Александър Грин
Животът на Гнор (1)

I

Рано призори зад решетчестата ограда на парка се чуваше тих разговор. Младият човек, който спеше в северната ъглова стая, се събуди в оня миг, когато кратък изразителен женски вик заглуши чуруликането на птиците.

Събуденият лежа известно време в леглото; зачул бързи стъпки под прозореца, стана, дръпна пердето, но не забеляза никого; всичко утихна, ранното, студено слънце хвърляше в алеите ниска светлина; удължени росни сенки изпъстряха веселия полусън на парка; тревните площи димяха; тишината изглеждаше сънлива и неспокойна.

„Присънило ми се е“ — рече си младият човек и отново легна, като се мъчеше да заспи.

— Гласът приличаше, много приличаше — промърмори той и се обърна на другата страна. Така подряма с отворени очи около пет минути, като размишляваше за близкото си заминаване, за любовта и нежността. Изникваха полузабравени спомени; в утринната тишина те придобиваха трогателния оцвет на сънища, вълнуващи със своята неосезаема нетрайност и невъзвратимост.

Обърнат към действителността, Гнор се опитваше известно време да превърне непълните си двадесет години в двадесет и една. Въпросът за пълнолетието се поставяше категорично пред него: на много младите хора, когато мислят да се женят за някоя твърде млада особа, обикновено се правят различни пречки. Гнор обгърна с очи прекрасната обстановка в стаята, дето беше живял близо месец. Нейният солиден разкош беше за него като табелката, окачена над писалището на делови човек: „Денонощието има двадесет и четири часа.“ На езика на Гнор това звучеше така: „Тя има доста много пари.“

Гнор се изчерви, обърна топлата възглавница — и сънят му изчезна. Известно време душата му се намираше под пресата на наранената гордост; след това, като отърси неприятната тежест, Гнор съвсем непоследователно и нежно се усмихна. За него, както и за всяка проста душа, интимните спомени бяха по-убедителни от пресмятанията на обществената математика. Мърдайки бавно устни, той високо повтори някои думи, казани снощи — думи, прелетели от уста на уста подобно птици, подплашени призори и изчезнали в тревогата на здрача. Като се притискаше все по-силно и по-силно до възглавницата, той си спомни първите предпазливи докосвания на ръцете, сериозната целувка, блестящите очи и клетвите. Гнор се засмя, зави устата си с одеялото, изтегна се и чу как в една далечна стая се разнесе шест пъти глух, бърз звън.

— Шест часът — рече Гнор, — а не ми се спи. Какво да правя?

Вчерашното изключително събитие го изпълваше със светлина, безпричинна тъга и радост. Човек, който е получил първата целувка от жена, не знае на другия ден къде да си дене ръцете и краката; цялото тяло освен сърцето му се струва непоносимо бреме. Заедно с това потребността да се движи, да живее и да започне да живее колкото може по-рано, е постоянна причина за неспокойния сън на щастливите. Гнор бързо се облече, излезе, мина редица тъмни, застлани с цветна коприна, накичени зали: в последната от тях стенното огледало отразяваше гърба на един човек, който четеше вестник. Този човек седеше зад далечната ъглова маса; наведената му глава се вдигна при шума на Гноровите стъпки; Гнор се спря.

— Как! — рече той през смях. — И вие ли не спите? Вие, образецът на редовен живот! Сега поне мога да обсъдя заедно с вас какво да правя, щом съм се събудил така безразсъдно рано.

Човекът с вестника имаше дълго име, но всички, пък и той самият, се задоволяваха с една част от него: Ениок. Той захвърли прошумелия вестник на пода, стана, разтърка лениво ръце и въпросително огледа Гнор. Закъсняла усмивка се появи на бледото му лице.

— Аз не съм лягал — рече Ениок. — Наистина за това нямаше особено уважителни причини. Но все пак преди заминаване имам навик да си подредя книжата, да си правя бележки. Какво сочно, златисто утро, нали?

— И вие ли пътувате?

— Да. Утре.

Ениок гледаше Гнор спокойно и ласкаво; обикновено сухото му лице беше сега привлекателно, почти приятелско. „Как може да се променя този човек! — рече си Гнор. — Той е цяла тълпа от хора, мълчалива и нервна тълпа. Едничък той изпълва този голям дом.“

— И аз също ще замина утре — рече Гнор, — искам да ви попитам в колко часа потегля „Епископът на Архипелага“?

— Не знам. — Гласът на Ениок ставаше все по-напевен и приятен. — Не завися от параходните компании, нали имам, както знаете, своя яхта. И ако поискате — добави той — за вас ще се намери хубавичка, широка каюта.

— Благодаря — рече Гнор, — но рейсът на парахода е директен. Ще бъда у дома след седмица.

