Александър Грин
Блестящият свят (27)

XI

Към края на септември Руна се премести в Гвинкл, където планините ограждат долината с небесен сняг, като поръча строго на прислугата да не съобщава никому нейния адрес и забрани на всички да й пишат. Нейните познати, научили това, се спогледаха с церемонна усмивка, с която приветствуваха каприза, станал закон.

Тя нае в едно селско семейство стая с бедна обстановка, където живееше, както живееха заобикалящите я хора. Надмогнала присмехулните или недоброжелателни погледи, тя работеше по лозята и градините, мъкнеше до изнемогване кошници, пълни с грозде и сливи, копаеше земята, къпеше се в поточето, заспиваше и ставаше със зората, хранеше се с кисел хляб и мляко, без да вижда книги, отиваше далече в гората, в чиято дива грамада печално разглеждаше своя вътрешен свят, както гледат скъпоценен съсъд, изгубил затвореното си единство от разчупилата го пукнатина. Колкото и да се уморяваше, колкото и да се измъчваше сред този свят, където еднакво звучат ласката и хулата, където нуждата заменя желанието, където никой не вижда листата и цветята така, както ги виждаме ние, сякаш четем книга — тя не беше изгубила нищо нито от осанката, нито от своя израз и потрепервайки с тънкото си рамо под тежестта на кошниците с плодове, вървеше също тъй, както влизаше на бал. Загоря, ръцете й почервеняха и почнаха да огрубяват, но следваше набелязания път с упорството на страдащ от безсъние, който, обърнат с лице към стената, макар и да брои до сто, е готов отново да повтори броенето, докато не заспи. Така мина седмица, втора — на третата почувствува, че е хубава и мила за нея тази разгърната от цъфтящ труд земя; че „аз“ и „тя“ могат да се съединят в „ние“ без мисъл, само с въздишката на успокоението. Тя взе да тананика, да се усмихва кротко на минувачите, да подбутва с върха на обувката си пръчката, устойчивостта и мярката на нещата отново я обкръжиха. Руна закрепна.

Една вечер вятърът утихна; западното небе побледня и се изясни като огледало, отразило пустотата. Три облака се издигнаха над червената ивица на хоризонта — един от друг по-грамадни, те бавно се спущаха към потъмняващия зенит — един къс от великолепна страна, която не знае посещение. Едва въображението беше надарило монументалната лекост на тези ефемериди^[1] със земната форма на пейзаж, пълен с бяла светлина, и с чувството на пътник бродеше вече нагоре, в приказната самота на непостижимата и вечна цел. Лесно беше да се замисли човек без желания с ясния сън на разкрилата очи душа над отблясъците на тази страна, но не беше лесно да се върне към себе си — звънтейки печално и далечно, падаше, като се губеше при това, нещо подобно на украшение.

Руна не забеляза веднага, че към лекото й съзерцание се примеси безпокойство, но различила между светлите сенки на вечерта тъмната плътна черта, стана както при опасност. Протегнала ръка, тя отблъскваше това нападение, вихърът, който — сърцето не я излъга — възникна в облачните градини на Хесперидите. Звънливите гласове на играещите деца станаха изведнъж неясни като зад стена; силите я оставиха, напуснаха; безпомощно устремила поглед към плавното движение на облачния масив, тя видя, че право към лицето й летят, подобно връхлитаща птица, блестящи замислени очи — ни черти, ни линии на тяло имаше в тази ужасна игра — еднички само, получили невъзможен живот сред алената заря, падайки и летейки, се приближаваха от въздушните стръмнини очите на Друд. Както при среща, те бяха вече близки и ясни, но щом сърцето на нещастницата стигна до края на припадъка, изчезнаха в миг.

Два дни Руна беше болна, на третия с внезапно отвращение към онова, което доскоро още я поддържаше и веселеше, се върна у дома. Тя не беше изгубила надежда. Напротив, в тази нова надежда, която така просто й беше протегнала ръка, тя срещна сякаш стар приятел, за когото беше забравила. Но приятелят беше тук наблизо — стигаше само с доверие да се обърне към него. Неговият глас беше също тъй спокоен, както в дните на детството, вечен като шума на реката и прост като дишането. Трябваше да чуе какво ще каже, да го изслуша и да му повярва.

Него ден тя прекара тихо, не я безпокояха ни житейски дреболии, ни страх, ни спомени. Миналото се движеше сякаш зад някаква прозрачна стена, която беше непоклатима и пропускаше душевните бедствия, и тя тихо го разглеждаше. Щом се смрачи, Руна излезе сама през вратника на градината в мрежата на второстепенните улици на града; зад тях се намираше една пресечка с малка църква, която се издигаше на неголям площад. Вечерната служба беше свършила; няколко минувачи я отминаха, като излязоха от осветените врати, в дълбочината на които блестеше сребро и свещ. Бяха се разотишли вече всички, храмът беше полутъмен и пуст; църковният пазач, като метеше пода зад колоните, местеше огромната си сянка от ъгъл в ъгъл, оставайки сам невидим; равномерният шум на неговата метла, пращенето на горящия восък и тишината, още пълна с топъл църковен мирис, изглеждаше като че са били винаги и ще бъдат винаги тук, за да приканват хората да си отдъхнат вътрешно.

