Александър Грин
Блестящият свят (23)

VII

Разсеяна и тъжна Тави излезе на улицата. Тя не взе парите, дори въпреки това, че оставащата у нея сума не й стигаше да си купи билет; парите й бяха предложени без обида, но сърцето на Тави въстана твърдо.

— Благодаря ви — рече тя на вдовицата, — иска ми се едно — да си ида по-скоро оттук.

Така тя си отиде и се озова сред разтърсващия грохот на улиците в горещия Лис с подтиснато и замиращо сърце.

Известно време ту гневно, ту угнетено, без да вижда как и къде отива, момичето беше заето с разплитането на тъмната история; хор от противоречиви догадки, лишени от основа и връзка, мъчеше сърцето й и уморена, тя изостави това, като се вглеждаше в уличното движение, за да вдъхне леко. Малко по малко тя успя, ако не да разсее, то да възстанови равновесието си; като трепна за последен път в зиморничаво отвращение с раменца, тя почна да се оглежда, защото забеляза, че се е отдалечила от центъра. Улиците бяха по-сиви и по-малолюдни, тълпата по-неугледна; гръмоподобните фирми се смениха с ръждясали ламарини с тъмни букви, през оградата се надвесваше посърнала зеленина. Отворената врата на една треторазрядна гостилница помами апетита на Тави; уморена и изгладняла, влязла с мрачен вид, тя седна до една маса с мръсна покривка и поиска рагу, което незабавно й беше поднесено — непривлекателно, но достатъчно горещо, така че я заболяха устните. Без да обръща внимание на погледите на постоянните посетители на заведението, Тави се залови храбро с яденето, в което имаше може би повече сол и пипер, отколкото всичко друго, и като угаси горенето на гърлото си с чаша вода, излезе, настроена практично.

Какво да прави? Как да намери пари, за да се върне обратно и с какво да запълни времето си до седем часа вечерта? В седем заминаваше влакът. Но простодушният, великодушен Крукс можеше сега, без да се затруднява ни най-малко, да й съобщи своя адрес там, където я няма. „Ако направя така… — разсъждаваше тя, като обричаше медальона, подарък от покойната й майка, на заложната къща и се решаваше да продаде новата си шапка, картонената кутия на която се полюляваше на лакътя й, — ех, шапката може да се продаде; а за медальона…“ — И като се задълбочи в точното изчисление, тръгна, говорейки си: — Ако постъпя така и така, ще стане така и така… Или не е така? А как е?

Въображаемите цифри не съвпадаха в нещо и тя се спря, вдигнала глава, като слушаше с учудване някакъв странен златен звън, тих като бълнуване на ручей в непозната страна. На улицата беше пусто, само далеч напред смътни фигури се мяркаха на кръстопътя; отдясно се движеше бавно една кола; спеше ли или дремеше коларят, отпуснал глава, покрита със скъсана шапка — беше мъчно да се разбере. Изглежда, колата беше излязла от съседната порта, която се затваряше вече с хлопване, като показваше отдолу нечии отдалечаващи се крака. С всяка крачка на клюмналия кон колата, друсайки се, сипеше оня чист и нежен звън, в който се вслушваше учуденото момиче.

То тръгна бавно, като разглеждаше и съобразяваше какво може да бъде това. Под платното, което беше провиснало, докосвайки се до колелата, се издигаше някакво подобие на тиара^[1], като показваше неопределените си очертания с ъглите на гънките, които пречеха на човека да сглоби загатнатите форми на този странен товар в някакво достоверно цяло. Този очевидно лек товар се поклащаше тихо от една страна на друга и звучеше, сякаш коларят караше камара тамбурини. Не изтърпяла, Тави се приближи и попита:

— Кажете ми, моля ви се, какво звъни така при вас?

Коларят я погледна апатично от далечината на уединените си съображения, прекъснати от въпроса, чието достойнство беше за него тъмна и тъпа загадка.

— Ех! — рече той, като махна от досада, че трябва да приведе мудно пъплещите си мисли на по-бърз ход. — Добре, звъни, вас какво ви интересува? Я си вървете по пътя. — И като се доверяваше от опит на коня, на който камшикът беше само приятен, тъй като отпъждаше стършелите, шибна апатично животното, но то само помаха с опашка, като изрази с гримасата на задния си крак фалшиво оживление и не по-бързо, отколкото по-рано, зави зад ъгъла на шосето.

