши твърдо да оживи утрешния рожден ден с веселие и угощение на малкото си познайници.

Като се обръщаше с лице към стената, тя докосна гърдите си и почувствува, че нещо липсва. Липсваше медальонът, оставен от нея в Лиската заложна къща.

— Но аз ще го откупя, щом продам шала — помисли момичето. — Поръчвам си хубав сън и много интересен. Искам да видя Крукс. Сигурно ще видя как летя с него насам-натам в тази негова дяволия.

Ах, Крукс, вие не знаете, че едно момиче мисли за вас и нищо не разбира и спи… спи… спи…

В тоя миг устните й се събраха на тръбичка с допрян до тях показалец; после Тави млъкна, виждайки всичко, което ние няма да видим.