Макар свещите в страничните олтари да догаряха и с моравите си светлини да придаваха на лицата на светците особен израз на таен, потънал в себе си живот, главният олтар беше осветен ярко; там блестяха цветните и златни искри на свещените съсъди; огромни, снежнобели свещи издигаха към полумрака на сводовете спокойния си пламък, чийто отблясък се струеше като златна вода по потъмнелия лик на Богородица на бурите, преди тридесет години поръчан и подарен от моряците на Лис. Буйното братство украсяваше своята скъпоценност както можеше. Не един космат дангалак, прояден от тропическа красота, почернял от спирт и пек, изпълнен с болести и деяния, за които дори трябва да говориш, щом си помислил веднъж да ги кажеш, който се беше отучил да кръсти челото си, а от молитвите помнеше само „Дай“, дохождаше тук след многогодишен рейс, умит и обръснат; треперейки от пиянство, той оставяше пред святата девойка от Назарет, каквото е могъл или поискал да вземе със себе си. На дървения подиум имаше най-разнообразни предмети. Модели на кораби, океански раковини, малки позлатени котви, кълба въжета, заплетени с корал и бисер, късове от корабно платно, късове от мачти или кормила — от онези, чийто кораб беше издържал набега на смъртта; китайски ковчежета, монети от всички страни; сред пъстротата на тези дарове лежаха по гръб със зли, недодялани лица дървени идолчета, докарани бог знае от каква необикновена страна. Като гледаше тези странни колекции, човек неволно мислеше и за бедността, и за страшното богатство на онези, които могат да даряват така, като сами се любуват искрено на своя подарък и заради него дохождат за лишен път в черквата, за да разгледат някой изсъхнал морски еж и да повторят удоволствието, мислейки: „Ежа донесох аз; ето той стои.“

След това будещо размисъл великолепие, натрупано от хора, които знаят смъртта и живота далеч не по слух, погледът на божествената девойка беше с кротко и важно внимание обърнат към лицето на седналото в коленете й дете, което, хванало с лявата си ръчица дясната ръка на майка си, протягаше с детски жест другата към зрителя, с дланчица напред. Очите му — тези винаги замислени очи на малкия Христос — гледаха далечната съдба на света. Пред краката му, нарисуван технически така безукорно, че несъмнено с това изкупваше общите недостатъци на живописта, лежеше един корабен компас.

Тук Руна коленичи с наведена глава, като молеше спасение. Но душата й не се сливаше с озарения покой на тази мирна картина; тя не чувствуваше ни простота, ни лекота; ни тихи, от само себе си възникващи, единствено нужни думи; ни — другояче — шепота на тишината; тя поставяше само своето бедствие мислено между олтара и себе си, като доведен насила враг. Нещо неуловимо и твърдо не можеше да се разтвори в нея и пречеше на сълзите й да избликнат. А страстно й се искаше да пролее тези сълзи. Както мислите, както душата, дишането й беше притеснено; най-вече и най-напред тя чувствуваше себе си — такава, каквато беше свикнала да се вижда — и като наблюдаваше разсеяно себе си, не можеше да излезе от плена на това разглеждащо я — в нея самата — спокойно наблюдение. Като че стоеше боса на студен под в топла стая.

— Но вярвам ли аз? — попита тя с отчаяние.

— Вярвам — отговори си Руна, — вярвам, разбира се, не може да не знам това, но съм отвикнала да чувствувам своята вяра. Боже, поръси я за мене!

Тя вдигна измъчена поглед, като си спомни как впечатлението от очите на замисленото дете й даде отначало надежда за увлекателен порив. Пламъкът на свещите се издигна по-високо, олтарът стана по-ярък, ослепително блесна позлатата на църквата, всичко беше оградено по контура с огнена черта. И сега, единствен път през цялото това време — без сянка от страх, тъй като околното светеше и гореше в нея като самовнушена защита, — тя видя през златната мъгла на олтара, че Друд излезе от рамката, седнал в краката на малкия Христос. Той беше облечен в мръсната и груба дреха на рибар, сякаш току-що беше излязъл от лодката; Христос му се усмихна с доволната усмивка на момче, което вижда забавен чичо, а Тя го погледна приветливо. Дошлият взе една остра раковина със завит навътре край и я долепи до ухото си. „Ето шуми морето“ — рече тихо той. „Шуми… морето…“ — пошепна ехото в ъглите. И той подаде раковината на Христа, за да чуе как шуми морето в сърцата. Момчето с нетърпелив жест я сграбчи, тази раковина беше по-голяма от главата му, но с помощта на майка си, като я задържа с известен труд, то също като Друд я допря до ухото си, взе да слуша, с очи, устремени в онази далечина, откъдето бучеше вълната. После пръстът на възрастния човек се отпусна върху стрелката на компаса, като я движеше напред и назад — в кръг. Детето погледна и кимна.

Щом видя неподвижно застиналата в земен, дълъг поклон жена, пазачът чака известно време тя да се изправи — беше се наканил да затвори и заключи черквата. Но жената не мърдаше. Тогава, като я повика, а после я побутна, уплашеният човек донесе студена вода. Когато се освести, Руна му даде парите, които имаше в себе си, и като се позова на здравословното си състояние, помоли го да повика файтон. Това беше изпълнено. Уморена и разбита, както хората се уморяват след дълго пътешествие, тя се върна в къщи, като се питаше заслужава ли и може ли сега да живее?