— Седмица-две, каква разлика има? — равнодушно възрази Ениок. — Ние ще посетим някои затънтени кътчета на земята и ще заприличаме на любопитни риби, попаднали в златните мрежи на чудесата. За някои места, особено на младини, остават силни спомени. Аз познавам земното кълбо; една обиколка от хиляда мили заради вас и разходката не ще ми даде нищо освен здраве.

Гнор се колебаеше. Пътуването на платноходен кораб с Ениок, който беше прекарал на гости два месеца под един покрив с него, изглеждаше за Гнор и хубаво, и лошо. Ениок разговаряше с нея, гледаше я, тримата те неведнъж правеха разходки. За влюбените, след като предметът на страстта им е станал невидим и далечен, присъствието на такъв човек е понякога горчива, но осезателна утеха. А лошото беше, че първото писмо на Кармен, истинският й почерк, листът, на който е лежала нейната ръка, щяха да го чакат твърде дълго. Гнор желаеше да прочете колкото може по-скоро това прекрасно, ненаписано още писмо.

— Не — рече той, — благодаря, отказвам се.

Ениок вдигна вестника, сгъна го грижливо, хвърли го на масата и се обърна с лице към терасата. Нейните утринни ослепителни стъкла пламтяха от зеленина; влажният мирис на цветя проникваше в залата заедно с тихото ликуване на светлината, която правеше студената пищност на сградата ясна и мека.

Гнор погледна наоколо, като че искаше да запомни всички дреболии и подробности. Този дом стана важна част от душата му; струваше му се, че върху всички предмети лежи погледът на Кармен и по тайнствен начин им придава нежната сила на притеглянето; беззвучната реч на вещите му говореше за дните, минали бързо и неспокойно, за болезнената тревога на погледите, за мълчанието, за незначителните разговори, които вълнуват като гняв, като радостно разтърсване; за немите призиви на усмихващото се лице, за съмненията и мечтите. Забравил дори за присъствието на Ениок, Гнор мълчаливо гледаше в дълбочината на арката, която откриваше перспективата на далечните просторни зали, пресечени от полегатите стълбове димна, утринна светлина. Докосването на Ениок го изтръгна от замислеността.

— От какво се събудихте? — попита Ениок с прозявка. — Бих пил едно кафе, но бюфетчикът още спи, а и камериерите също. Може би сте сънували страшен сън?

— Не — рече Гнор, — станал съм нервен… Някаква дреболия, глъчка от разговор може би на улицата…

Ениок го погледна изпод ръката, с която търкаше челото си, замислено, но спокойно. Гнор продължи:

— Да идем в билярдната. Аз и вие просто няма какво да правим.

— На драго сърце. Ще се опитам да си възвърна проиграните вчера пари с позлатения месар Кнаст.

— Аз не играя на пари — рече Гнор и добави с усмивка: — Пък и парите ми са кът.

— Ще се уговорим долу — рече Ениок.

Той бързо тръгна напред и изчезна в крилото на коридора. Гнор тръгна след него. Но дочул зад себе си добре познатите стъпки, се обърна и радостно протегна ръце. Кармен идваше към него с недоумяващо, бледо, но живо и ясно лице; движенията й издаваха безпокойство и нерешителност.

— Това не сте вие, а слънцето — рече Гнор и пое мъничката й ръка. — Заради това е така светло и чисто. Защо не спите?

— Не знам.

Тази изящна девойка с хубава извивка на веждите и твърда уста говореше с отворен гръден глас, който я правеше малко по-възрастна, както бабешко боне на главата на десетгодишно момиченце.

— А вие?

— Днес никой не спи — рече Гнор. — Обичам ви. Ениок и аз не спим. Вие сте третата.

— Безсъние. — Тя стоеше странешком към Гнор; ръката й, задържана от младия човек, се пъхаше доверчиво в ръката му и оставяше между сукното и ризата блаженото усещане на мимолетна милувка. — Вие ще отпътувате, но се връщайте по-скоро, а дотогава ми пишете по-често. Нали и аз ви обичам.

— Съществуват три свята — продума трогнатият Гнор: — красив, прекрасен и прелестен. Красивият свят е земята, прекрасният — изкуството, прелестният свят сте вие. Аз съвсем не искам да заминавам, Кармен; това иска баща ми. Той е съвсем болен, работите му са занемарени. Отивам по задължение. Все ми е едно. Не искам да оскърбявам стареца. Но той ми е вече чужд; всичко ми е чуждо, обичам единствено вас.

