Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Блистающий мир, –1923 (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3гласа)

Информация

Сканиране
rumboni(2011)
Разпознаване и допълнителна корекция
moosehead(2011)
Корекция
Niya(2011)

Издание:

Александър Грин. Избрани произведения в четири тома. Том I

Блестящият свят

 

Превод от руски

 

Съставител: Жела Георгиева

Художник: Петър Терзиев

Рецензент: Анастасия Цонева

Редактор: Жела Георгиева

Художник: Петър Терзиев

Художествен редактор: Борис Бранков

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Мая Лъжева

Код 11 95376 / 6101–3–84

 

с/о Jusautor, Sofia

 

Националност руска. Издателски номер 965. Дадена за набор 20.II.1984 г. Подписана за печат 29.V.1984 г. Излязла от печат 25.VI.1984 г. Формат 1/16 60/90. Печатни коли 24,50. Издателски коли 24,50. Усл. изд. коли 24,49. Цена 2,65 лв.

 

ДИ „Отечество“, София, 1984

ДП „Г. Димитров“, София

История

  1. —Добавяне

IX

Колкото повече време минаваше, толкова по-страшно й ставаше да живее. Изгубила търпение, тя се обърна към Грантом, един от ония положителни, но не много знаменити хора, които привличат със заобикалящата ги атмосфера на учена самоувереност и практическа чистота, чиято плешива глава с лице на Дарвин и строго човешки поглед над златните очила като че събира за нас сенките и светлината на доверието в един топъл порив. Като размишляваше за лудостта и се опасяваше от нея, но не желаеше обаче да каже всичко, Руна представи това като халюцинация, казвайки на професора, че понякога вижда един безследно изчезнал познайник. Отношението си към измисленото лице тя преведе от оригинала, като означи по такъв начин всички тънкости на впечатленията с рисунъка на обикновените срещи. Едно добави тя, за да характеризира общата форма: „Струваше ми се, че в неговата натура има нещо поразително и тайно, което дотогава занимаваше мислите ми, докато не стана неоправдано, странно предубеждение.“ Но мрежата от вълнистите линии на нейното обяснение не беше напълно правилна, неравна беше линията на тази версия, и Грантом почувствува лъжата.

— За вас ще бъде по-лошо, ако не сте напълно искрена — рече той, като не настоя впрочем да знае по-големи подробности; след като изслуша и прегледа Руна, той, като почукваше с молива си, сякаш подчертаваше с това почукване някои думи, й каза: — Вие сте здрава. Всичко е нормално у вас; нормални са душата и тялото. Ще кажа нещо повече: вие сте безукорна физически. Като поприказвах малко с вас, виждам, че извънредната нервност, предизвикана от особени обстоятелства, се появява особено остро, защото се намира в затворения кръг на една силна воля, която възпира проявата й. Затова искам да поприказвам с вас по-подробно; засега ще минем към лечение, доколкото вие се нуждаете от него.

Той я погледна изпитателно, но бегло; така гледат хората, когато имат задна мисъл; при мимолетността на погледа можеше да се сметне неговият смисъл за грешка на беглото впечатление. Но тонът, тонът — този безпогрешен допълнителен нюанс на речта — настрои Руна да бъде още по-внимателна, отколкото беше до тази минута — ако изобщо може да бъде различно внимателен един човек, който очаква спасение. Грантом продължи:

— Брак. Ето първото, което — искате ли или не искате — ще унищожи втората сфера, чиято врата в мигновенията, които не подлежат на предвиждане от страна на науката, се разкрива пред вас внезапно, като ви показва тайнственото блещукане на двойствените образи от психо-физическия свят, с които е пълно недостъпното. Забележете — то не е открито за всички.

Той замълча, като примижаваше и се вглеждаше през очилата със сляп поглед в бледите черти на Руна; свила вежди, тя се усмихваше надменно, като се мъчеше да свърже някои странни фрази на Грантом с особеността на положението си. Изглежда, той забеляза усилието й: едва доловимата отсенка на разположение, по-голяма, отколкото е в право да очаква само пациентът, изчезна отведнъж, щом той, отметнал се в дълбочината на креслото под сянката на лампата, се върна към практическия съвет.

— Здрав човек с обичаща и силна душа — не може да не срещнете такова просто, но от известна гледна точка пълно щастие; такъв човек — казвам аз, — бракът и децата, с една дума семейството, ще ви изведат с топла и вярна ръка към мирната светлина на деня. Да допуснем обаче, че неотстраними причини пречат на това осъществяване. Тогава бягайте в село, яжте проста храна, къпете се, ставайте рано, пийте вода и мляко, забравете книгите, ходете боса, почернявайте от слънце, работете до изнуряване на нивите, спете на слама, интересувайте се от животните и растенията, смейте се и играйте всички игри, където не може без лека синина или падане във влажната трева вечер, когато дъхавото сено разнася своя аромат, смесен с пушека от комините — и вие ще станете такава, каквито са всички.

Спокойните думи развеселиха и ободриха девойката.

— Да, така ще направим, това е прекрасно — рече тя с въодушевление, изпълнено от живописните картини; сякаш станала вече полудива, силна и загоряла, тя махна смело с ръка. — Аз ще обруля там всички ябълки; а мога ли да се прекатервам през стобора? Като момиче се катерех по дърветата. Грантом! Добри ми Грантом! Спасете ме!

— Аз ще ви спася. — Той рече това замислено, със сурова енергия, но така, че трябваше да се очакват още думи, може би условия. После Грантом обърна лампата, като се появи в ярката й светлина целият, с усмихнато неподвижно лице. Усмивката беше събрала около мило присвитите очи на бодрия и умен старец мрежа бръчици, тези очи блестяха остро като искрите на очилата. — Но слушайте — рече той, като внезапно се оживи, — на малцина казвам онова, което ще чуете; само на онези, които имат строежа на моята душа. Вие ще разберете казаното. Няма да се поразите и няма да се смутите от въпроса: уверени ли сте, че това е халюцинация?

Като подозираше хитро изпитание, Руна, поразвълнувана малко, рече:

— Да, напълно съм уверена; би било странно да се мисли инак; не е ли така?

— Да се мисли — рече Грантом, като гледаше челото й, — да се мисли. Или да се знае. Какво знаем ние за себе си? Ала ние действително знаем нещо, което се намира зад границите на чистия опит. Мислите ли вие, че нашата нервност, общата сума от нервност, която звучи сега с такъв знаменателен и висок тембър, е явление, свойствено и на предишните векове? Да отбележим само тази грамадна разлика, без да засягаме причините. Човекът на петнайсетия век е знаел силата на душевното напрежение, но не неговите разклонения; във всеки случай толкова безчислени, толкова сходни с дробимостта на нишките у азбеста; докато човекът на петнайсетия век просто е викал „искам“, днешното „искам“ е облечено в най-тънки тъкани от променливо противоречиви душевни навеи и напеви, където самата основа е вече не желание, а светоглед. Сега да погледнем по-отблизо. Ние потреперваме от една фалшива нота, мръщим се от един неточен или неверен жест; да се заразим или да заразим другите със своето настроение е така обикновено, че е разпространено във всички класи и условия на живота; думите „знаех, че ще кажете това“, „същото помислих“, разбирането от половин дума или даже от един поглед; обръщането при поглед в гърба; усещането, че преди нас е имало някой там, където ние току-що сме влезли; смяната и дълбочината на настроенията са само жалки и най-обикновени примери за могъществото на нашето нервно възприятие, което приема стихийни размери. Не мислите ли сега, че скоро може би ще настъпи време, когато в това сплитане, в това сливащо се струпване на нервна сила ще изчезнат всички условни прегради и средства за общуване? Че словото ще стане непотребно, защото мисълта ще познава мисълта чрез мълчание, че чувствата ще се отлеят в най-сложни форми; че в този единен духовен океан ще се появят души кораби, които ще се движат и управляват безпогрешно? В каква сфера действуват тези сили?

— Ще изпусна — продължи той, като понижи глас — всички мои съображения относно този пункт, колкото и интересни да са те, за да дойда до главното, във връзка с вас. Има една сфера или трябва да има — също както трябвало да има Америка, когато това е станало ясно на Колумб, — в която всички ясни наши представи са несъмнено реални. С това искам да кажа, че те получават съществование в момента на нашето явно усилие. Затова аз гледам на халюцинацията като на строго реален феномен, способен да се деформира и да се сгъсти отново. Макар спокойствието ви да ми е скъпо, аз ви съчувствувах със стеснение; потрепервах от вашата радост да приспите душата си със селото. Ако само имате сила — търпение; ако имате съзнание за великото призвание на вашата натура, пред която са вече открити редки и неизброими съкровища, въведете в своя живот онзи свят, искриците от който са ви дадени вече с щедра, тайна ръка. Помнете, че страхът унищожава реалността, която разсича този свят, подобно меч в незакрепнали още ръце.

Руна слушаше с наведени очи и не можеше да вдигне мигли. Грантом говореше бавно, но свободно, със сдържаната проста сила на точното убеждение; но тя не повдигаше очи, защото очакваше още нещо, което й се струваше, че ако погледне, никога няма да бъде казано. Благодарение на способността, присъща на твърде много хора, и инстинкта тя завърза устата на всички впечатления, като отбелязваше само с ума си периодите от речта на Грантом, но мислено не отговаряше на тях. Грантом продължи:

— Реалностите, за които говоря, са истински реалности, вездесъщи като светлината и водата. Така например аз, Грантом, учен и лекар, съвсем не съм това, което мислят за мене; аз съм Хозиреней, човек, забравил за себе си в определен момент, вече неподвластен на паметта; ни лицето, ни вкусовете ми, ни темпераментът ми, ни привичките ми нямат решително нищо общо с дадения тип Грантом. Но затова ние ще поприказваме друг път.

Тогава Руна почувствува, че трябва и може да погледне сега така, както й подсказваше настроението й. Тя погледна с впечатлителността на ловец, чийто пръст е готов да дръпне спусъка, и видя Грантом другояче: очите с ивицата на бялото над острата зеница; лицето, изгубило фокуса, онзи невидим център, към който хармонично се стремят всички черти на лицето, напомнящи груба и страшна рисунка, изпълнена с фалшиви линии. Пред нея седеше един луд.

— Грантом — рече меко момичето, — тогава какво? Брак и село? Дали да съединя това временно?

Грантом помръдна, сви рамене, повдигна вежди и като въздъхна, си оправи очилата. И най-малката следа от обезобразяване не беше останала сега на лицето му, което гледаше изпод очилата с учтивата сухост на човек, сбъркал в събеседника си. Той наклони глава и стана. Руна му подаде ръка.

— Да — потвърди той, — всичко, както казах, или в този дух. Не са ви нужни лекарства. Бъдете здрава!

И тя излезе, като размишляваше — същото ли каза той, което я порази. Но той каза същото, именно същото, и тя не бе отгатнала неговата особена минута.