Александър Грин
Животът на Гнор (4)

IV

Силната буря, която се разрази в центъра на Архипелага, объхта здравата тримачтовия бриг с неочакваното, малко подходящо за суровата професия на корабите име „Морски скакалец“. Вълните захвърлиха този бриг с изпокъсани въжета, ранен в платната, стенгите и ватерлинията, далече настрана от обикновения търговски път. На разсъмване се показа земя. Единствената оцеляла котва с гърмол полетя на дъното. Денят премина в обикновените след авария работи и едва вечерта всички, като се почне от капитана и се свърши с готвача, можаха да си дадат известна сметка за своето положение. Тази лаконична сметка се изразяваше напълно с три думи: „Дявол знае какво!“

— Роз — рече капитанът, който изпитваше истинско страдание, — това е корабният дневник и в него няма място за различни заврънкулки. Защо вие, празна бутилко, сте нарисували тази къщичка за скорци?

— Къщичка за скорци! — Забележката смути Роз, но оскърбеното самолюбие, тозчас нагости смущението с хубав ритник. — Къде сте виждали такива къщички за скорци? Това е госпожица. Аз ще я задраскам.

Капитан Мард затвори съвсем лявото си око и от това дясното му око стана непоносимо презрително. Роз удари с пестник по масата, но се укроти.

— Аз я задрасках, като капнах мастило върху нея; помиришете, ако не виждате. Дневникът се намокри.

— Вярно — рече Мард, като опипваше влажните, прошнуровани листа. — Плисна вълна в каютата. Аз също се измокрих. Аз и ахтерщевенът се измокрихме еднакво. А вие, Алигу?

Третият от тази група, почти грохнал от умора на масата, на която седеше, рече:

— Спи ми се…

В каютата висеше фенер, който озаряваше трите глави със сенки и светлина, както в старинните портрети. Ъглите на помещението, затрупани от събраните в една купчина сгъваеми дрехи и инструменти, напомняха мазе на вехтошар. Бригът се поклащаше; раздразнението на океана не стихва отведнъж. Изпуснал жертвата си, той фучи и се мръщи. Мард се облакъти на масата, свел над чистата страница на дневника конското си лице, на което блестяха умни, мрачни очи. Той почти нямаше мустаци, а брадичката му приличаше на каменен блок в миниатюр. Дясната ръка на Мард, отекла от натъртването, висеше на пешкир, превързан през врата.

Роз зашари с перо във въздуха, като рисуваше зигзаги и арабески; той чакаше.

— Хайде, пишете — рече Мард, — пишете: захвърлени сме по дяволите, не се знае защо; пишете така… — Той задиша тежко, всяко усилие на мисълта страшно го притесняваше. — Почакайте. Не мога да се опомня, Алигу, все още ми се струва, че се блъскам о площадката, а над мене Роз се мъчи напразно да задържи кормилото. Не обичам тази мръсна вода.

— Имаше буря — рече Алигу, като се пробуди и отново изпадна в сънно състояние. — Имаше буря…

— Свеж вятър — поправи го методично Роз. — Свеж… Съвсем дребна работа.

— Ураган.

— Обикновено немирство на атмосферата.

— Водо- и въздухотресене.

— Нищожен бриз.

— Бриз ли? — Алигу благоволи да се пробуди и заспивайки отново, рече: — Ако това беше, както вие казвате, обикновен бриз, тогава да не съм повече Алигу.

Мард се опита да направи жест с натъртената си дясна ръка, но почервеня от болка и се разсърди.

— Океанът кашляше — рече той — и ни изплю… Къде? Къде сме? И какво сме сега?…

— Слънцето залезе — съобщи влезлият в каютата боцман. — Утре заранта ще научим всичко. Вдигна се гъстата мъгла; вятърът поотслабна.

Роз остави перото.

— Ако ще пиша — да пиша — рече той, — иначе ще затворя дневника.

Алигу се събуди за тридесет и втори път.

— Вие — прозина се той с онази сладострастна грациозност, от която столът пращи — забравихте дрипавия огняр на Стоманения рейд. Какво ви струваше да превозите клетника? Той молеше така мило. Има излишни легла и сухари. Вие му отказахте, Мард, той гласно ви прати по дяволите — и вие отидохте по дяволите. Няма защо да се оплаквате.

Лицето на Мард се наля с кръв.

— Нека тънконогите франтове с батистени кърпички да карат пътници; докато аз съм капитан на „Морския скакалец“, при мене такъв баласт няма да има. Аз съм товарен платноход.

— Ще има — рече Алигу.

— Не ме дразнете.

— Да се обзаложим от скука.

— За какъв срок?

— За година.

— Добре. Колко залагате?

— Двадесет.

— Малко е. Искате ли петдесет?

— Все едно — рече Алигу, — паричките са мои, вас не ви върви на лека печалба. Аз спя.