— И аз — рече девойката. — Извинете, трябва да полегна, уморена съм, Гнор, и ако вие…

Тя не довърши, кимна на Гнор, като продължаваше да го гледа с оня поглед, с какъвто умее да гледа само жена в разцвета на първата си любов, тръгна към вратата, но се върна и като се приближи до рояла, който блестеше в прашната светлина на прозореца, докосна клавишите. Онова, което почна да свири тихо и бързо, беше познато на Гнор; той слушаше с наведена глава началото на оригиналната мелодия, весела и пълнозвучна. Кармен вдигна ръце; незавършеният такт замря като въпросителен звън.

— После ще я досвиря — рече тя.

— Кога?

— Когато бъдеш с мен.

Тя се усмихна и усмихната се изгуби в страничната врата.

Гнор тръсна глава, мислено довърши мелодията, прекъсната от Кармен, и отиде при Ениок. Тук цареше здрач; ниските прозорци, закрити с плътни завеси, почти не пропускаха светлина; малкият орехов билярд изглеждаше мрачен като ученическа черна дъска в празен клас. Ениок натисна копчето: електрическите лалета засияха безжизнено под потона; тази светлина, смесена с дневната, озари лениво стаята. Ениок разглеждаше щеката, натърка я старателно с тебешир и я пъхна под мишницата си, мушнал ръце в джобовете.

— Почнете вие — рече Гнор.

— На какво ще играем? — продума бавно Ениок, като извади ръка от джоба си и завъртя топката с пръсти. — Връщам се към своето предложение. Ако загубите, ще ви взема на своята яхта.

— Добре — рече Гнор. Беше го овладяло ироничното безгрижие на щастлив човек. — Добре: щом искате яхта, да бъде яхта. Във всеки случай това е съблазнителна загуба! Какво залагате срещу това?

— Всичко, каквото пожелаете. — Ениок се замисли и огъна щеката; дървото изпращя и падна от ръцете му на паркета. — Колко съм невнимателен — рече Ениок, като ритна с крак парчето. — Ето какво: ако спечелите, няма да ви преча да живеете, ще се подчиня на съдбата.

Тези думи той изговори бързо, с едва променен глас и тозчас взе да се смее, загледан с неподвижни, добри очи в учудения Гнор.

— Аз съм шегобиец — рече той. — Нищо не ми доставя такова, по същина безобидно, удоволствие, както да накарам един човек да зине уста. Не, ако спечелите, вие искате и получавате всичко, каквото пожелаете.

— Добре — Гнор търкулна топката. — Няма да ви разоря.

Той направи три карамбола, като изпрати топката на противника в отсрещния ъгъл и отстъпи мястото си на Ениок.

— Едно — рече Ениок. Топките се разбягаха, като чертаеха безшумни ъгли по сукното, и се спряха в изгодно положение. — Две. — Той удряше с щеката, почти без да се помръдне от мястото си. — Три. Четири. Пет. Шест.

Гнор, усмихвайки се неестествено, гледаше как двете покорни топки, като отскачаха и се въртяха, се подлагаха на третата, която тичаше около тях бързо като овчарско куче подир стадо. Топката докосваше със сухо чаткане една след друга останалите две и се връщаше при Ениок.

— Четиринадесет — рече Ениок; едри капки пот се появиха на слепоочията му; той не улучи, пое дъх и се отдръпна настрана.

— Вие сте силен противник — рече Гнор. — Ще бъда внимателен.

В играта си той можа да събере топките една до друга, гладеше ги със своята топка ту от едната, ту от другата страна, като се стараеше да не ги разедини и да не остава с тях по права линия. Като се редуваха и правеха ту повече, ту по-малко точки, играчите вървяха наравно: след половин час на сметалото на Гнор имаше деветдесет и пет точки, а на сметалото на Ениок деветдесет и девет.

— Пет — рече Гнор. — Пет — повтори той, като закачи двете и доволно въздъхна. — Остават ми още четири.

Той направи още три удара и при последния не улучи: щеката се плъзна, а топката не стигна до края.

— Върви ви — рече Гнор някак с яд, — аз загубих.

Ениок мълчеше. Гнор погледна сукното и се усмихна: топките стояха една срещу друга до срещуположните ръбове: третата, с която трябваше да играе Ениок, се спря по средата на билярда; и трите се съединяваха в една права линия. „Карамболът е почти невъзможен“ — помисли си той и се загледа.

Ениок се наведе, опря се с пръстите на лявата ръка върху сукното, свали щеката и се прицели. Той беше много бледен — бледен като бялата кокалена топка. За миг примижа, отвори очи, въздъхна и удари с все сили отдолу топката; топката блесна, чукна встрани далечната, която зави в дъга, и като се въртеше бързо в обратна страна подобно бумеранг, като се търкаляше все по-бавно, леко, сякаш въздъхвайки, докосна втората. Ениок хвърли щеката.

— По-рано играех по-добре — рече той. Ръцете му трепереха.

Той почна да ги мие, като чукаше нервно с крачника на порцелановия умивалник.

Гнор мълчаливо остави щеката. