Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Блестящият свят
Разкази. Корабът с алените платна. Блестящият свят - Оригинално заглавие
- Жизнь Гнора, 1912 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Атанас Далчев, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Александър Грин. Избрани произведения в четири тома. Том I
Блестящият свят
Превод от руски
Съставител: Жела Георгиева
Художник: Петър Терзиев
Рецензент: Анастасия Цонева
Редактор: Жела Георгиева
Художник: Петър Терзиев
Художествен редактор: Борис Бранков
Технически редактор: Иван Андреев
Коректор: Мая Лъжева
Код 11 95376 / 6101–3–84
с/о Jusautor, Sofia
Националност руска. Издателски номер 965. Дадена за набор 20.II.1984 г. Подписана за печат 29.V.1984 г. Излязла от печат 25.VI.1984 г. Формат 1/16 60/90. Печатни коли 24,50. Издателски коли 24,50. Усл. изд. коли 24,49. Цена 2,65 лв.
ДИ „Отечество“, София, 1984
ДП „Г. Димитров“, София
История
- —Добавяне
III
Крайбрежният вятър, изпълнен с ароматна горска влага, нахлуваше в ушите и дробовете; сякаш невидими откоси трева и цъфнали клонки закачат лицето и падат в краката. Гнор седеше на сандъка, преместен от лодката на брега, Ениок стоеше до водата.
— Мислех — рече Гнор, — че отшелникът на Аш ще ни уреди малка среща. Може би отдавна е умрял.
— Ех, не. — Ениок погледна Гнор отгоре и се наведе да вдигне едно камъче. — Вижте колко пъти ще подскочи над водата. — Той замахна, камъчето заскача по водата и потъна. — Какво? Пет ли? Не, мисля, не по-малко от девет. Гнор, искам да съм малък, това странно желание ме спохожда рядко; аз няма да му се поддам.
— Не знам. Не ви познавам. Може би това е хубаво.
— Може би, но не съвсем. — Ениок се приближи до лодката, извади пушката от калъфа и бавно я напълни. — Сега ще гръмна два пъти, това е сигнал. Той ще ни чуе и ще дойде.
Ениок вдигна дулото нагоре, изпразни двете цеви; екливият трясък се повтори два пъти и с неясен отглас потъна в гората.
Гнор поклати замислено глава.
— Този салют на самотата, Ениок — рече той, — кой знае защо ме тревожи. Искам да водя с жителя на Аш дълъг разговор. Не знам кой е; вие говорите за него бегло и сухо, но съдбата му не знам защо ме трогва и натежава; аз напрегнато чакам неговото появяване. Когато дойде, аз…
Рязка бръчка, признак на съсредоточено внимание, разсече челото на Ениок. Гнор продължи:
— Ще го предумам да замине с нас.
Ениок се засмя силно.
— Глупости — рече той, като хапеше мустаците си, — той няма да дойде.
— Ще го разпитам.
— Ще мълчи…
— Ще го разпитам за миналото. В миналото има пътеводна светлина.
— Миналото го е погубило. А светлината е угаснала.
— Нека обикне бъдещето, неизвестността, която ни кара да живеем.
— Вашият порив — рече Ениок, като танцуваше на един крак, — вашият порив ще се разбие, както се троши парче тебешир о главата на тъп ученик. Наистина — възкликна с въодушевление той, — заслужава ли да мислим за един чудак? Неговите дни сред хората биха били банални и нетърпимо отегчителни, а тук той не е лишен и от някакъв, наистина съвсем блед, ореол. Да оставим това.
— Добре — възрази упорито Гнор, — аз ще му разкажа колко е прекрасен животът и ако ръката му никога не се е протягала за приятелско ръкостискане или любовна ласка, той може да ми обърне гръб.
— Това той няма да направи в никакъв случай.
— Няма го — рече тъжно Гнор. — Той е умрял или е отишъл на лов в другия край на острова.
Ениок сякаш не чуваше Гнор; вдигайки бавно ръце, за да ги прекара по бледото си лице, той гледаше право пред себе си с поглед, пълен със съсредоточен размисъл. Той се бореше; това беше кратка, закъсняла борба, жалка схватка. Тя го изтощи и раздразни. След минута той рече твърдо и почти искрено:
— Аз съм богат, но бих дал всичко, дори живота си, за да бъда на мястото на този човек.
