Александър Грин
Животът на Гнор (2)

II

Зеленикавите стени на вълните, които се носеха отвъд кръглото стъкло на илюминатора, пълзяха нагоре, колебаеха се на потона и отново, подчинявайки се на люлеенията на кораба, политаха безшумно надолу. Ропотът на водните струи, които обливаха корпуса на яхтата със стремителни докосвания; тропотът от крака горе; задавеният възглас, долетял сякаш от друг свят; подрънкващата дръжка на вратата; ленивото скърцане на мачтите; шумът на вятъра; плющенето на платното; танцът на окачения календар на стената — целият ритъм на деня, прекаран на кораба, миговете тишина, пълна със сурово напрежение, несигурният уют на океана, възкресяващ фантазии, подвизи и ужаси, радости и катастрофи от морските летописи, напливът на тези впечатления държа Гнор около пет минути в състояние на тържествено вцепенение; той поиска да стане, да излезе на палубата, но тозчас забрави за това, загледан в играта на пръските, които се стичаха по илюминатора като мътилка. Мислите на Гнор бяха както винаги в една точка на далечния бряг — точката, която беше отсега постоянна тяхна резиденция.

В този миг влезе Ениок. Беше много весел; мушамената морска шапка, килната на тила, придаваше на неговото остро, подвижно лице отсянка на грубичко безгрижие. Той седна на сгъваемия стол. Гнор затвори книгата.

— Гнор — рече Ениок, — готвя ви редки впечатления. След няколко минути „Орфей“ ще спусне котва, двамата ще тръгнем с бързоходна лодка. Онова, което ще видите, е възхитително. На една и половина миля оттук се намира остров Аш; той е малък, уютен и като че създаден за усамотение. Но такива острови има много; не, аз не бих ви откъсвал от книгата заради сантиментална разходка. На острова живее един човек.

— Добре — рече Гнор, — този човек, разбира се, е Робинзон или неговият внук. Готов съм да му засвидетелствувам почитта си. Той ще ни нагости с козе мляко и с компанията на някой папагал.

— Вие отгатнахте — Ениок оправи фуражката си, оживлението му спадна, гласът му стана твърд и тих. — Той живее тук отскоро, днес аз ще го навестя за последен път. След заминаването на бързоходната лодка той няма да види вече човешко лице. Желанието ми да идем двама с вас се оправдава със способността на чуждите очи да създават от дребни неща истории. Това за вас не е напълно ясно, но той сам навярно ще ви разкаже за себе си; тази история в наше време звучи като ехо от забравени легенди, макар че е също така жизнена и правдива, както воят на гладния или цицината на челото; тя е жестока и интересна.

— Той е старец — рече Гнор, — вероятно мрази живота и хората?

— Грешите — Ениок поклати глава. — Не, той е още съвсем младо животно. Има среден ръст, много прилича на вас.

— Много ми е жал за сиромаха — рече Гнор. — Вие сигурно сте единственият, който не му е противен.

— Аз сам го направих такъв. Той е моя рожба. — Ениок почна да потрива ръце пред лицето си; духаше пръстите си, макар че температурата в каютата наближаваше точката на кипенето. — Виждате ли, аз му се падам духовен баща. Всичко ще стане ясно. — Той се изправи, приближи се до стълбата, върна се и като се усмихна любезно, хвана Гнор за копчето. — „Орфей“ ще завърши своя път след пет, най-много след шест дни. Доволни ли сте от пътешествието?

— Да — Гнор сериозно погледна Ениок. — Омръзнаха ми интернационалните навалици по параходите рейсове завинаги, за цял живот ще остане в паметта ми насмолената палуба, небето, побеляло от платната, изпълнени със солен вятър, звездните нощи в океана и вашето гостоприемство.

— Аз съм сдържан човек — рече Ениок, като клатеше глава, сякаш отговорът на Гнор не го задоволяваше напълно, — сдържан и затворен. Сдържан, затворен и мнителен. Всичко наред ли беше при вас?

— Напълно.

— Отношението на коменданта?

— Прекрасно.

— Храната? Осветлението? Бельото?

— Това е жестоко, Ениок — възрази през смях Гнор, — жестоко е да караш човека да има за благодарност само жалки човешки думи. Прекратете мъчението. И най-придирчивият гостенин не би могъл да живее тук по-хубаво от мене.

— Извинете — настойчиво продължи Ениок, — аз, както ви казах, съм мнителен. Бях ли джентълмен към вас?