Когато Тави, естествено, погледна натам, тя видя зад къщите зелена ивица. Цялото шосе беше покрито с народ, забързал като на пожар; размахвайки вестниците, тичаха вестникопродавците; количките на търговците на плодове и разхладителни напитки препускаха между каретите, пълни с дами и контешки облечени мъже; под краката сновяха уличните кучета, лаеха срещу ония свои събратя, чиито сресани телца важно вървяха пред копринените рокли, според дължината на синджирите, завързани за нашийниците им. Един ярък букет се мярна в стъклата на един автомобил, който изригваше гъсти, страшни заклинания; кипрейки се, напираха напред конници; патериците на просяците, влачени в бързия вървеж под мишница, живо се люлееха между чадърите и бастуните; майки мъкнеха задъхващите се деца с неописуемо отчаяние на техните почервенели личица; подвили устни, ситнеха бабички; хлапета викаха бясно и тичаха по улицата като в атака. Тук тайнствената кола се скри и се изгуби, а Тави попита първия срещнат: „Закъде бърза целият този народ?“

— Вие не сте ли тукашна? — продума човекът, като се обръщаше вървешком. — Та вие значи не знаете: днес са „лупингите“! Полети! Полети! — извика той във вид на пояснение, като изпревари безцеремонно момичето.

То разбра в миг; въодушевявайки се, защото обичаше всякакви зрелища, отърча в първия магазин, помоли да вземат набързо за съхранение неговия багаж, който му пречеше, и се спусна със същата бързина като тълпата към неизвестното място. Като си спомняше от време на време за грижата да се върне в къщи, то се успокояваше с това, че опипваше под роклята медальона и мислено отваряше картонената кутия.

— Ето ги парите!… — казваше несретната пътешественица. Тълпата, слънцето и съзнанието, че е независима, я развеселиха. През това време шосето сви под ъгъл към полето; направо, ако се продължи неговата линия, се издигаше висока каменна стена, зад която сред прималелите в жегата дървета се виждаше извивката на един китайски покрив със знаме над него; разтвореното пространство на портата пъстрееше от движението на забързалите хора. Кой излизаше, кой влизаше, но повече влизаха, отколкото излизаха, и без да знае реда, Тави зави нататък. Дъсчен стобор разсичаше вътрешността на двора; на тесния проход един служител проверяваше билетите.

— Вашият билет — спусна се той към момичето, което вече беше минало покрай него.

То се обърна, без да смее да каже нещо, и контрольорът се зае с други входящи, забравил за него или го сметнал за „свой човек“, каквито винаги има много навсякъде, където проверяват билети. Доволна, че й е потръгнало, тъй като не беше в състояние да купува никакви билети, Тави мина по-нататък и се огледа.

Това беше един двор или по-точно малък, настлан с плочи плац, от двете страни на който се изкачваха амфитеатрално пейките на павилионите със странични и хоризонтални сенници. Народ имаше достатъчно; като се вглеждаше в него, Тави забеляза, че това не е смесената тълпа на публичното зрелище, а тъй наречената „отбрана“ публика, предимно от интелигентски тип. Между трибуните се намираха покрити със синьо сукно маси с мастилници и листове за писане; тук заседаваха трийсетина души в ленивите пози на горещия ден, с разкопчани жилетки и мокри коси на челото, с килнати на тила шапки. „Къде ли попадна, моя мила?“ — с недоумение се запита Тави, като видя, че полетите сигурно няма да станат тук. Но иззад масата вече ставаше един човек с апоплектично телосложение, като дрънкаше звънец; неговото мощно строго лице, почти без вежди, с бакенбарди, които сякаш едва се държеха на пълните му бузи, се разтвори в едно кръгло „О“ на сочната уста; той извика повелително:

— Пазете ред! Внимание! Тихо! Откривам извънредното заседание на Клуба на въздухоплавателите.

В това време Тави видя приближилия се до масата Крукс, същия, който неочаквано беше изчезнал сутринта. Като че срещна родния си баща — така се зарадва на това успокоително откровено лице в чуждата тълпа на непознатия град, и като седна бързо на най-близката скамейка, извика оттам:

— Хей, Монтгомери, какво правите тук? Крукс! Крукс!