— Тъмно казано — усмихна се Гнор, — тъмно като под одеяло. А е интересно.
— Ще ви разкажа за себе си. — Ениок сложи ръка на рамото на Гнор. — Слушайте. Днес ми се ще да говоря непрекъснато. Аз бях измамен. Претърпях голяма измама. Това беше отдавна: отивах с товар сукно в Батавия и корабът ни беше разбит на трески. Десетина дни след това лежах напреки върху набързо сглобения сал, по корем. Нямах нито сили, нито желание да стана, да се разтъпча, да предприема нещо. Изпаднах в бълнуване, виждах езера с прясна вода, тресеше ме и за развлечение тихо стенех. Бурята, която погуби кораба, премина в затишие. Зноят и океанът ме свариха; салът стоеше неподвижно като рибарска плувка във вир; аз гладувах, задъхвах се и чаках смъртта. Отново духна вятър. През нощта се пробудих от мъчителна жажда; наоколо беше мрак и грохот. Сини светкавици браздяха пространството; вълните ме подхвърляха заедно със сала ту нагоре — към облаците, ту надолу — в течните черни ями. Разбих брадичката си о ръба на дъските; по врата ми течеше кръв. Настъпи утрото. На края на небето, при непрестанно мигащата светлина в небесните пукнатини се влачеха неудържимо към далечните облаци пенливи зеленикави вълни; сред тях се мятаха черните вихрушки на смерчовете; над тях като ято обезумели птици се трупаха ниски облаци — и всичко се смеси. Аз бълнувах; бълнуването беше променило всичко. Безкрайни върволици черни жени се носеха нагоре с вдигнати към небето ръце; тяхната кипяща грамада докосваше небето; от небето, през червените пролуки на облаците, падаха долу като прозрачен хаос голи розови и бели жени. Озарените кълба от тела, които се сплитаха и разкъсваха, въртяха се като вихър или политаха като камък надолу, съединиха с непрестанното си движение небето и океана. Една жена със златна кожа ги разсея. Тя легна като чудноват облак над далечната мъгла. Спасиха ме рибари, които ме срещнали случайно; аз съм бил полужив, в треска и съм говорел глупости. Оздравях, а после силно тъгувах; дните, когато умирах в океана, изпаднал в бълнуване, пълни с нежни огнени призраци, ме бяха отровили. Това беше прекрасен и страшен сън — велика измама.
Той млъкна, а Гнор се замисли над разказа му.
— Тайфунът живот ли е? — попита Гнор. — Но кой живее така?
— Той. — Ениок кимна към гората и неприятно се засмя. — Той има жена със златна кожа. Чувате ли нещо? Не? И аз не чувам. Добре, аз пак ще гръмна.
Той взе пушката, дълго я въртя в ръцете си, но я пъхна под мишница.
— Не си струва да гърмя. — Ениок метна пушката на рамо. — Позволете ми да ви оставя. Ще отида малко напред и ще го потърся. Ако искате, да вървим заедно. Няма да ви карам да ходите много.
Те тръгнаха. Ениок напред, Гнор отзад. Пътеки и следи нямаше; краката потъваха до колене в синкаво-жълтата трева; екваториалният лес напомняше гигантски оранжерии, от които буря е свалила прозрачните покриви, изтрила е границата между усилията на природата и човека и пред поразеното зрение е разгърнала творчеството на първобитните форми, толкова сродно с нашите земни понятия за чудесното и странното. Този лес във всеки свой лист дишаше сила на несъзнателен, първичен и дързък живот, ярко предизвикателство и укор; попаднал тук, човек чувствуваше потребност да мълчи.
Ениок спря насред поляната. Горските, синкави сенки браздяха лицето му и променяха израза на очите му.
Гнор чакаше.
— Вие няма защо да идвате по-нататък. — Ениок стоеше гърбом към Гнор. — Тук наблизо… е той… Не бих искал да го учудим изведнъж и силно, като се появим двамата. Ето ви пури.
Гнор кимна. Гърбът на Ениок, приведен, се мушна в бодливите стъбла на растенията, оплетени около дърветата; той прошумя в листата и изчезна.
Гнор погледна наоколо, легна, сложи ръце под главата си и се загледа нагоре.