— Искат — проговори Мард — да се проваля с пътника. Глупости!

От палубата долетя тропот, взрив от смях; океанът му пригласяше с печално бучене. Виковете се усилиха; отделни думи проникнаха в каютата, но беше невъзможно да се разбере какво се е случило. Мард погледна въпросително боцмана.

— Какво правят? — попита капитанът. — Какво веселие е това?

— Ще видя.

Боцманът излезе. Роз се вслуша и рече:

— Матросите са се върнали от брега.

Мард се приближи до вратата, бутна я нетърпеливо и удържа хвръкналата от вятъра шапка. Тъмният силует на кораба шумеше от развълнувани, тревожни гласове; всред тълпата матроси на шканците блестеше светлина; в светлината чернееха рамене и глави. Мард разбута хората.

— По какъв случай тоя бал? — рече Мард. Фенерът стоеше в краката му, светлината падаше на палубата. Всички мълчаха.

Тогава, като погледна право пред себе си, капитанът видя лицето на един непознат човек, мургаво, потрепващо лице, с неподвижни искрящи очи. Беше без шапка. Тъмните му коси падаха под раменете. Беше облечен с доста измачкан костюм с градска кройка, носеше високи ботуши. Погледът на непознатия минаваше бързо от лице на лице; поглед, вкопчващ се като хващаща здраво ръка.

Изуменият Мард се почеса по лявата буза и шумно въздъхна; изби го тревога.

— Кой сте вие? — попита Мард. — Откъде сте?

— Аз съм Гнор — рече непознатият. — Матросите ме доведоха. Аз живеех тук.

— Как? — попита пак Мард, забравил за болната си ръка; той едва се сдържаше да не извика срещу измъчващото го със своята загадъчност събрание. Лицето на непознатия караше капитана да се мръщи. Той не разбираше нищо. — Какво казвате?

— Аз съм Гнор — рече непознатият. — Доведе ме вашата лодка… Аз съм Гнор.

Мард погледна матросите. Мнозина се усмихваха с напрегнатата, неловка усмивка на хора, обзети от остро любопитство. Боцманът стоеше отляво на Мард. Той беше сериозен. Мард не беше свикнал на мълчание и не понасяше загадките, но по изключение не избухна: тихият мрак, изпълнен с тъга и големи звезди, възпря неговото избухване със странна сила, задължителна като тросната повеля.

— Ще се пръсна — рече Мард, — ако не узная тутакси каква е работата. Говорете.

Тълпата се раздвижи; от нея излезе един възрастен матрос.

— Той — започна матросът — стреля два пъти в мене и веднъж в Кент. Ние не го закачахме. Той тръгна срещу нас. Четирима от нас мъкнеха дърва. Беше още светло, когато попаднахме на него. Кент, когато го видял, отначало се изплашил, после ме повика; тръгнахме заедно. Той излезе от каменната пролука срещу водата. Дрехите му бяха съвсем други — не тези, които има сега. Досега не съм виждал такива дрипи. Козината от кожите по него стърчеше като трева по изгнил покрив.

— Това е малък остров — рече Гнор. — Живея отдавна тук. От осем години. Трудно ми е да говоря. Твърде много и отдавна мълча. Отвикнал съм.

Той старателно разчленяваше думите, рядко им даваше необходимия израз, а от време на време правеше паузи, през които устните му не преставаха да се движат.

Матросът изплашено погледна Гнор и се обърна към Мард:

— Той стреля с револвер, после се закри с ръка, извика и стреля още веднъж. Нещо ме удари по главата, аз паднах, мислех, че ще спре. Кент тичаше срещу него, но като чу третия изстрел, отскочи настрана. Повече не стреля. Повалих го на земята. Той сякаш се зарадва от това, защото не се обиди. Помъкнахме го към лодката, той се смееше. Тогава между нас, досам водата, стана малко обяснение. Аз нищо не можех да разбера, тогава Кент ме вразуми. „Той иска — рече Кент — да го оставим да се преоблече.“ Едва не пукнах от смях. Ала без да го изпускаме нито крачка, тръгнахме натам, накъдето ни водеше — и какво мислите?… Той имаше, знаете ли, малък гардероб в една каменна ракла, нещо като моето сандъче. Докато навличаше премяната си и превързваше цицината на главата си, Кент ми рече: „Слушай, той е от претърпелите корабокрушение, чувал съм такива истории.“ Тогава този човек ме хвана за ръка и ме целуна, а после целуна и Кент. Да си призная, беше ми чоглаво на душата, задето го ударих два пъти, когато го настигнах…

— Защо вие — рече Мард, — защо вие сте стреляли по тях? Обяснете.

Гнор гледаше отвъд старото лице на Мард — в тъмнината.

