Александър Грин
Животът на Гнор (6)

VI

„Човекът има власт над миналото, настоящето и бъдещето.“

След като помисли това, Гнор се обърна към миналото. Там беше младостта му: нежните, озаряващи душата гласове на чистата любов; пленително-замайващият главата ужас от все по-пълно и по-радостно звучащия живот; тъмният ад на мъката — осем години на потрес, на безумна жажда, на сълзи и проклятия — чудовищен, безобразен жребий; шега на времето; планина, срината върху едно дете; слънце, пясък, безмълвие. Дни и нощи на молитви, отправени към самия себе си: „Спаси се!“

Той стоеше сега сякаш на върха на планина, дишаше още зачестено и уморено, но с отдъхващо тяло и освободена душа. Миналото лежеше на запад, в страната на светлите възгласи и уродливите сенки; той гледа дълго натам, където всичко имаше едно име — Кармен.

И като прости на миналото, като го унищожи, той остави само името — Кармен.

В настоящето Гнор виждаше себе си, изгорен от безгласна любов, от многогодишно страдание, окаменяло в едно желание, по-силно от закона и радостта. Той беше обзет от мъка, която увеличаваше с всеки ден силата му да я понася. Това беше югът на живота, неговото знойно пладне; горещи, сини сенки, жажда и ромон на невидим още извор. Всичко имаше едно име — Кармен. Само едно имаше той в настоящето — името, обвеяно с вълнение, боготвореното име на жената със златна кожа — Кармен.

Бъдещето беше разумен изток, утринник, звезда, гаснеща над чудна мъгла, радостна бодрост на зора, сълзи и смях на земята; бъдещето можеше да има само едно-единствено име — Кармен.

Гнор стана. Звънливата тежест на секундите го душеше. От време на време пълният блясък на съзнанието му го изправяше на крака в цял ръст пред затворената врата на ненастъпилото още щастие; той си спомни, че се намира тук, в този дом, дето всичко му е познато и страшно близко, а самият той е чужд и ще бъде чужд дотогава, докато се покаже от вратата онази, за която той е свой, роден, близък, загубен, чакан, любим.

Така ли е това? Острата вълна на мисълта падаше, унищожена от вълнението, и Гнор се мъчеше с новото, ужасното, което неговата душа отхвърляше, както религиозният човек отхвърля кощунството, което натрапчиво дълбае мозъка му. Осем години лежаха между тях. Животът на Кармен течеше свой, независим от неговия, и той вече я виждаше, намерила щастието си с друг, да си спомня сегиз-тогиз за него в сънищата си или може би в минути на замисленост, когато скръбната неудовлетвореност от живота бива прекъсната от мимолетно развлечение, от смеха на гостенин, от грижата на деня, от интереса на минутата. Стаята, дето седеше Гнор, му спомняше най-хубавите дни: ниска мебел с цвета на здрача, бледи стени, замислен вечерен прозорец, полуспусната завеса с проникваща под нея светлина от съседната зала — всичко живееше също както него с болезнено неподвижен живот, замирайки от очакване. Гнор искаше само едно — чудо, чудото на любовта, на срещата, която да срази мъката, на огнения удар — оня удар, пред който замлъква безсилно езикът, тъй като в света няма радост, по-голяма и неизразима от развълнуваното лице на жена. Той я чакаше кротко като дете; жадно като изнурен любовник; страшно и мълчаливо като човек, който си възстановява правото. В една секунда той преживяваше години; обкръжаваше го свят, пълен с нетърпелива любов; болен от надежда, смутен, усмихващ се, Гнор стоеше и чакаше — и очакването го вцепеняваше.

Ръката, дръпнала завесата на вратата, направи онова, което беше свръх силите на Гнор; той се спусна напред и се спря, отстъпи назад и занемя; всичко, последвало по-нататък, зароби навеки паметта му. И онази, която преди много години му беше изсвирила първата половина на една старинна песничка, влезе в стаята. Лицето й се отдели и удесетори пред очите на Гнор; той я хвана за раменете, безсилен да се владее, забравил какво е казал; звукът на собствения му глас му се стори плах и слаб и с вик, с неизразимото отчаяние на щастието, приемащо глухо и сляпо първата, още мъчителна от риданията ласка, той падна в краката на Кармен, като ги обгърна с ревнивия пръстен на своите разтреперани, измъчени ръце. През коприната на роклята нежната топлина на коленете се долепи до бузата му; той се опиваше от нея, като притискаше още повече глава, и с мокро от безумни сълзи лице мълчеше, изгубен за всичко.