Синият блясък на небето, затулено над главата му с дебели огромни листа, го дразнеше с пищното си синьо царство. Гърбът на Ениок известно време още стоеше пред очите му в последното си движение; после, отстъпил място на разговора с Кармен, изчезна. „Кармен, обичам те — рече Гнор, — искам да те целуна по устните. Чуваш ли ме оттук?“
Притегателният образ изведнъж се изясни пред напрегнатото му чувство, почти се въплъти. Това беше малка, мургава, прекрасна глава; като се усмихваше трогателно, Гнор притисна с длани бузите й, вгледа се любовно и ги пусна. Детинско нетърпение го обхвана. Той пресметна приблизително срока, който ги разделяше, и добросъвестно го съкрати наполовина, а после на четвърт. Тази жалка разтуха го накара да стане: той чувствуваше, че не може да лежи повече в спокойна и удобна поза, додето не обмисли положението си докрай.
Влажният зной на гората навяваше дрямка. Лилави, алени и сини цветя се поклащаха в тревата; чуваше се меланхоличното бръмчене на дива пчела, заплетена в мъхнатите стъбла; птици, прелитайки в дълбочината на далечните разтрози, надаваха крясъци, напомнящи негърски оркестър. Вълшебна светлина, игра на цветни сенки и вцепенена зеленина обкръжаваха Гнор; земята дишаше беззвучно с пълни гърди — замислената земя на пустините, кротки и страшни, като любовния вик на звяра. Слаб шум се зачу встрани; Гнор се обърна, вслуша се, почти уверен в незабавното появяване на непознатия жител на острова. Той се мъчеше да си представи неговата външност.
— Той трябва да е много затворен и високомерен човек, няма какво да губи — рече Гнор.
Птиците млъкнаха; тишината сякаш се колебаеше в размисъл; това беше собствената нерешителност на Гнор; като почака и не издържа, той извика:
— Ениок, чакам ви на същото място.
Безмълвният лес изслуша тези думи и не прибави нищо към тях. Разходката досега не беше дала нищо на Гнор, освен уморително и безплодно напрежение. Той постоя известно време, като мислеше, че Ениок е забравил посоката, после бавно тръгна назад, към брега. Необяснимо силно безпокойство го гонеше вън от гората. Той вървеше бързо, като се мъчеше да разбере къде е изчезнал Ениок; задоволи го накрая най-простото обяснение: неизвестният и Ениок са се увлекли в разговор.
— Ще завържа лодката — рече Гнор и си спомни, че е едва извлечена на пясъка. — Те ще дойдат.
Водата, пронизана от блясъка на мокрите пясъчни плитчини, блесна пред него през покрайнината на гората, но лодката я нямаше. Сандъкът лежеше на предишното си място. Гнор се приближи до водата и вляво, където пъстрата стена на скалата разделяше брега, видя лодката.
Ениок гребеше, като размахваше силно веслата; той гледаше надолу и не забелязваше Гнор.
— Ениок! — рече Гнор; гласът му прозвуча ясно в тишината на прозрачния въздух. — Къде отивате? Мигар не чухте, че ви виках?
Ениок рязко удари с веслата, не вдигна глава и продължи да кара. Сега той се движеше сякаш по-бързо, отколкото преди минута; разстоянието между скалата и лодката явно намаляваше. „Канарата ще го скрие — помисли Гнор — и тогава съвсем няма да ме чуе.“
— Ениок! — извика отново Гнор. — Какво искате да правите?
Човекът в лодката вдигна глава и се загледа право в лицето на Гнор така, сякаш на брега нямаше никой. Още продължаваше неловкото и странно мълчание, когато изведнъж, случайно, на искрящия червеникав пясък Гнор прочете едно изречение, написано с дулото на пушка или с парче дърво: „Гнор, вие ще останете тук. Спомнете си музиката, Кармен и билярда на разсъмване.“
Първото, което почувствува Гнор, беше тъпа болка в сърцето, желание да се разсмее и гняв. Спомените против волята му шеметно бързо го запокитиха назад, в миналото; легион дребни неща, на времето си нищожни, се разсипаха и заеха своите места в кръга на миналите дни с увереността на войници, които по време на тревога се спускат към местата си, дочули рога на тръбача. Гола, кимаща убедителност гледаше Гнор в лицето. „Ениок, Кармен, аз — долови изведнъж Гнор. — Аз не съм виждал, бил съм сляп, така…“
Той бавно се отдръпна от написаното, като че пред него се отвори пропаст. Гнор стоеше досам водата, навеждаше се, за да разгледа по-добре Ениок; той вярваше и не вярваше; струваше му се безумие да вярва. Главата му издържа редица звънки удари на страх и се изпълни с шум; ликуващият океан стана подъл и отвратителен.