— Разберете — продума той с особено усилие на гласа, което накара мнозина да трепнат, — осем години. Сам. Слънце, пясък, лес. Безмълвие. Една вечер падна мъгла. Чуйте: видях лодка; тя идеше откъм морето: в нея имаше шест души. Пясъкът шуми. Хората слязоха на брега, викат ме, смеят се и ми махат с ръце. Аз се затичах, запъхтян, но не можах да кажа дума, нямах думи. Те всички стояха на брега… живи лица, както сега вие. Изчезнаха, когато бях до тях, на по-малко от пет крачки. Мъглата отнесе лодката. Дигна се мъглата. Всичко беше по старому. Слънце, пясък, безмълвие. И море наоколо.

Моряците се събраха по-близо, някои се повдигнаха на пръсти, дишайки във вратовете на предните. Други се обръщаха, сякаш търсеха да споделят впечатлението си със същество, по-висше от човек. Тишината стигна до крайно напрежение. Един дрезгав глас рече:

— Мълчете.

— Мълчете — подхвана друг. — Оставете го да се изкаже.

— Така се случваше много пъти — продължаваше Гнор. — Свърших с това, че почнах да стрелям. Гърмежът унищожаваше видението. След това обикновено цял ден не можех да ям. Днес не повярвах; както винаги, не повече. Тежко е да си сам.

Мард поглади болната си ръка.

— Как се казвате?

— Гнор.

— На колко години сте?

— На двадесет и осем.

— Какъв сте?

— Син на инженер.

— Как сте попаднали тук?

— Това — рече неохотно Гнор — ще разправя само на вас.

Гласовете им твърдо и тежко се губеха в тъмнината на морето: мрачен — единият, звънък — другият; гласове на различни хора.

— Вие сте чисто облечен — продължаваше Мард, — това е необяснимо за мене.

— Пазех се — рече Гнор — за по-добри дни.

— Вие сте се обръснали също?

— Да.

— С какво се хранехте?

— С каквото се случи.

— На какво се надявахте?

— На себе си.

— И на нас ли също?

— По-малко, отколкото на себе си. — Гнор тихо, но изразително се усмихна и всички лица отразиха тази усмивка. — Вие можехте да срещнете труп, идиот или човек. Аз не съм труп и не съм идиот.

Роз, застанал зад Гнор, здраво го стисна за рамото и като извади кърпа от джоба си, шумно се изсекна; той беше във възторг.

Ироничният поглед на Алигу се спря на Мард. Те се гледаха един друг в очите като авгури, които прекрасно разбират каква е работата. „Ти загуби баса, май“ — говореше лицето на щурмана. „Ще видиш как ще те хързулна“ — отвърна погледът на Мард.

— Елате насам — рече капитанът на Гнор. — Елате с мене. Ще си поприказваме долу.

Те излязоха от кръга; множество очи изпратиха високия силует на Гнор. След една минута на палубата останаха три групи, които разговаряха полугласно за тайните на морето, за суеверията, за душите на умрелите, за потъналата земя, за огнения бриг от Калифорния. Четиринадесет възрастни момчета, като се пулеха страшно и тайнствено кашляха, говореха си за белезите на пиратите, за странствуванията на проклетото буре с водка, за миришещите на риба сирени, за подводната пещера, пълна със златни кюлчета. Въображението им, разтърсено като от гръм, се носеше през глава. Макар че допреди малко очакваха неумолимата и сигурна смърт, те забравиха за това; опасността от гибел беше за тях в кръга на делничното, за нея не си струваше да се приказва.

Светлината на забравения фенер изтръгваше от тъмнината плътно затворения люк на трюма, борда и долната част на вантите. Алигу вдигна фенера; сенките прескочиха борда.

— Вие ли сте, Мард — рече Алигу, като доближи фенера до лицето на идващия. — Да, вие сте, телето не греши. А той?

— Всичко е наред — отвърна предизвикателно Мард. — Няма защо да се безпокоите, Алигу.

— Добре, но вие загубихте баса.

— А може би вие?

— Как — възрази щурманът учуден, — тук ли ще го оставите? А не се ли страхувате от бунт?

— И аз не съм от камък — рече Мард. — Той ми разправи една мръсна история… Не, сега няма да говоря за това. Макар че…

— Хайде! — От нетърпение Алигу пристъпваше от крак на крак. — Слагай парите на бурето!

— Оставете ме на мира!

— Тогава позволете да ви честитя пътника.

— Пътника ли? — Мард се приближи до фенера и Алигу видя злорадото му, тържествуващо лице. — Пресъблазнителний и прескъпи Алигу, вие сбъркахте. Аз го наех за два месеца пазач на моите сватбени свещници, а заплатата му платих предварително, за което имам разписка; запомнете това, жестоки Алигу, и си останете със здраве.

— Виж ти, майстор — рече слисан щурманът след дълго, неприятно мълчание. — Добре, удръжте от моята заплата.