Александър Грин
Животът на Гнор (5)

V

На перваза седеше човек. От височината на третия етаж той гледаше долу вечерната суетня на улицата. Къщата, паважът и човекът трепереха от грохота на колите.

Човекът седя дълго — докато черните ъгли на покривите потънаха в чернилката на нощта. Уличните светлини хвърляха долу живи сенки: сенките на минувачите се догонваха, сянката на коня местеше нозе. Малките петна от фенерите на каретата препускаха беззвучно по паважа. Черната дупка на пресечката, пълна с фантастични силуети, с жълти от светлината прозорци, с улично свиркане и глъчка, напомняше живота на плъхове в боклукчийска яма, осветена от ръждясалия фенер на вехтошаря.

Човекът скочи от перваза, но скоро си намери ново занимание. Взе да пали и гаси електричеството, като се мъчеше да улучи с поглед предварително набелязаната точка върху тапетите; стаята блясваше и се губеше, подчинявайки се на щракането на ключа. Човекът силно се отегчаваше.

Кой знае с какво щеше да се занимае след това, ако до края на вечерта беше останал самичък. От известно време му доставяше тихо удоволствие да седи в къщи, като прекарва безцелни дни, лишени от грижи и развлечения, от интересни мисли и дела, да гледа през прозореца, да се рови в стари писма и с тях да се отделя от настоящето; не го влечеше никъде и нищо не му се искаше; имаше добър апетит, здрав сън; вътрешното му състояние напомняше в миниатюр прозявката на човек, който се е уморил от някой заплетен ребус и накрая е захвърлил това занимание.

Така изморява животът и така се проявява у мнозина умората; душата и тялото се задоволяват с глупости и отговарят на всичко с гримаса на сиво равнодушие. Ениок обмисли този въпрос и откри, че остарява. Но и това му беше безразлично.

На вратата се почука: отначало тихо, после по-силно.

— Влезте — рече Ениок.

Човекът, който прекрачи прага, се спря пред Ениок, затвори вратата с ръка зад себе си и леко се наведе в напрегнато очакване. Ениок го изгледа втренчено и се отдръпна в ъгъла; не беше по силите му да забрави това лице, мускулесто, с малка брадичка и малка уста.

Влезлият, застанал на вратата, изпълваше със себе си света; и Ениок, олюлян от биещ в главата му тревожен камбанен звън, видя ясно това лице такова, каквото беше то преди, отдавна. Сърцето му за един нетърпим миг престана да бие; изтръпнал и слисан, той търкаше мълком ръце. Гнор шумно въздъхна.

— Това сте вие — глухо рече той. — Вие, Ениок. Ето ни заедно. Радвам се.

Двамата, застанали един срещу друг, мъчително бледнееха, като се усмихваха със стиснати уста.

— Измъкна се! — извика Ениок. Това беше болезнен вопъл на ранен. Той удари силно с пестник по масата, като си разкървави ръката; събрал всичката сила на волята си, той овладя, доколкото беше възможно, разиграните си нерви и се изправи. Беше извън себе си.

— Това сте вие! — повтори Гнор, като се наслаждаваше. — Това сте вие! От глава до пети, в цял ръст… Мълчите ли? Осем години чаках тази среща! — Нервното му, вбесено лице трепереше от конвулсия. — Очаквахте ли ме?

— Не. — Ениок се приближи до Гнор. — Знаете ли, това е катастрофа. — Обуздал страха си, той изведнъж рязко се промени и стана такъв, какъвто беше винаги. — Аз лъжа. Много се радвам, че ви виждам, Гнор!

Гнор се засмя.

— Вие едва ли ми се радвате, Ениок. В душата ми се надигат много, твърде много мисли и чувства… Ако можех да стоваря отведнъж всичко върху главата ви! Стига викове. Аз утихнах.

Той млъкна; страшно спокойствие, наподобяващо неподвижността на работещ парен котел, му даде сили да говори по-нататък.

— Ениок — рече Гнор, — да продължим нашата игра.

— Аз живея в хотел — Ениок сви рамене в знак на съжаление. — Неудобно е да преча на съседите. Изстрелите са малко популярна музика… Но ние, разбира се, ще измислим нещо.

Гнор не отговори; навел глава, той мислеше как може да излезе жив оттук. „Затова пък до края ще стоя прав и Кармен ще научи за това. Парченцето олово ще осмисли всичките ми осем години, като точката в мишената.“

Ениок го гледа дълго. Любопитството е неизчерпаемо.

— Вие как…? — поиска да попита Ениок. Гнор го прекъсна.

— Не е ли все едно? Аз съм тук. А вие, вие как затворихте устата на хората?

— Парите — късо рече Ениок.

— Вие ме плашите — заговори Гнор. — Може би сега съм спокоен наглед, но душно и тясно ми е с вас, въздухът, който дишате, ми е противен. За мене вие сте повече от враг — вие сте моят ужас. Можете да ме гледате, колкото щете. Аз не съм от ония, които прощават.

— Защо прощаване? — рече Ениок. — Винаги съм готов да заплатя. Думите сега са безсилни. Грабна ни ураган; който не си разбие челото, той е правият.

Той запуши с леко треперещи пръсти една пура и смукна силно, гълтайки жадно дима.

— Да хвърлим жребий.

Ениок кимна с глава, позвъни и рече на лакея:

— Донесете вино, пури и карти.

Гнор седна до масата; тягостно вцепенение го прикова на стола; той дълго седя, покрусен, стиснал ръце между коленете си, като се мъчеше да си представи как ще стане всичко; подносът звънна в лакътя му; Ениок се отдръпна от прозореца.

— Ще направим всичко прилично — без да повишава глас, рече той. — Това вино е по-старо от вас, Гнор; вие сте се измъчвали в горите, целували сте Кармен, учили сте и сте се родили, а то е лежало вече в избата. — Той наля вино на себе си и на Гнор, като се стараеше да не го разлее. — Ние, Гнор, обичаме една жена. Тя предпочете вас, а моята страст поради това стигна до чудовищни размери. И това може би е моето оправдание. А вие биете в целта.

— Ениок — захвана Гнор, — едва сега ми дойде наум, че при други обстоятелства ние може би нямаше да бъдем врагове. Но това е така, между другото. Аз искам справедливост. Главата ми се облива в сълзи и кръв при мисълта за онова, което преживях. Но аз го преживях, слава богу, и залагам живот срещу живот. Отново ще има какво да рискувам, не по ваша вина. Много са моите бели коси, а нямам още трийсет години. Търсих ви упорито и дълго, работех като кон, за да печеля пари, премествах се от град в град. Сънувах ви. Вас и Кармен.

Ениок седна срещу него; поел чашата в лявата си ръка, с дясната разпечата колодата карти.

— Черната ще отговори за всичко.

— Добре. — Гнор протегна ръка. — Позволете аз да започна. А преди това ще пия.

Той взе чашата и като отпиваше от нея, изтегли една карта. Ениок задържа ръката му и рече:

— Картите не са размесени.

Той почна да размесва картите, дълго ги разбърква, после ги разгъна като ветрило на масата, с гръб нагоре.

— Щом искате, почнете пръв.

Гнор взе една карта, без да размисля, първата, която му попадна под ръката.

— Вземете вие.

Ениок избра от средата, искаше да я погледне, но размисли и погледна партньора си. Очите им се срещнаха. Ръката на всеки лежеше върху картата. Не беше така лесно да я вдигнеш. Пръстите не се подчиняваха на Ениок. Той направи усилие, за да ги накара да го слушат, и хвърли асо купа. Червената бройка блесна като светкавица, радостно — за единия, мрачно — за другия.

— Шестица каро — рече Гнор, като откри своята. — Да почнем отново.

— Това е като двоен изстрел. — Ениок вдигна пръсти над колодата и като се побави, взе крайната.

— Ето тази беше до нея — забеляза Гнор, — тя ще бъде моя.