— Ениок! — рече Гнор с твърд и ясен глас — последно усилие на отровената му воля. — Вие ли написахте това?
Няколко секунди трая мълчанието. „Да“ — донесе вятърът. Тази дума беше произнесена тъкмо с оня тон, който Гнор очакваше — циничен. Той стисна ръце, като се мъчеше да сдържи нервния трепет на пръстите си; небето бързо потъмняваше; океанът, накичен на хоризонта с гъсти като блатна леща облаци, се завъртя и олюля в надвисналата мъгла. Гнор влезе във водата; той се движеше несъзнателно. Вълна покри коленете, бедрата, опаса гърдите му, той се спря. Сега беше пет крачки по-близо до лодката; неговото опустошено, разкъсано съзнание отърсваше конвулсивно тежестта на мига и отмаляваше като осъдения на смърт, който отблъсква въжето.
— Това е подлост. — Той гледаше с широко разтворени очи и не мърдаше. Водата се люлееше бавно наоколо, замайваше главата му и лекичко го побутваше. — Ениок, вие извършихте подлост, върнете се!
— Не — рече Ениок. Тази дума прозвуча банално, като отговор на бакалин.
Гнор вдигна револвера и внимателно се прицели. Изстрелът не попречи на Ениок; той гребеше, като бързо се отмяташе назад; втори куршум проби веслото; Ениок го изтърва, улови го и се наведе, очаквайки нови куршуми. В това движение се прокрадна снизходителната покорност на възрастния, който позволява на детето да го удря с безвредните си, малки ръчици.
Трети път щракна над водата спусъкът; непобедимата слабост на апатията обхвана Гнор; той отпусна ръце като парализиран, но продължаваше да гледа. Лодката се плъзна зад канарата, известно време се виждаше още изплъзващата се кърма, после всичко изчезна.
Гнор излезе на брега.
— Кармен — рече Гнор, — и той ли те обича? Аз няма да полудея, аз имам жена със златна кожа… Името й е Кармен. Вие, Ениок, сте сбъркали!
Той помълча, съсредоточи се върху онова, което го очакваше, и продължи да приказва сам със себе си, като възразяваше на жестоките гласове на сърцето, които го тласкаха към отчаяние:
— Ще ме вземат оттук. Рано или късно ще дойде кораб. Това ще стане тези дни. След месец. След два месеца. — Той се пазареше със съдбата. — Сам ще си направя лодка. Няма да умра тук. Кармен, виждаш ли ме ти? Аз простирам ръце към тебе, докосни ги с твоите, страх ме е.
Болката отстъпи място на негодуванието. Той мислеше със стиснати зъби за Ениок. Гняв и ярост го терзаеха.
— Безсрамна лисицо, гадино — рече Гнор, — ще дойде време да се видим лице срещу лице.
След това станалото му се стори сън, бълнуване, безсмислица. Под краката му скърцаше пясък, истински пясък. „Кой и да е ветроходен кораб може да намине тук още тези дни. След много години. Никога.“
Тази дума го порази с убийствената точност на своето значение. Гнор падна ничком на пясъка и се разрида с гневни, огнени сълзи, тежките сълзи на мъж. Прибоят се засили; ленивият тътнеж на вълните му каза с гръмкия си шепот: „Отшелникът на Аш.“
— На Аш — повтори кипналият пясък.
Човекът не мърдаше. Слънцето, склонило на запад, докосна канарата, опръска тъмната й стена с течен огън и хвърли върху брега на Аш сянка — вечерната тъга на земята. Гнор стана.
— Ениок — рече той със своя обикновен, тих гръден глас, — аз ще отстъпя пред времето и необходимостта. Играта на моя живот не е свършила. Това е стара, хубава игра; не бива да се остави на средата и дните не са карти; над техните трупове, над погиващите тук безценни мои дни, кълна ви се, ще стегна разкъсаните краища така здраво, че от усилието ще ме заболи ръката и в този възел ще захърка вашето гърло! Надига се вятър. Той ще занесе клетвата ми до вас и Кармен!