Тозчас очите му се насочиха към нея и веднага я намериха; познал своята тазсутрешна среща, той кимна, притисна пръст до устни и се усмихна многозначително. Тогава изведнъж тя се почувствува спокойна като у дома; макар киселите лица на дамите и повдигнатите с лека усмивка вежди на мъжете да се обърнаха към нея фронтално, изразявайки с това учудването или негодуванието си, тя само порозовя, но не се смути.

Крукс взе един свободен стол и седна, навел очи. Той носеше сега кожена плътна куртка, високи ботуши и черна фуражка; ремъчето на фуражката минаваше от едното слепоочие до другото над брадичката. Тук любопитството на Тави достигна зенита, който се нарича примиране, и личността на Крукс, и обстановката, и неочакваното за нея заседание на въздухоплавателите — всичко беше като разхвърляни части от неизвестна машина, която, сглобявайки пред очите й, се готвеха да пуснат в ход. Тя трепереше. Виждали ли сте как се върти, неспособна да седне спокойно на едно място, младичка, глупава девойка? Светът е още зрелище за нея, а в това зрелище, прекъсвайки главното действие, се роят сцени на всевъзможни други представления. В тези минути устойчивостта на вътрешния й свят не е по-голяма от устойчивостта на виденията, образувани от играта на дима. Момент на спокойствие няма нито на лицето; нито в стойката, нито в темпа на дишането й, на нея й се иска да затропа с крака, да подскочи, да гледа напред, наоколо, да бърза и да шуми.

Дебелият човек беше председател. Като постигна тишина, той рече:

— Стана следното: в канцеларията на клуба постъпи мотивирано заявление от господин Крукс, изобретател на летателен апарат от нов тип, с който той моли не само да произведе опит, но и да му предоставим на него, на Крукс, място в днешното състезание. Съгласно устава на клуба, всеки моноплан, биплан, парашут, балон или аеростат трябва да бъде, за да се избегнат смешни и горчиви недоразумения, предварително оценен от експерти, за да нямаме работа с технически невъзможни или пък, за което съществуват не малко примери, безусловно абсурдни опити. Затова понеже има още час до започване на състезанията, президиумът постанови: след като разгледа апарата на Крукс, да му разреши, при условие, че изобретението му притежава техническа научност, да се възползува от аеродрума за публичен опит; и ако Крукс пожелае това, да го впишем в списъка на днешните авиатори с право на участие в наградите за височина, продължителност и точност на спущането.

Додето течеше и завършваше речта на председателя, пурпурен срам обви лицето на Тави; тя се смути до сълзи, до пълно объркване, като разбра сега, че извика безцеремонно приятелски не някой друг, а знаменития — разбира се! — изобретател. Страхувайки се, че той отново ще го погледне, момичето седна така, че да може да гледа иззад една голяма шапка. „Господи, спаси, помилвай и скъси моя език“ — прошепна тя; но не успя да се разкае напълно; вдигна се шум, гълчава; тънки или любопитствуващи бележки се примесиха с виковете на нетърпение.

Тогава погледите на всички се обърнаха към Крукс, който стана и направи знак с ръка, желаейки да говори. Отново притихна шумът, хората, насядали около масата, намръщиха чела с важност, която изразяваше пълно и безпогрешно всезнание.

— Ето какво — рече Крукс тихо, но тъй отчетливо, че думите му прозвучаха ясно за всички, — аз построих един апарат, който няма по конструкция и система на двигателя нищо общо със съвременните аероплани. В него няма ни пара, ни газ, ни бензин, ни електричество; ни летящи плоскости, ни винтове; няма дори и особена сложност при избора на материала, от който е направен апаратът. Той може да бъде построен както от платно или коприна, тъй и от проста хартия или ламарина, без всякаква загуба на двигателната му способност; той лети със силата на звуковата вибрация, представена от четири хиляди: съвсем малки сребърни звънчета, звукът на които…

— Звукът на които?! — пресече го един глас, който изрази със своя тон общото недоумение. — За какво говорите вие?

