Александър Грин
Блестящият свят (21)

V

Като хвана Тави за ръката, сякаш тази случайна близост поддържаше решението й, тя мина през целия долен етаж до стълбата и вдигна глава.

— Там е кабинетът на мъжа ми — рече вдовицата, — там вие трябваше да изпълнявате вашите задължения.

Те се изкачиха по стълбата към тъмната, покрита с резби врата. Вдовицата не я отвори веднага; преди да направи това, още веднъж втренчено погледна дълбоко-дълбоко в очите на Тави, сякаш със съмнение и упорство; за миг отмъстителна черта се вряза в потъмнялото й лице и като блесна опасно, изчезна. Неведнъж из пътя си приказваше сама; сега Тави чу: „Господи боже, помогни ми и ме научи да не казвам повече, отколкото трябва.“ Колкото и да е странно, този молитвен шепот явно уплаши Тави; тя вече се обърна с желание да избяга бързо надолу, но се засрами. „Катриона е била къде по-смела от мене — си рече тя, като си спомни чудесния роман на автора на «Новите арабски нощи» — и съвсем не е била по-голяма от мене. Тогава от какво се боя аз? Тази жена е пострадала; сигурно животът й е бил непрекъснато страдание. Тя е разстроена, нищо повече.“

И в такт с последната дума Тави храбро прекрачи прага, малко разочарована от това, че вместо съкровищницата на Синята брада или нещо, отговарящо на сърцебиенето й, видя само много разкошна и много голяма стая, далечните предмети в която благодарение на светлата и дълбока перспектива изглеждаха видими като през умалителните стъкла на бинокъл.

— Тук ще ви оставя — рече вдовицата, — а вие се огледайте. Ето шкафовете, в тях са книгите — любимо и постоянно четиво на покойния ми мъж. Вие ще разберете нещо от всичко това и когато решите да си отидете, позвънете. Веднага ще дойда. Има неща, за които е тежко да се говори — добави тя, като забеляза, че Тави вече набира, съответно на новото си учудване, прилично количество въздух, — но които е необходимо да се знаят. И тъй, вие оставате; бъдете като у дома си.

През тъгата на думите й се открои скрита усмивка. Докато Тави съобразяваше как да се отнесе към всичко това, вдовицата на Торп, взела от масата част от книжата, излезе и притвори вратата; стана тихо, Тави беше сама.

— Нас ту ни навикват, ту ни ласкаят, ту ни оставят и… — тя докосна вратата — не, не ни заключват; но цял куп от загадки се изсипа вече на главата ми. Всички загадки са яки като лешници.

Погледът й се спря върху скъпите рамки на картините, след това върху самите картини. Те бяха повече от двайсет, извън пианото, и всички изглеждаха като илюстрации на едно съчинение — тъй еднородно значително беше тяхното съдържание. Алкови, феи, русалки, символични женски фигури на годишните времена, любовни сцени от разни епохи, къпещи се и спящи жени; най-сетне картини с по-сложно съдържание, центърът на които, все пак бяха целувката и любовта — Тави ги прегледа така бегло, че едва запомни техните сластни и мъчителни сюжети. Тя бързаше. Нейна особеност беше нервният подтик да схваща с вниманието си всичко отведнъж или колкото се може повече. Затова, като бързо преминаваше от масите към етажерките, от етажерките към шкафовете и статуите, навсякъде, така или иначе — във форма на помпейска фигурка, на етюд или изваяние, — тя се натъкваше на изображението на разголена жена, от което стигна до извода, че покойният е имал пристрастие към живописта; може би е рисувал сам. „Но какво трябва да гледам, какво е нужно да видя?“ Тя мръдна с недоумение вежда, сви рамо, като разглеждаше замислено през стъклото на шкафовете красивите подвързии на книгите, които мамеха вече нейната страст към четене, и си каза: „Да почнем от главното. Сигурно тези книги трябваше да чета на умрелия. Да видим.“

Като отвори шкафа, момичето взе един миниатюрен том със златен обрез; свикнала да надниква в сърцето на книгата, в нейната среда, което винаги правеше с цел да почувствува дали ще полюбопитствува страстно душата й, тя отдели редица страници, наслуки и внимателно ги прочете. Додето шрифтът я водеше към тъмните места, значението на които не се поддаваше на нейния опит, но казваше все пак с една своя стотна част нещо особено, подобно на лукава изповед или на намек, нейните вежди се свиваха все по-мрачно и разсичаха белотата на изпъкналото и чисто чело със сурово напрегната бръчка. И бавно, като от силна болка, сдържана с прекомерно усилие, от раменете й, по шията, по ушите, по цялото й останало спокойно лице се надигна, червенеейки, гъстата руменина на срама.

Но тя не изпусна и не хвърли чудното издание. Като затвори тома, Тави грижливо го втикна на предишното място, притвори вратата на шкафа, бавно се приближи до звънеца и с наслада задържа пръста на копчето дотогава, докато то не застена. Всичко й стана ясно; всички загадки на тази утрин намериха точно обяснение и макар да нямаше никаква вина, тя се чувствуваше така, като че нейната зелена палма беше вече хваната от една корава ръка. Но тя не се оскърби — сянката на смъртта стоеше между нея и съдбата на тази къща, — смъртта беше отнесла всичко.