— Купи и каро светят в очите ви — рече Ениок, — пики в моите. — Той се успокои — първата карта беше по-страшна, — но чувствуваше нейде вътре, че това ще свърши зле за него. — Открийте отначало вие, иска ми се да продължа удоволствието.

Гнор вдигна ръка, показа вале купа и го хвърли на масата. Конвулсия стисна гърлото му, но той се сдържа, само очите му блеснаха със странна и зловеща веселост.

— Така си е — рече Ениок, — картата ми е тежка; предчувствието, изглежда, няма да ме измами. Двойка пика.

Той я накъса на множество парченца, подхвърли ги нагоре и бели струйки, нашарили въздуха, застлаха масата с бели, неравни петна.

— Смърт на двойката — проговори Ениок, — смърт и за мене.

Гнор го погледна втренчено, стана и тури шапката си. В душата му нямаше жал, но усещането на близката чужда смърт го караше да преживее една отвратителна минута. Той потърси подкрепа в спомените си: бледите дни на отчаянието, станали от гроба на Аш, обкръжиха Гнор като зловещ хоровод; правият е той.

— Ениок — внимателно рече Гнор, — аз спечелих и се оттеглям. Отдайте своя дълг на съдбата без мене. Но аз имам една молба: кажете защо се събудихме тримата в един ден, когато вие, както изглежда, бяхте решили вече моята участ? Можете и да не отговорите, не настоявам.

— Причината е цветето от Ванкувър — не отговори веднага Ениок и взе трета пура. — Ще ви направя нещо като малка изповед. Цветето донесох аз, не помня името му; то е малко, зелено, с кафяви тичинки. Венчето му се разтваря всяка сутрин, затваря се към единайсет. Предния ден казах на оная, която продължавам да обичам: „Станете рано, ще ви покажа един каприз на растителния свят.“ Вие познавате Кармен, Гнор: трудно й е да откаже на друг дори едно малко удоволствие. Пък и това е доста интересно. Сутринта самата тя беше като цвете. Излязохме на терасата. Аз носех в ръцете си сандъчето с растението. Венчето, подобно на скакалец, бавно разперваше листенца. Те се изравняваха, напрягаха се и цветето почна да се поклаща от ветреца. То не беше съвсем красиво, но беше оригинално. Кармен гледаше и се усмихваше. „То диша — рече тя, — толкова мъничко.“ Тогава аз я хванах за ръката и й казах това, което дълго ме измъчваше, казах й своята любов. Тя се изчерви, като ме гледаше втренчено и отрицателно клатеше глава. Лицето й ми каза повече, отколкото старата дума „не“, на която съвсем не ме бяха приучили жените. „Не — рече тя студено, — това е невъзможно. Прощавайте.“ Тя постоя известно време, замислена, после отиде в градината. Настигнах я, болен от мъка, и продължих да й говоря не знам какво. „Опомнете се“ — рече тя. Извън себе си от страст, аз я прегърнах и целунах. Тя замря; притиснах я до сърцето си и я целунах по устните, но силите й тутакси се върнаха, тя извика и се изтръгна. Така беше. Аз можех само да ви отмъщавам; аз отмъщавах. Бъдете уверен, че ако се бяхте спънали в черната карта, нямаше да ви спра.

— Зная това — възрази спокойно Гнор, — двама не можем да живеем на света. Прощавайте.

Детското живее у човека до стари години — Ениок задържа Гнор с поглед и му запречи вратата.

— Вие — рече самолюбиво той, — вие, гъвкава човешка стомана, трябва да помните, че сте имали достоен противник.

— Вярно — отвърна сухо Гнор, — плесница и ръкостискане — с това бих ви изразил целия. По известна причина няма да направя първото. Приемете второто.

Те си подадоха ръце, стиснаха си един другиму пръстите. Това беше странно, злобно и замислено ръкостискане на силни врагове.

Затворената от Гнор врата прекъсна последния им поглед, Ениок наведе глава.

