Александър Грин
Блестящият свят (14)

XIV

Лакеят въведе коменданта.

Не беше минало още едно денонощие, но лицето му изглеждаше такова, като че беше преживял някакво нещастие. Тежко, с отмерени войнишки стъпки се приближи, загледан в лицето на Руна, и се спря на пет-шест крачки от девойката, чиито тъмни очи по детски свободно и меко посрещнаха появяването му. Той се поклони, изправи се, взе подадената ръка, автоматично я стисна, пусна я и седна срещу домакинята. Извърши всичко това сякаш в темпа на някакво вътрешно равномерно броене.

— Аз дойдох — започна той и продължи по-високо — да ви поднеса безкрайната си благодарност. — Комендантът помълча. — Всичко стана толкова странно. Но за това не се заемам да съдя. — Той стана, отмери втори поклон и неволна, явно несъзнателна усмивка на прекомерно задоволство блесна под полупобелелите му мустаци — за миг; след това лицето му отново стана сурово, сякаш се усмихна на себе си, разговаряйки сам със себе си. Да, този ден няма да забравя. Целият ми живот моят и на моите деца — е спасен, уреден, осигурен. Аз мога да не служа. Но има едно обстоятелство. Аз ви допуснах до свиждане, без мене, по ваша молба, без да искам и да моля за нещо. Моля да потвърдите това.

— Но аз не разбирам — Руна смръщи вежди, като даваше с леко движение на ръката да се разбере, че думите на посетителя са я учудили. — Не ни подслушват и аз ви моля да говорите ясно. Лесно ми е да потвърдя това — да, благодаря, вие ме задължихте завинаги.

— Сега положението се промени. Аз съм ви задължен или ако вие не се съгласявате да мислите така, ще кажа, че ние сме квит.

Той приглади мустаците си, устреми разсеян поглед върху диадемата в косите на Руна и улови в блясъка на елмазите отблясъка от своето щастие, което отново го вдъхнови.

— Това стана в три часа следобед. Исках да затворя прозореца на кабинета; погледът ми падна на масата, дето лежеше заповедта за лишаването ми от длъжност поради причината, за която не е мъчно да се досетите. Бях прекарал пет часа на разпит и бях много уморен. Какво можех да им кажа? Човекът проби покрива и отлетя — но, съгласете се, какво обяснение е то? Сам не мога да повярвам на произшествието и тъй като смятам обстоятелството неизяснено, слагам долу оръжието на своя ум. Какво да обясня? Как да го разбера? На какво да вярвам? Загадъчна история. Извинете, аз се увлякох. И тъй, под листа със заповедта лежеше плоска вълнена торба, тежка около тридесет и два фунта, пълна със златни монети, завити на стълбчета в бяла хартия със син восък. Освен това там имаше велурена кесия със сврели се в ъгъла й три брилянта, с тегло сто и десет карата всички. Не оставаше съмнение, че подаръкът е предназначен за мене, тъй като до него имаше бележка — ето я. — Комендантът извади от маншета си и подаде малко късче хартия, на което едро и небрежно беше написано:

Бъдете свободен и вие.

Руна прочете листчето, върна го; учудването й стихна благодарение на вярната догадка. Комендантът продължи:

— Така. Това чудо, явно, се дължи на вашите ръце. Сто и десет карата. Като се смята стойността им, паднала сега, получавам по курса двеста и петдесет хиляди плюс трийсет и пет в злато, всичко триста хиляди, тоест почти една трета от милион. Тези изчисления направих през нощта, тъй като не спах. Простете ми за тях. Те са резултат на минали силни вълнения.

— Не съм аз — рече Руна, като се смееше и радваше, че човекът е щастлив. — Но знайте, че ако не станеше това, аз щях да направя за вас всичко.

Комендантът, премигвайки, я погледна втренчено, усмихна се, поруменя и й подаде ръка с блеснали очи, които я накараха да помисли, че и в неговото сърце има солена вода.

— Извинете, че пръв подавам своята ръка на вас, дама и девойка; това не е прието, но аз трябва да стисна вашата. Вярвам винаги, когато говорят и гледат право в очите. Радвам се, че е така. Сега съм съвсем спокоен — между нас нямаше сянка.

Тя подаде ръка, но си спомни своята лъжа и извърна лице.

— Сянка имаше — рече тя, — но само в мене. Между нас нямаше сянка. Сбогом. Ние не можем да си кажем нищо по-хубаво от казаното — виновник за хубавото сте вие. Вървете, бъдете щастлив и знайте, че отломките от стъкло могат да станат брилянти, ако ги погледне оня, който избяга толкова странно от вас.

Гостът стана, поднесе до устните си нервната благоуханна ръка, обърна се и излезе, както беше дошъл, загледан пред себе си. Отдръпнала завесата на вратата, Руна го изпроводи с поглед. Той се скри и тя се върна към себе си.