Прозвуча смях. Тишината бе катурната. Равновесието на вниманието, получило удар по двете блюда на везните, изчезна, както изчезват всички признаци на условната общественост. Едни се спогледаха; други, озъртайки се, търсеха нетърпеливеца, който попита накъде бие странната реч на загадъчния изобретател. Сграбчил звънеца, председателят се готвеше да възстанови тишината: но нещо му пошепнаха и вече той самият с известно съмнение, смутен, погледна бегло Крукс, който стоеше и чакаше възможност да говори по-нататък с простотата на силен човек, затиснат на ъгъла на улицата от бягаща тълпа. Тогава Тави почна да се страхува за Крукс; в каквото и да претърпеше поражение този човек, това щеше да бъде непоносимо за нея; у нея вече узря решително пристрастие към него. Харесваше й, че той ще бъде явно сам против мнозина, но като знаеше силата на присмеха, тя се страхуваше да не би сцената, без връзка с резултатите й, да добие комичен характер. През това време се чуха още възклицания; шумът мина и заглъхна.

— Може би — рече председателят на Крукс — вие сте уморен малко; може би сте болен, развълнуван; в такъв случай за нас няма да бъде обидно да отложим вашето крайно интересно обяснение поне до следващия ден.

Крукс се усмихна, без да се смути; с вид на пълно удоволствие той слушаше тази предпазлива и мека реплика.

— Аз трябва да ви помоля да ми разрешите да кажа всичко, което искам, мога и смятам за нужно да кажа. Но за да добият тези почти чудесни новости, открити от мен, неголословна сила, ще трябва да покажа апарата си пред събранието. Той не е голям; и няма нищо общо с тези тромави пеперуди, в които се пътува с такъв шум и риск…

Като изрече това с вразумителна твърдост, която не позволяваше по-нататък човек да има две мнения както относно състоянието на неговите умствени способности, тъй и намерения, Крукс отново хвана тишината за косите и вниманието на слушателите се удвои. Тави чуваше какво говорят около нея.

— Ами ако изведнъж? — рече някой, като разбираше под това, че няма граници за откритията. Няколко бегли препирни утихнаха; нарастващият интерес заразително премина от една пейка на друга.

— Да го чуем, да го чуем! — извикаха най-сетне от публиката, виждайки, че журито се колебае. — Ние искаме да чуем! — Председателят реши, но извести своето решение като известна дипломатическа отстъпка.

— Ако вие настоявате — рече той, — ние сме съгласни. Обаче има увлечения, непредвидената форма на които може да ни накара да съжалим за експеримента; неудовлетворените последици от него ще се отразят както на вас, тъй и на всички нас, защото ние крайно бихме съжалявали за всичко ненаучно, за всичко, така да се рече, дилетантски смело, неотговарящо на задачите на клуба на въздухоплавателите. Следователно, ако вие сте уверени, макар и отчасти, в положителните страни на вашето изобретение, в основните му принципи, заповядайте, господин Крукс. Няма да скрия, че началото на вашето обяснение се стори на всички толкова знаменателно странно… И тъй, ние ви слушаме.

Като настрои по такъв начин себе си, Крукс и аудиторията в благожелателно предупредителен смисъл, председателят доби строг и убедителен израз на лицето; той, а след него всички се вгледаха в Крукс подобно на екзаминаторите, чийто затаен помисъл: „Ученико, падни ничком!“ — излъчва канибализъм.

— Най-сетне — рече Крукс, — слава богу! Смутиха ви четирите хиляди звънчета; ще допълня това смущение: повече или по-малко от четири хиляди не играе никаква роля. Както децата, които въргалят снежна фигура, се грижат малко дали ще поместят четно или нечетно число снежинки в човекоподобието на зимата, виелиците и студа, което те са изваяли, така и аз не настоявам абсолютно на четирите хиляди; на драго сърце ще отстъпя от тях произволно число или ще прибавя към четирите толкова, колкото изобщо ще могат да се поберат на моя апарат; харесва ми да има много звънчета; работата не е в числото, а в действието.

