Александър Грин
Блестящият свят (17)

I

През пролетта на следната година във вестникарската преса се появиха чудни и странни съобщения. Тези съобщения разглеждаха едно и също явление и ако репутацията на шестата държава е малко по-почтена от онази, с която се ползува в очите на останалите пет велики държави на света, фактите, разказани в нейните страници, сигурно биха възбудили прекомерен интерес. Нямаше съмнение, че тази сензация ще бъде постигната от обикновената съдба на двуглавите деца или на откритието как се превръща оловото в злато: подобни неща от време на време се поднасят във вид на свежа храна. Сякаш самите редактори, изучили изтънко душата на читателя, поставяха своя чудовищен материал не по-високо от „Преплуването на Ниагара с буренце“ или „Възкресението на една зазидана християнка от времето на Калигула“, като го печатаха под общи рубрики със заглавие: „Човекът загадка“. „Чудо или халюцинация“, „Невероятно произшествие“ и други повече или по-малко освобождаващи от отговорност наслови, с които като че искаха да кажат: „Ето, измиваме си ръцете — яжте това, което дават.“

Обаче, както каза някой си Е. Б., „не всички рижави имат еднаква съдба“ и това изречение е уместно да споменем тук. Десет, петнайсет, двайсет пъти се учудваше читателят, като прочиташе в различни кътища на света редовете за непроследимия фантом, който се явявал пред някой от онези, които не сме срещали и няма да срещнем и чиито имена за нас са звук от безполезни думи; нищо не промени, не придвижи в неговия живот прочетеното от тях и най-сетне беше забравено, само понякога си спомняше как трепваше в него от случайно докосване някаква рядка струна, която той сам не подозираше. Какъв беше този звук? Колкото и да се напряга паметта в най-мъчителния каприз на Чудноватото, мисълта се лута в глухия мрак, напразно се блъска нейната сновалка, къса се основата, като заплита възел върху възел. Няма нищо. А какво беше? Вестникарски анекдот — и досада.

Но да прехвърлим моста от нас към онзи печатен текст. Литературата на фактите е изобщо най-фантастичният от всички съществуващи рисунъци на действителността, същото, което е оркестърът за глухия: движи се напред-назад лъкът, издува се бузата до медната тръба, подскача пръчката по барабана, но няма звуци, макар да се виждат ония движения, които ги пораждат. Да вземем за възражение фактите, същността на които е толкова поразителна, че плътта и духът на събитието, иначе казано — очевидността и проникването в същината на факта, ще прибавят малко нещо към впечатлението, получено по пътя на съобщението. Действително такъв факт е възможен. Например, ако рухне в Чикаго двайсет и две етажна сграда, ние, уведомени за това, вътрешно ще подскочим, макар че скоро вече няма да мислим за случилото се. Че това е така, че фактите като факти, дори пропити от задушливата смола на публицистичните и партийни огньове, по никакъв начин не смущават нито нашия живот, нито нашата мисъл, достатъчно е да си спомним онова хладнокръвно внимание, с което преглеждаме вестника, без да си спомняме на другия ден какво сме чели днес, а между това сме държали в ръцете си не друго, а трепета, борбата и живота на целия свят, представени ни по подобие на сметка в ресторант.

В тази наша тирада би било напразно да се търсят реформационни напъни и безмерни изисквания към когото и към каквото и да било. Ние просто отбелязваме празнотата, където не искаме да отидем. Как наистина въз основа на неясни слухове да изброим къде, кога и кой се е смутил, и уплашил, кой може да бъде късоглед и кой — склонен към халюцинации?

Как да установим и да решим къде преминава идеално правата черта на действителното събитие? Изобщо издирванията от този род са работа на специалистите. Обаче като постъпим на пост, като се поставим — в лицето на много от тези Н. и С. — в положението на човек, който излиза отведнъж от шестте порти на Сен Жермен, можем между зигзагите и конусите на странната кореспонденция да видим нещо, което се равнява на цялото общо разхвърляно и сборно впечатление; затова е необходимо само да кажем „аз“. Аз отивам нейде и забелязвам сянка или човек, който се плъзга високо горе, в цялата странност на подобно виждане; други форми, други положения на същата среща смътно се отделят една от друга в графитения полузрак на съня; и аз не знам — моята ли ярка представа за това въвежда цялата мътилка във формата на отчетливи сцени, било ли ми е разказано това или се е случило с мене. Може би най-интересни са някои грешки, възникнали под влиянието на слуховете за същество, което не познава разстоянието.

Оня коминочистач, комуто е било съдено да зарази със суеверен страх нервните минувачи, ще си спомня, трябва да се предполага, до края на дните си завладяващото и дълбоко впечатление, произведено от мъглявата му фигура върху фона на лилавото вечерно небе. Той се е опомнил, когато е видял долу огромната черна локва на тълпата; постепенно смътният хор на нейната гълчава нараснал в потресаващ смут и врагът на саждите слязъл по искането на полицията от покрива на шестетажната къща, където незабавно станал причина за разочарование, насмешки и оскърбления. Може би сред тази тълпа е било и онова момче, чието хвърчило с китайски дракони, бръмчейки диво като кречетало над кулата на кметството в Елт, привлякло възпламененото внимание на ловеца Бурико, който веднага се заклел, че ще убие дявола с двоен заряд от своята лиежка двуцевка, като пуснал предварително освен картечните заряди и игли от еж. Никой не чул тази клетва, но посетителите на съседното кафене чули двата оглушителни изстрела и следили с интерес как, изгубило връвта, разсечена от сачмата, хвърчилото се въртяло и гмуркало като игрална карта над острата стряха на мрачното елтско кметство. Това било привечер, така че никой не видял естествената червенина от срам по пълното лице на страшния Бурико, след като му била обяснена неговата заблуда. В друг случай затреперал и дълго чел молитви селянинът, който отивал с торба на рамо през ливадата в околностите на новия Рим. Било сутрин и над тревата летял човек. Тревата скривала велосипеда, затова селянинът отскочил и ахнал. Около него било толкова тихо, имало толкова много цветя и така рязко прелетял нечутият в движението си човек.

Сега е време да споменем как един човек с различен от другите живот наблюдаваше момичето, което беше седнало в една от градинките на Лис с книга в ръце, а скромния си багаж беше оставило до себе си на тревата. Той гледаше това младо същество така, че то не можеше да го види, не можеше дори да подозира неговото присъствие. То току-що беше пристигнало. С търпеливо, спокойно внимание, с каквото рибарите разглеждат бримките на своите мрежи, вникваше той във всички подробности на впечатлението, което момичето произвеждаше върху него, докато не разбра, че пред него стои човек, който е стъпил, без да знае това, в опасен затворен кръг. Над кристала се вдигна чук. И той се приближи до нея.