Мъничките, меки ръце се опряха на главата му, оттласнаха я, обхванаха я и я прегърнаха.

— Гнор, мили мой, мое момче — дочу той след вечност от блажена мъка. — Ти ли си? Аз те чаках — дълго, дълго те чаках и ти дойде.

— Мълчи — рече Гнор, — остави ме да умра тук, в твоите крака. Не мога да сдържа сълзите си, прости ми. Какво стана с мене? Сън ли бе то? Не, по-лошо. Още не смея да зърна твоя поглед, Кармен; не ме изправяй, добре ми е така, винаги съм бил твой.

Тъничката, висока девойка се наведе над човека, който целуваше роклята й. Мигновено и чудесно се промени нейното лице; прекрасно преди, то беше сега повече от прекрасно — радостно, страстно оживено лице на жена. Те седнаха като деца на пода, без да забелязват това, като си стискаха ръцете, като се гледаха един друг в лицето, и всичко, с което двамата бяха живели преди срещата им, опустя.

— Гнор, къде замина ти, къде е твоят живот? Аз не го усещам, не го чувствувам… Нали той е мой, от първата до последната минута… Какво се случи с тебе?

Гнор вдигна девойката високо на ръце, като я притискаше до себе си и я целуваше по очите и устните; тънките й, силни ръце държаха главата му, без да се откъсват, и я привличаха към тъмните си очи.

— Кармен — рече Гнор, — настъпи време да довършиш арията. Аз дойдох при тебе с дълго, любещо усилие: вземи ме, лиши ме от живот, направи каквото искаш. Аз доживях своето. Гледай ме, Кармен, гледай ме и запомни. Аз не съм същият, ти си същата; но ще оздравее душата ми — и още в първото ранно утро няма да остане нищо от нашата раздяла. Ще я заглуши любовта. Не питай; после, когато изчезне това безумие: безумието на твоите колене, на твоето тяло, на твоите очи и думи, на първите думи през тези осем години, ще ти разправя една приказка и ти ще си поплачеш. Сега не бива да плачеш. Нека всички живеят така. Вчера ти ми свири, а днес сънувах, че ние никога вече няма да се срещнем. Побелях от този сън — значи обичам. Това си ти, ти!…

Техните сълзи се смесиха още веднъж — завидни, редки сълзи — и тогава, като отстрани бавно девойката, Гнор, усмихнат, погледна за първи път в нейното устремено към него, бледо от дългите призиви, тъгуващо, мило лице.

— Как съм могъл да живея без тебе — рече Гнор, — сега не мога да разбера това!

— Никога не съм мислила, че си умрял.

— Ти живееше в сърцето ми. Ние ще бъдем винаги заедно. Няма да се отделя нито крачка от тебе. — Той целуваше миглите й; те бяха мокри, мили и солени. — Не питай за нищо, аз още не се владея. Забравих всичко, което исках да ти кажа, когато идех насам. Ето още малко сълзи, последните. Аз съм щастлив!… Но не бива да мислим за това. Да простим на живота, Кармен; той е беден пред нас. Дай да те прегърна. Ето така. И мълчи.

В същото време, но може би малко по-късно от описаната от нас сцена по улицата вървеше един минувач — гладко избръснат господин с живи очи. Вниманието му беше привлечено от звуци на музика. Нейде дълбоко в големия висок дом неизвестен музикант свиреше на пиано втората половина от една ария, добре позната на минувача. Минувачът се спря, както се спират, възползувани от първия случай, малко заетите хора, послуша малко и тръгна нататък, като си тананикаше полугласно тази песничка:

Забравата скръбна лъжа е за нас,

едничък я гробът познава.

Додето сме живи, за прежната страст

напразно ще търсим забрана.

Остава в сърцето навеки страстта:

море по-дълбоко не знае света.