Ако той се усмихнеше, ако за миг дори на ясното му лице се прокраднеше лукава игра, гръм и забавен смях биха се разразили неудържимо. Ала Крукс гледаше и говореше много сериозно и това действуваше, в разрез с неговите странни думи, по най-угнетителен начин. Още нямаше ни протести, ни рязка намеса от страна на тези, които приемат като гавра или предизвикателство всичко, лишено от готова клетка в мозъка им, свикнал на спокойно преживяне, преди да постигне същината на явлението, но вече по изразите на лицата се забелязваше сгъстявана атмосфера на протест. Унищожителна ирония кривеше устните на членовете на президиума, обречени благодарение на собственото си лекомислие да треперят за солидния темп на деня, за необходимото уважение към мястото и работата, с която се занимаваха, накачили значки, изобразяващи колела и криле. Всичко това разбираше добре и оценяваше по своему Тави, момичето, застанало на кръстопътя на съдбата — чувството за съдба беше докоснало настроението й; тя неволно свързваше звънчетата, за които говореше Крукс, с незаличимо-нежния спомен за колата, и звъна, който бе чула преди час. Със сърце, окачено на златната нишка на млада тревога, очакваше тя как ще постъпи най-сетне Крукс. Изглежда, той беше намислил да изравни вятъра на обърналото се срещу него отношение; неговото слово засегна сега много неща.

— Да разгледаме — рече той, — макар и непълно, анатомията и психологията на движението във въздуха. Досега летят само птици, насекоми и предмети; човек съпътствува летящите предмети, сам той не може да лети освен насън. Вкопчил се за кълбото, което има значение сякаш на самостоятелен организъм, движещ се по произвола на атмосферните изменения, той не се намира в по-сложно положение, отколкото листната въшка, седнала върху семето на глухарчето, когато вятърът го е откъснал и го носи в пространството. Аеропланът като че по-самостоятелно ни приканва да погледаме тези почини. Но нека си разясним същината, желанието, идеята на полета, неговото мислимо идеално състояние. Тук неизбежно е съновидението; само неговата вълнуваща арабеска ще ни подскаже с отчетливостта на презрение от какво е одушевен чистият полет. Него го управлява лекият и дълбок екстаз; непознати наяве чувства, толкова странни, че на тях може да бъде уподобено само пеенето в дъното на океана, звучат стройно в тези особени условия на мечтата, която смъква физическата мъка, напластеното от векове отвращение към краката, хванати от огромния магнит. Нека си спомним как летим в това време, когато нашето тяло, загърнато в одеялото, почива покорно на леглото си: само желанието, естествено, ни отделя, като ни увлича и ни отнася на безопасна височина. Няма друг двигател освен пленителното вълнение и няма по-голямо усилие от усилието на словото. Забележете, че в страната на съня отсъствуват практически полети: превозването на поща и пътник или съревнованието за награда са изключени: онова състояние мами само с изумителното движение във височината; то е цялото в себе си, нищо няма отстрани, нищо отвъд разгърнатото в самата душа пространство; без усилия и изчисления.

Но как в действителност лети той? Или по-точно как се движи над земята, когато вие, отметнали глава, бързо пращате подир неговата конвулсивно сгърчена фигура името „Цар на природата“? Ето!

Тук се чу характерен шум на мотор; гръмовито еднотонно пеене потече във висинето и членовете на клуба, погледнали нагоре, видяха един аероплан, който пресичаше зрителното поле като тежко петно.

— … ето достижението, което ни дойде тъкмо навреме за демонстрация. Колко съмнения! А опасения?! Няма ли да падне то? Може би няма да падне. Помислете какво значи това! Неговото движение е свободно, както вървежът на коня; неговата скорост е задължителна; неговият двигател е ненадежден; неговият творец е прикован към каторжното ядро на равновесието в името на живота и парите; неговото падане се очаква; неговото спущане е опасно, неговото завиване не е леко; неговият вид е грозен, неговият полет е полет на муха в бутилка; ни да се спре, ни да лети; оглушителен шум, атмосфера на фабрика, главоболен труд; стотици сакати, трупове и това се нарича полет? Да завиждаме на водното конче, в математическата точност на чиито движения свети яснотата на преминаващ лъч; да гледаме лъкатушния рисунък на лястовицата, изписван от нея над отражението й в блестящата вода с възхитително нищожно количество усилия; да въздишаме по орела, замрял сред мъглите със спокойствието на облак — не е ли това наш жребий? И не е ли това нашата безплодност — вечният разрив, залян от сиянието на сънищата?

