Александър Грин
Блестящият свят (12)

XII

Който будува в една заспала къща, него го овладява и подтиска заобикалящият го сън. Този чужд сън прилича на течение, в което стои човекът, съпротивляващ се на силата на водата. То го бута, люлее, примамва и увлича; престъпи една крачка, и ти си вече отнесен малко. „Те спят — мисли будуващият. — Всички спят“ — казва си той, като се прозява, и тази лениво-завистлива мисъл, повторена многократно от представите за уютното легло, му навява вцепенение. Крайниците са натежали и чувствителни; движенията са разсеяни; умореното съзнание се лута несвързано и ярко — където попадне и както попадне: ту около скърцането на подметката, шума на кръвта в слепите очи, ту подхваща реч за вечността или причината на причините. Главата се крепи на шията — това става ясно от нейната тежест, а очите са пълни с лепило; иска ти се да задремеш, да преминеш в онова любопитно и малко изследвано състояние, когато сънят и будността замират в усилието на взаимна сладка съпротива.

Тропането, което разчупва това състояние, не казва нищо на ума, само на слуха; ако то се повтори — дрямката е вече по-прозрачна; в мъгливо-въпросително настроение човек нагласява вниманието си и чака ново потропване. Когато го чуе — съмнение няма; това е тропане — там или там, някакъв безусловен акт, които изисква ответно действие. Тогава, като трепва и се прозява, човек се връща към битието.

Онова тропане, на което отговори дълбоката въздишка на приседналия върху столчето часови, се разнесе от вътре, от специално охраняваната килия. Часовият стана и оправи кожения си колан с окачения на него револвер. „Може би няма вече да потропа“ — се изписа на сънливото му лице. Но тропането прозвуча отново… леко и равномерно, обезличено от ехото; сякаш тропаше от всичките си точки целият коридор. И в това тропане имаше някакъв интимен нюанс — някакъв успокоителен призив, който напомняше повикване с пръст.

Часовият се разтъпка и се приближи до вратата.

— Вие ли тропате? Какво искате? — попита той строго. Но не отведнъж се чу отговорът отвътре; изглеждаше като че затворникът гледа през желязото и дъските часовия, както при обикновен разговор, и се бави да заприказва.

— Часовият! — чу се най-сетне и на часовия се стори да вижда сянка от усмивка. — Не спиш ли? Отвори прозорчето на вратата. И аз като тебе не спя; ти се отегчаваш; също тъй се отегчавам и аз; а в разговор времето ще тече за нас по-бързо. То се е застояло в тези стени. Трябва да го пуснем през душата и гласа и да го подкараме с весел разказ. Аз имам какво да ти разкажа. Хайде отвори; ще видиш някои приятни за тебе неща!

Слисан, часовият около минута набираше гневно въздух, като се надяваше да избухне в стрелба от ярки и страшни думи, но не отиде по-далеч от обикновената фразеология, макар да повиши все пак глас.

— Не разговаряйте! Защо ме безпокоите за глупости? Вие говорите глупости. Забранено е да се приказва с вас. Не тропайте повече, инак ще доложа на старшия дежурен.

Той млъкна и се заслуша. Зад вратата затворникът се разсмя високо — сякаш се смееше на думите не на възрастен, а на дете.

— Хайде, какво искате още? — попита часовият.

— Губиш много, братле — рече затворникът. — Аз плащам в злато. Обичаш ли златото? Ето го, послушай.

И в килията зазвънтя, сякаш върху купчина монети падаха монети.

— Отвори прозорчето; за всяка минута от разговора ще ти отделям по една жълтица. Не искаш ли? Както искаш. Но ти можеш да забогатееш през тази нощ.

Звънът затихна и скоро отново се разнесе кадифено глухо дрънчене; часовият замря. Ако наблюдаваше лицето му отстрани, всеки би помислил, че подсмръквайки с нос, той вдъхва някакъв приятен мирис, който се разпространява неизвестно откъде. Кръвта заудря в главата му. Без да разбира, като се учудваше и дразнеше, той предупредително потропа на вратата с ключа и извика:

— Хей, пазете се! За последен път ви казвам! Ако имате скрити пари, обявете ги и ги предайте; не може да се държат пари в килията.

Но гласът му прозвуча с безсилието на монотонно четене; сърцето му се сви сладко; рой странни мисли подобно маски, нахлули в напрегнато усмихваща се тълпа, обърка настроението му. В него часовият почна да заспива и хор от любопитни гласове, замайвайки му главата, горещо му пошепнаха: „Гледай, слушай, узнай! Гледай, слушай, узнай!“ Като дишаше едва, той пристъпи на пръсти няколко пъти до вратата в нерешителност, смущение и вълнение.