— Оставам с такова чувство — прошепна той, — като че е имало шумен, шеметен, страшно хубав бал; той трая дълго и всички са изморени. Гостите са се разотишли, стопанинът е останал сам; една след друга гаснат свещите, настъпва мрак.

Той се приближи до масата, намери, като разхвърля картите, револвера и с дулото му се почеса по слепоочието. Досегът на студената стомана до горещата кожа беше почти приятен. После взе да си припомня живота и се учуди: всичко в него му изглеждаше старческо и глупаво.

— Можех да го измамя — рече Ениок, — но не съм свикнал да бягам и да се крия. А това би било неизбежно. За какво? Аз взех от живота всичко, каквото исках, освен едно. И с това „едно“ си строших главата. Не, всичко стана някак съвсем навреме и импозантно.

— Глупава смърт — продължаваше Ениок, като въртеше барабана на револвера. — Досадно е да умреш така, от куршум. Аз мога да измисля нещо друго. Какво — не зная; трябва да се поразходя.

Бързо се облече, излезе и тръгна да скита по улиците. В туземните квартали светеха маслени фенери от червена и синя хартия; миришеше на загоряло масло, на отпадъци, на мазен прах. Лепкав мрак изпълваше пресечките; дрънчаха самотни ръчни колички; фантастичните контури на храмовете блещукаха с редки светлини. Паважът, осеян с обелки от плодове, със слама и парчета накъсани вестници, обкръжаваше подножието на уличните фенери със светли дискове; сновяха минувачи; високи, завити до очите жени вървяха с бавна походка; черните им очи, замъглени от влажен блясък, канеха на оръфаните рогозки, при купчината голи деца и мръсния петел на семейството, който поглажда брада зад чашата с портокалова вода.

Ениок вървеше, свиквайки с мисълта за близката си смърт. Зад ъгъла се разнесе меланхоличният стон на туземен барабан, пронизителният вой на рогове — адска музика съпровождаше нощната религиозна процесия. Тутакси иззад старата къща се изсипа гъста тълпа; отпред, като се кривяха и размахваха тояги, тичаха насам-натам налудничави пророци: орляк хлапета се мъкнеха отстрани; на високи, украсени с резба пръчки се люлееха малки фенери, изображения на светии, сгърчени тъмни идоли, напомнящи свирепи младенци в майчина утроба; полуосветеното море от глави се притискаше около тях с вопли и ридания; блестеше мъждивата позлата на дървото; металическите хоругви, блъскани една от друга, звъняха и дрънчаха.

Ениок се спря и се усмихна; дойде му наум една дръзка мисъл. Решил да умре шумно, той бързо подири с очи най-почтения, окичен с дрънкалки старец. Старецът имаше строго, развълнувано и молитвено лице; Ениок се разсмя; тежките, неравномерни удари на сърцето му за миг пресякоха неговото дишане; после, почувствувал, че се руши връзката му с живота и тъмен ужас замайва главата му, той се спусна сред навалицата.

Процесията спря; мургави рамене блъскаха Ениок от всички страни; смесеното, горещо дишане, миризмата на пот и восък го зашеметиха, той се олюля, но не падна, вдигна ръце и като разтърсваше грабнатия от стареца идол, викна с всички сили:

— Танцувачи, голи маймуни! Плюйте на своите дръвчета! Вие сте много забавни, но ми дотегнахте!

Свирепият рев го възбуди; в изстъпление, без да съзнава вече какво прави, той запрати идола в първото обезобразено от злоба кафяво лице; пръстеният бог се разби в паважа на парчета. В същото време резлив удар по лицето повали Ениок; взрив на ярост премина над него; тялото му затрепера и се изпъна.

Като приемаше последните, доубиващи го удари на фанатиците, Ениок, обхванал с ръце главата си, обляна с кръв, чу ясен, идещ като че отдалече глас; този глас повтори собствените му неотдавнашни думи:

„Балът свърши, разотидоха се гостите, стопанинът остана сам. И мрак покрива залите.“