Малко ми е нужно, за да ви докажа колко несъвършени и колко груби са онези апарати, с които вие с такъв труд и опасност орете въздуха, прикачени към тях, защото се движат само апаратите, не и вие самите; колко неудобно е да се ходи в железни панталони, да се плава на греда и да се спи на дърво, така — по отношение на истинския полет — е и с вашето летене. Летенето сте самите вие. Най-добрият апарат трябва да бъде послушен като лека дреха при тичане; във всеки момент, във всяка посока и с всяка скорост — ето какво трябва да постигнем ние. Като разчитах да приказвам по-дълго, аз срещнах нетърпимост и подигравка; затова, без да засягам повече вашите технически суеверия, ще минем към опита. Преди това без жест и съжаление заявявам пред всички, че няма да взема наградата, макар и да бия решително всичките рекорди. Гледайте и съдете.

В дъното на двора беше притворена портата, разтвориха я широко и двама работници внесоха едно толкова леко съоръжение, че никакво физическо усилие не личеше на лицата им. Нещо, загърнато с платно, се полюляваше и звънеше тихо. Тави, развълнувана, стана: „Това е то, онова, което колата караше.“ Тя седна, но не можеше да седи и стана пак, както наскачаха около нея всички, за да разгледат чудото. После настъпи общо движение; зрителите се спуснаха към Крукс, заобиколиха изобретателя в гъста тълпа; и там тъй щастливо, защото между нея и загадъчно звънящия предмет имаше свободно пространство, се озова нашата безпокойна пътешественица.

С едно рязко движение Крукс смъкна платното. Една част от зрителите, като не знаеше дали да се сърди или да се смее, отстъпи с дълбокото разочарование на сериозни хора, които са се поддали на куриозна мистификация; друга част гръмко завика; трета окаменя; четвърта… но ще бъде по-точно да кажем, че имаше толкова хора, колкото части; ние говорим мимоходом. Случвало ли ви се е да тичате презглава натам, където се е затекла вече, смеейки се и ревейки, уличната тълпа? Вие сте очаквали да видите бог знае какво, когато, промъкнали се сред смута, виждате всичко на всичко едно момченце с олигавена курабия в ръка и почервеняло от сълзи лице; бавачката го е загубила; „Къде живееш?“ — питат детето и то с учудване, че не са го завели още на точния му адрес, плачливо казва: „Там!“

В това време, когато откъм покривите висяха вече в дима на фабричните комини привързани три балона; в това време, когато един тромав аеростат, напомнящ пристегнат с връв салам, махайки с някакви перца, се движеше на височина петстотин фута, и четири бързи аероплана, разклащайки с нервния си шум небесната тишина, се носеха над двора на Въздухоплавателния клуб с грацията на покриви, откъснати от вятъра; в това време, когато следователно завесата на аеропредставлението се вдигна и се извършваха „успехите“, пред очите на съдиите се яви едно блестящо изобретение с фантастична форма. То беше десет фута дълго и около пет фута високо. Неговите очертания отпред напомняха нос на лодка, извит и изтънчен като лъкатушна лебедова шия; при това с точно подобие на лебедовата глава завършваше тази шия — букшприт. Корпусът в профил напомняше помпейски ладиообразен светилник; кърмата на странния кораб в онова място, дето обикновено е кормилото, наподобяваше предната част, източена и извита навътре, сякаш над главата на оня, който седеше вътре, като остър сърп. Тънкият, направен от неизвестен материал скелет беше, както скелетът на абажур, облечен с великолепна синя коприна, богато извезана със сребърни и цветни шарки. Тези шарки бяха така хубави, че мнозина, особено жените, трепнаха от възхищение; веднага се чуха техните пълни с удоволствие, искрени, горещи възклицания. Бордовете на апарата бяха обшити с тъмнозелена, също копринена материя, украсена със златен лавър; но като най-забележителна и странна част от чудото блеснаха цели гирлянди, фестони, верижки и гроздове от съвсем мънички, чисто сребърни звънчета, леки като мехурчета; с тяхната дантела беше обвит въздухоплавателният съд. Крукс докосна своето създание и сякаш то се развесели от звън, разсипало ситен смях.