Гнор искаше да отговори с шега, но стиснатите зъби на Ениок за миг промениха спокойното настроение на момъка; той мълком сви рамене.

Учудвате ме — рече малко сухо той — и аз си спомням, че… да… действително преди имаше случаи, когато не ви разбирах напълно.

Ениок стъпи на корабната стълба.

— Не, това е обикновена мнителност — рече той. — Обикновена мнителност, но аз я изразявам хумористично.

Той изчезна в светлия кръг на люка, а Гнор машинално прелистваше страниците на книгата и продължаваше мисления си разговор с този безцеремонен, решителен, поживял си човек, който караше другите съсредоточено да мислят за него. Отношенията между двамата винаги бяха образец на учтивост, внимание и любезност, сякаш предопределени в бъдеще за неизвестно състезание. Те кръстосваха, несъзнателно още, мисли и изражения, изостряха думите — оръжието на духа, — като се бореха с погледи и жестове, с усмивки и шеги, спореха и в мълчанието. Изразите им бяха изискани, а тонът на гласа отговаряше винаги на точния смисъл на изреченията. В сърцата им нямаше небрежна един към друг простота — спътница на взаимна симпатия; Ениок четеше в душата на Гнор, Гнор не виждаше истинския Ениок: живата форма на този човек, твърде гъвкава и подвижна, объркваше тоновете.

Зверският трясък на котвената верига прекъсна мислите на Гнор на онова място, където той говореше с Ениок: „Вашето безпокойство е напразно и прилича на шега.“ Слънчевата светлина, която съединяваше отвора на люка със сенчестата дълбочина на каютата, трепна и се скри на палубата. „Орфей“ възви.

Гнор се качи горе.

Пладнето гореше с цялата сила, която имат огнените дробове на Юга; чудесната простота на океана, синият му блясък обкръжаваха яхтата; голите, обгорели гърбове на моряците се гънеха над спуснатите платна, които напомняха разхвърляното бельо на гигант; вдясно, отрязана с бялата нишка на прибоя, се извисяваше една скалиста вдлъбнатина на брега. Двама души шетаха около един дървен сандък. Единият подаваше предметите, другият ги слагаше, понякога се изправяше и драсваше с нокът по листа хартия; Гнор се спря до шлюпбалката, моряците продължаваха работата си.

— Карабина в калъф? — попита човекът с листа хартия, като тегли черта под реда.

— Да — отвърна другият.

— Одеяло?

— Да.

— Патрони?

— Да.

— Консерви?

— Да.

— Бельо?

— Да.

— Свещи?

— Да.

— Кибрит?

— Да.

— Огниво, два кремъка?

— Да.

— Тютюн?

— Да.

Морякът, седнал на сандъка, почна да забива гвоздеите. Гнор се обърна към острова, дето живееше странният приказен човек на Ениок; предметите, опаковани в сандъка, навярно бяха предназначени за него. Той избягваше хората, но за него, види се, си спомняха и го снабдяваха с необходимото — това вършеше Ениок.

— Постъпките му са красноречиви — рече на себе си Гнор. — Той е по-мек, отколкото мислех.

Зад гърба му се чуха стъпки. Гнор се обърна: Ениок стоеше пред него, облечен за разходка, с ботуши и фланелка; очите му блестяха.

— Не вземайте пушка, аз взех — рече той.

— Когато за първи път в живота си посетих обсерваторията — рече Гнор, — мисълта, че ще видя в черния кладенец на бездната светлите късове на световете, че телескопът ще ми даде ужасяващата безкрайност на световния ефир, ме развълнува страшно. Почувствувах се така, като че рискувах живота си. Прилича на сегашното ми състояние. Аз се страхувам и искам да видя вашия човек; той трябва да е различен от нас двамата. Грандиозен. Сигурно прави силно впечатление.

— Нещастникът е отвикнал да прави впечатление — заяви лекомислено Ениок. — Той е бунтуващ се мъртвец. Но аз ще ви оставя. След пет минути ще дойда.

Той слезе в стаята си, заключи отвътре вратата на каютата, седна в креслото, затвори очи и остана неподвижен. На вратата се почука. Ениок стана.

— Идвам — рече той, — ей сега идвам. — Портретът, окачен над леглото, му, го държеше, изглежда, в нерешителност. Той го погледна, щракна предизвикателно с пръсти и се разсмя. — Аз все пак идвам, Кармен — рече Ениок.

Той отвори вратата и излезе. На неговия упорит, тежък поглед тъмнокосият портрет отвърна с проста, лека усмивка.