Александър Грин
Блестящият свят (22)

VI

Без да се забави, дойде вдовицата; почти с ужас я гледаше бледната и тиха Тави. „Ето значи как си живяла ти!“ На тази мисъл на момичето, сякаш отгатнал я, прозвуча отговорът:

— Да, всички ние не знаем какво ще трябва да правим на този свят. Но трябва ли да добавя нещо?

— Не, не. Достатъчно — побърза да каже Тави. — Сега ще си отида. Чакайте. Преди да се сбогувам и да си отида, искам да видя умрелия.

— Вие?!

— Да.

Вдовицата, примижала, търсеше мълчаливо с поглед смисъла на това желание; но обикновено подвижното и нервно лице на Тави твърдо криеше сега своята мисъл; и изобщо тя съвсем не беше предишната; думите й звучаха добродушно и твърдо, със спокойствието на затаена воля. За да разсече мълчанието, Тави добави:

— Обикновената учтивост изисква това от мене. Няма го вече онзи човек. Аз дойдох при него с неговите пари, с една дума, аз трябва вътрешно да се простя и с него.

— Може би сте права, Тави. Елате тук.

Като каза това, вдовицата пресече кабинета по диагонал и се приближи до завесата, която повдигна, и откри скритата зад нея врата на съседното помещение. Завесите на прозорците бяха спуснати и пламъкът на една висока свещ отдалечено блесна от полумрака в пороя на дневната светлина, която беше потопила кабинета.

— Той е там — рече вдовицата. — Скоро ще донесат ковчега.

— А вие? — като придържаше над главата си гънката на завесата, Тави с мека усмивка покани да влезе тази жена, лицето на която мъчителна я вълнуваше. — Мигар няма да влезете?

— Не. Това е по-силно от мене. Просто не мога. — Тя прехапа устни, после се разсмя. — Ако вляза, ще се смея — ето така — през цялото време; ще се смея и ще тържествувам. Но вие, когато погледнете лицето му, спомнете си, спомнете си за шестте и се смилете над тях. Две се отровиха. Съдбата на останалите е същата, от която широко се ползуват козметическите магазини. Не отведнъж постигаше той целта си, о, не! Отначало създаваше атмосфера, настроение… навик, после — книги, но отдалеч, много отдалеч; може би от „Ромео и Жулиета“ и по-нататък, по пътя на всмукването…

— Той е умрял — рече Тави.

Като че вдовицата на Торп чакаше само това напомняне. Лицето и се изкриви и разтресе от гняв, но като се сдържа, тя махна с ръка:

— Вървете! — И девойката се приближи сама до мъртвия.

Торп лежеше на едно възвишение, покрит с чаршафи до брадичката; светлините на свещите се скитаха по изпъкналостите на коленете, ръцете и гърдите с гънките от сенки; месестото му лице беше спокойно и Тави, дишайки едва, го разглеждаше втренчено. По цялото лице на умрелия беше вече минало неуловимо изопачаване, което променя понякога чертите до пълно несходство с израза, който те са имали, когато са били живи; в дадения случай тази промяна не беше поразителна, само лицето беше станало по-строго и по-слабо. Умрелият, изглежда, имаше петдесет — петдесет и пет години; неговите доста гъсти коси, мустаци и брада чернееха така неестествено, както става с боядисаните; той имаше дебел, с гърбица нос; мъртвовиолетовите устни неприятно ярко се отделяха върху матовата кожа на бузите му, сбръчкани и с трапчинки. Очите му бяха хлътнали; под клепачите се виждаше тяхната мъртва бяла ивица, загледана в невидимото. Как, защо беше спряло внезапно гнилото, тлъсто сърце? Под този череп бяха се свили мъртвите червеи на мисълта; последните, кой може да ги узнае? Тави би могла да види и да разгърне буците от мозъчна слуз в техния предсмъртен, цъфтящ хаос — блясъкът на изумителната оргия, озарила с видение миришещата на парфюм спалня; с видение, по-голямо и по-остро от съня, със заседналите на гърлото съблазни от целия живот, които бяха пресекли биенето на сърцето със сладката си електрическа ръка. Онази сила, която еднакво играе с чудесата на машините и очарованията на струните, беше нанесла твърдия удар. Около минута тук е бил Крукс. Но нямаше въздушни следи.

Тави гледаше, докато мислите й, поели по важен и особен път, не засегнаха думите „живот“, „смърт“, „рождение“. А утре е моят рожден ден! Това е така приятно, че е невъзможно и да се каже. — Тогава в душата й просия усмивка.

— Аз ви прощавам — рече тя, като се повдигна на пръсти, за да съедини тези думи с погледа върху цялото лице на Торп. — Торп, аз ви прощавам. И трябва да ви прочета нещо, което ми се иска.

Тя се върна в кабинета при шкафовете, намръщена така сериозно, както се мръщят децата, които изваждат някое трънче, и между простите подвързии издърпа каквото й попадна. Разтвори книгата, чак когато се приближи пак до мъртвия. Беше Хайне, „Пътуване по Харц“.

— Слушайте, Торп, оттам, където сте сега.

Редовете се разбъркаха пред очите й, но най-сетне се спряха и като се успокояваше сама, тихо, почти на себе си, Тави прочете първото, което се хвърли в погледа й:

Казвам се принцеса Илза,

в Илзенщайн е моя замък,

намини ти там и ние

ще блаженствуваме двама…

— Повече няма да чета — рече момичето, като затвори книгата, — че инак ще ми се поиска да я взема из пътя. И аз си отивам. Сбогом.

Тя отново се повдигна, целуна леко умрелия по челото с целувка, която приличаше на състрадателно ръкостискане. После бързо си отиде, като отметна завесата тъй бързо, че по разгорещеното й лице мина вятър. И тази целувка беше единствената целувка на Торп през целия му живот, за която той би трябвало отново да отвори очи.