— Четири хиляди звънчета — рече Крукс, когато виковете замлъкнаха, победени от учудването. И той погледна Тави тъй внимателно меко, че простотата и бодростта на изпълненото от най-голямо любопитство спокойствие тозчас се върнаха у нея. — Това изобретение е тайна; ще кажа само, че съгласуваността на звъна и начинът на управлението му произвеждат въздушна вибрация, която движи апарата във всяка посока и с всяка скорост. Сега аз ще се кача и ще полетя; на вас предоставям свободата да правите технически догадки.

— Той ще полети! — предизвикателно движейки кръгли бузи, каза с пура между зъбите един немец пилот.

— В театъра; на въжетата и скрипците… — добави друг.

— Той е луд — чу се сериозен глас.

— Глупава мистификация! — уточни един младеж с мъх на устната.

Изведнъж пронизително изсвирване разсече бъркотията; като сигнал за общо сбиване то предизвика хор от нестройни свиркания, викове и оскърбления. Но Крукс само разсеяно се огледа; като забеляза отново Тави, той рече:

— Скоро ще се видим, нали Торп умря и сега не е необходимо да работите.

Тези неочаквани думи така поразиха момичето, че то се стъписа.

— А, вие знаете? — успя само да каже то, когато сцената бързо се приближи към края си.

Като видя, че Крукс сяда вътре в своя уред, председателят решително оттласна тези, които му пречеха, и се приближи до странния авиатор.

— Аз не мога да ви позволя да правите каквито и да е опити, явно и предварително безполезни — извика той разтревожено. — Вие или сте болен, или имате цел, съвсем чужда нам; кой със здрав ум ще допусне за момент мисълта, че — тфу! — може да се лети с това… с това… аз не знам какво е — с тази виранетина! Помъчете се да си отидете. Да си отидете и отнесете вашето приспособление!

— Дадено ми е право — студено рече Крукс в отговор едновременно на него и на онези звънкогласи от тълпата, които, викайки до прегракване, поддържаха председателя. — Право! И аз няма да се откажа от това право.

— Не, аз не, само аз, моето мнение, моето искане е общо мнение, общо искане! Чувате ли? Ето какво направихте. Можехме ли ние да знаем с кого и с какво ще имаме работа? Напуснете събранието.

— Нека кажат всички, че искат това — рече Крукс.

— Прекрасно! — Председателят нервно се разсмя и така раздруса звънчето, като тропаше в същото време с крака, че тишината, издебнала момента, се издигна като стена. — Господа! Милостиви господа! Помогнете ми да прекратим това! Господин Крукс — ако един-единствен човек, присъствуващ тук, нормален и възрастен, каже, че очаква от вас действителен полет, — засрамете се или ни засрамете докрай! Кой очаква това? Кой чака? Кой вярва?

Тогава на разни страни, но тъй бързо, че отново утихна вдигналият се шум, тъй ненарушимо-предателски се въдвори действително мълчание, пълно с невидимо обърнати надолу палци, че Тави се сви: „Едно, две, три… осем“ — броеше тя, чакайки в броенето си да стигне до десет, за да разгроми станалата й омразна тълпа, и се принуди да каже „десет“, макар след девет да направи мъчителна като болка пауза. Мълчанието, сложило лакти на масата, насочи тъпо в тях брадичката си, загледано надолу; Крукс погледна бързо момичето. Тогава, като зазвънтя цялата вътрешно и стана до обезумяване лека, тя пристъпи напред, като разтърси показалеца си, почервеняла и сърдита за своя неволен героизъм. Но само инстинктът я тласна.

— Аз! Аз! Аз! — извика тя със смях и ужас.

Тогава всички погледи, както й се стори, минаха през тялото й; тълпата се размърда и замря, взрив от смях заля момичето със студ и огън, но плачейки почти, увлечена от някакъв порив, тя, свила юмруче, вдигаше показалец, като сърдито и безпомощно повтаряше:

— Да, да, аз; аз знам, че ще полети!

Сразеният председател млъкна; той се обърка. Хванали го за ръце, членовете на съвета яростно му шепнеха нещо неясно, поради което той, съвсем не разбрал какво искат от него, отстъпи пред решителното нападение на Тави.

— Аз държа на думата си — рече той, като махаше с ръце и разтласкваше съветниците си, — но аз не съм вече председател; нека детето и лудият владеят клуба!