Отново се разнесе същият глас на затворника, равномерен, меко овладяващ широко разтворилата очи душа:

— Трябва, казваш, да се предадат парите на началството ли! Но какво да правя с пълна торба злато? И това злато не е същото; съвсем не е същото, с което ти плащаш на бакалина. С него може да се купува всичко навсякъде. Ето аз съм тук; затворен и съм във вериги като черен злодей, аз съм затворен, а моето злато всмуква през стените тези чудесни и редки неща. Погледни в моята килия. Мъчно ще я познаеш сега вече; подът е постлан с килими, на средата има грамадна маса; на нея — гарафи, бутилки, кани, сребърни бокали и позлатени чаши; на всяка чаша — тънка рисунка от цветя, взета като съновидение. Те са докарани от Венеция; аленото вино се прегръща в тях със златните цветя. На покривката в сребърни кошници лежи подпухнал като сънлива буза хляб; вишни и грозде, червеникави портокали и сливи, посипани със синкав прашец, напомнящ скреж. Има тук също тъй сиренета, налени със златно масло, испански пури; бут с разрез, подобен на сняг, досегнат от ягодов сок; печени кокошки и торта — истинска дантела от сладкиши, — заляна с шоколад, но всичко е смесено, всичко е в безредие. Цяла нощ вече трае пиршеството и аз не съм самичък тук. Моето злато всмука и довлече тук през стените девойки хубавици; послушай как звънят техните китари; ето една се смее звънливо! Весело й е — да, тя ми намигна!

Като отдалеч, тихо прозвънтя струна и часовият трепна. Той не забелязваше вече, че стои, дишайки тежко и горещо, с цялото си сърце прекрачил вратата, откъдето долиташе смях, разсипан между мелодиите на невидимите инструменти, които свиреха нещо вълшебно.

— Майко Богородице, помогни ми! — с потреперващи устни шепнеше войникът. — Аз съм омагьосан; значи съм загинал!

Но благочестивите мисли не му донесоха ни грижи, ни страх; те възникваха и изчезваха като чужди.

— Отвори де, отвори! — прозвуча женски глас, чийто звук вече рисуваше цялата прелест и грация на съществото, което говореше толкова нежно и звънливо.

Часовият простря в унес ръка, дръпна резето и като отвори черното прозорче на вратата, надникна вътре. Ликуващо пъстра мъгла го заля; там светеха очарователни лица и цветя, но нещо му пречеше да види ясно килията — като през тюл или мъгла. Отново ясно се обадиха струните — изразиха обич, тъга, песен, влязоха в душата и я вързаха.

— Чакай, аз ей сега — рече часовият, като отвори с трепереща ръка вратата; но не той каза това, а оня, който беше убит в него от колелото на живота — възкръсналият мъртвец, Детето-Гигант на веселата Природа.

— Но какво правите? — бъбреше часовият, влизайки. — Не бива, хайде аз ще поседя тук; но престанете да буйствувате.

Тогава той изви очи и сивата тъмнична пустота се строполи тежко върху него — както вятърът, разкъсал мъглата, показва зад изчезващите бегли и странни форми обикновената перспектива на стрехите, така часовият изведнъж видя празното легло с отломка от верига над него и изгрева в желязната решетка: нямаше жива душа; той беше и стоеше сам.

Като се спусна над главата на часовия през отворената врата, Друд се плъзна под тавана на гигантския коридор и като избикаляше в зигзаг ъглите, полетя, изминал няколко вити стълби, в главния отвор на тъмничната постройка. Той нямаше план; летеше, следвайки разгръщащата се празнота. Тук погледна нагоре и намери изход, изходът беше горе, единственият пряк изход за Друд. Той излетя със сила, дала на движенията му онази тъмна черта във въздуха, която наподобява бързия замах с пръчка. Часовият от третия етаж приклекна; на петия етаж друг часови отскочи и се притисна до стената; цялата му кръв се оттегли от лицето в краката. Те закрещяха после. Почти едновременно с конвулсивните им движения Друд, закрил глава с ръце, проби стъкления свод на тъмницата и осветеният й покрив се понесе надолу, като угасваше и се стесняваше толкова повече, колкото повече той овладяваше височината. Парчетата стъкла, прехвръквайки в озарената дълбочина на отвора, се раздробиха долу със звън; но по-бързо, отколкото паднаха стъклата, беглецът се издигна на двайсет пъти по-голяма височина.

Най-после спря, дишайки с хриптене и болка, тъй като сдържаше дъха си, без което пропищелият в ушите му вятър можеше да разкъса сърцето му. Той погледна надолу. Там имаше малко светлини — разхвърляни, мъждукащи, редки; в тъмнината стъпи тихо върху тях с черен крак.

Друд разряза с пилата белезниците, после оковите и колана; после хвърли желязото. То полетя надолу със свистене, а той рече подире му: „Ти ще послужиш там за кръпка!“ Този подарък, отдалечавайки се със скорост, нарастваща в аритметична прогресия, виейки и бучейки като снаряд, достигна до тъмницата и разби комина.