Александър Грин
Блестящият свят (19)

III

Неведнъж сме се замисляли над въпроса — може ли да се нарече мисли блещукащата душевна вибрация, която изпълва младото същество в сериозен момент от живота. Прелитащите настроения, вълнението и глухата песен на съдбата, при което сред тази мелодия напълно отчетливите мисли наподобяват блясъка на лъчите по речното вълнение — ето може би повече или по-малко истинския характер на вътрешната сфера, в която, надниквайки, примижава заслепеното око. Оттук не е труден преходът към улицата, на която, завършил пътя, зави файтонът — към блестящата перспектива на градините между чугунените огради; емайлът, бронзът и среброто бяха сплели в тях сложна арабеска; срещу алеите, които водеха от портата към белите и червеникави входове, пълни с огледално стъкло, светеха мраморни фасади, прилични на невъзмутима скала. Този свят още спеше, но утринната светлина на небето сред разкошните цветове още вардеше късното пробуждане.

Тави се оглеждаше и трепереше като на изпит. Виждайки какво я заобикаля, тя се затвори в себе си, потисната от боязливостта си и от яда против тая боязливост. Тя не можеше да бъде гостенка сред тези разкошни гнезда, а само същество от свят, чужд на великолепните решетки, които пазеха сияещите градини; те бяха построени, за да отделят живота й от затворения в градините живот с красива черта. Това впечатление беше силно и тежко.

Файтонджията спря, пътят беше свършил. Като позвъни на портата, Тави разглеждаше през кованите й железни листа в сянката на входната алея мавританската портика и вазите с остриета на агави. Мина много малко време — сякаш ръката, която се беше допряла до звънеца, само се отпусна — и от ъгъла на сградата изскочи човек с ливрея и се затече към портата. Той взе да отваря ключалката, като питаше:

— От бюрото ли идете? От коя кантора?

Като пусна Тави, той се взря тъпо в куфара и кутията.

— А защо са нещата?

Девойката забеляза, че нещо го смущава, нещо му се върти на езика; като я изгледа по-внимателно, слугата съвсем се ухили…

— Впрочем — рече той, като пое багажа на момичето, но му загради пътя, — ако искате да получите поръчка, трябва да ми заплатите, инак роднините ще се обърнат към друго място.

— Мислите, че шия рокли ли? — попита гневно Тави, ядосана от глупавата среща. — Аз дойдох в тази къща да бъда читателка на господин Торп.

— Четец ли? — рече лакеят, като сложи на хълбока ръката, с която държеше пътната чанта. — Така трябваше да кажете.

— Е, да, читателка — поправи го момичето, като чувствуваше към думата „четец“ мрачно отвращение. „Тя е изтъркана“ — успя да помисли то, после гласно: — Носете и кажете, че съм пристигнала, пристигнала е Тави Тум.

— Господин Торп — рече лакеят с тон на официална скръб — по божия воля почина днес сутринта в седем и четвърт скоропостижно. Той умря.

Момичето се стъписа, закри лице, после, като се изпъна боязливо и скри отзад ръце като в игра, където могат да те уловят, се втренчи в лакея със замаян поглед.

— Вие казвате умря ли? Тоест почина ли?

— И умря, и почина — отговори равнодушно лакеят. — Аортата. В къщи знаят, че ще пристигнете. Ще ви придружа.

Той кимна към къщата, като я покани да вървят. Не скръб, не страх стиснаха лекия дъх на момичето и не съжаление за блестяща заплата, така неудържимо рухнала в пропастта, откъдето беше блеснала щедро, а красноречието на съвпадението — този винаги ярък за развълнувания ум звън от преплетени гласове. Смут и шум изпълниха сърцето на Тави. Като гледаше отдалечаващия се куфар, тя вървеше подир лакея така неравно, както, заплитайки се в гъстия хмел, върви из гъсталака човек и търси пътека.

Лакеят се спря, като очакваше напрегнато момичето с очи, стеснени от приятна надежда. Когато Тави го настигна, той й прошепна:

— Госпожице, имате ли някаква дребна монета, съвсем дребна?

Тави го изгледа тъпо и бръкна в джоба; като улови там заедно с орехова черупка една сребърна дребна монета, тя мрачно я пъхна в ръцете на лакея.

— Много ви благодаря — рече той. — Вие мислите, че това е за бакшиш? Хи. — Тъй като по лицето й се виждаше, че тя действително така мисли, лакеят, след като се побави, додаде: — Това е за щастие. Виждам, вие сте щастлива, затова и поисках. Сега ще отида в клуба и без никакъв риск ще играя на комар.

— Аз? Да съм щастлива? — Но в погледа на лакея имаше нещо, което й подсказваше да не иска да узнае смисъла на подаръка. След това шествието свърши при взаимно мълчание; мярнаха се няколко мъжки и женски фигури, стени и стълби, ходници и коридори; най-сетне Тави можа да седне и да се съсредоточи.