— Уви, на мене не ми е нужен клубът — рече Крукс, — не е нужен той и на моята застъпница. Отдръпнете се! — И тъй като никой вече не противоречеше на завоеванието, той се настани вътре в апарата, който се оказа въпреки крехката си външност доста устойчив; той като че врасна в земята, без да скръцне, без да прозвънти; и бялата глава на лебеда гордо гледаше пред себе си, излъчвайки тайно мълчание. Седнал, Крукс хвана кичур бисерни нишки, прикрепени за бордовете, и ги дръпна; тогава, отначало тихо, а после със стремително нарастващата сила на хиляди малки струни, от които трептят гърдите, всички низи и гирлянди от звънчета почнаха да звънят, досущ като знойните полета на щурците, дето вика и звъни всеки листец. От тази ли или от друга сила — настъпи движение: ладията равномерно се издигна нагоре на височината на дима от огъня и се спря; на онова място, където преди малко стоеше тя, блестеше прашен калдъръм.

Какво се освободи, какво се скри в кипналата душа на тълпата, щом екна този удар, който разтвори всички уста, изблещи всички очи, стегна всички гърла с кратък спазъм — не е съдено на ничие перо да отбележи; само слабото сравнение с картонена циркова гира, заловен за която профанът предварително напряга мускули, но в миг, съборен от собственото си усилие, още не е в състояние да разбере какво се е случило, може да ни помогне да си представим впечатлението, с което отстъпиха и се разбягаха всички, щом Крукс се издигна нагоре. Известно време той стоя неподвижен, после с правилността на нарезите в един винт и с бързината на велосипед почна да се въззема нагоре в мощна спирала, додето ладията и самият той не се смалиха до размерите на букет. Но тук, скъсал най-сетне всички вериги, настигна го воят и ревът на такъв възторг, на такова настървено и диво ликуване, че шапките, полетели нагоре, изглежда, не издържаха горещината на главите, нажежени до самозабрава. Само мъртвецът, ако запази от изчезналите си чувства единствено чувството за внимание, би могъл да вникне в кошмара и слепотата на виковете, които, объркали едно в друго всичко, напомняха по-скоро грохот на товарни каруци, препускащи в галоп, отколкото човешки думи; вече нямаше ни скептици, ни философи, ни претенции, ни самолюбия, ни раздразнение, ни ирония; както Кохинор, хвърлен на тълпа от просяци, би вдигнал във въздуха най-опасния избухлив мрак на душата, тъй и това зрелище, тази непобедима очевидност рукна върху зрителите като водопад и преобърна всичко.

— Ура! Ура! Хип! Ура! — викаха ентусиастите, като се обръщаха да видят викат ли другите, и виждайки, че всички викат до прегракване, пляскаха длани, тичаха напред-назад, бутаха и друсаха за ръцете ония, които на свой ред отдавна вече сами ги друсаха. — Нова ера! Нова ера на въздухоплаването! Хип, ура! Власт, пълна победа над въздуха!

— Умирам, лошо ми е! — викаха дамите.

Други с очи, изпълнени с тържествени сълзи, важно ги изтриваха, като казваха в унеса си: „Това е много повече от електричеството. Може би повече от радия… какво знаем ние?“ „О, боже мой“ — чуваше се навсякъде, където не намираха вече ни думи, ни мисли и можеха само да стенат.

Над всичко това, като искреше, едва чуто звънеше и цъфтеше досущ скъпоценно украшение, се поклащаше, спрял, коприненият уред на Крукс. Той седеше там като на стол. Устните му помръднаха, той нещо каза и благодарение на височината долу само след едно-две дишания, сякаш от самия въздух, се разнесе:

— Четири хиляди звънчета. Но можеше да бъдат и по-малко.

Ладията възви, потегли нататък по наклона на кривата така бързо, че никой не можа да проследи посоката — стана точка, побледня и се скри. Тогава, треперейки и плачейки от необяснима гордост, Тави рече на онези, които я успокояваха, утешаваха и питаха в същото време кой е този Крукс, тъй като мислеха, че тя го познава отблизо:

— На какво така се учудвате? Този апарат е изобретен и… има, разбира се, да… винтове и каквито трябва там двигатели. Нали летят вашите аероплани?! Аз знаех, че ще полети. Колко много ми харесаха звънчетата!