Александър Грин
Блестящият свят (13)

XIII

Сутринта на другия ден трепнаха и примряха три сърца. Часовият избяга; комендантът подаде оставка; министърът извън себе си стисна ръце. Гръм разби тъмницата.

— Зимникът на Ауербах — рече най-сетне министърът. — Няма да повярват, тъмницата и без това е приказка за мнозина.

Той беше пресметнал вярно: недоказаното не съществува; невероятното, разказано от войниците, потвърждава тяхната репутация, в основата на която открай време лежи чорбата от брадва, а също тъй отсечените безброй глави на неприятеля. Обвинявайки Руна, министърът се запъти при нея, като очакваше с ужас как ще се срещнат очите му с очите на девойката, от този момент непонятна. Но му казаха, че я няма; в края на седмицата щяла да се върне от едно ненадейно пътуване.

Когато той си отиде, Руна погледна през прозореца. Каретата му сякаш се плъзгаше покрусено и мрачно сред бясното движение по улиците. Със спокойна застинала съвест Руна се отдръпна от прозореца и почна да си играе с кучето.

Този ден тя смяташе за преломен ден в живота си и очакваше настъпването на вечерта със спокойствието на ясната цел. Тя стана особено внимателна към себе си и околното; дълго се гледаше в огледалото, избираше си бавно рокля; често, като се спираше, разглеждаше разсеяно някой засегнал вниманието й случаен предмет, сякаш искаше да го постави във връзка с онова, което преживяваше. От време на време й поднасяха визитни картички; тя ги хвърляше в бронзовата кошница и отговаряше: „Не съм съвсем здрава.“ Времето се точеше мудно, но тя не се отегчаваше. В будоара седна пред писалището; в ъгъла на листа замислена нарисува лице, което гледаше с усмивка иззад една решетка. После отвори дневника — един том със златен обрез, с релефни корици от старо сребро — и като прелисти внимателно всичко, написано там, зачеркна страниците с молив; а на първата следваща след текста чиста страница написа един-единствен отсечен ред:

От 17 май 1887 до 23 юни 1911 година нямаше нищо.

С това тя изгони от вратата и изхвърли целия си живот — от детското джомолене до страшния ден в „Солейл“ — в името на първото очакване.

Денят минаваше бавно. Така седналият в лодката, оставил се на течението човек е спокоен и отпуща весла, но се движи и в душата си вече е пристигнал там, където се носи и завива течението; то се носи към целта.

Щом се стъмни — след обяда, до който тя се докосна твърде капризно, противоположно на жаждата, която от време на време уталожваше с вода и чай с вино — лакеят й подаде още една картичка. Този път тя рече: „Поканете го“ — без безпокойство, но с напрежение, изразено с усмивка.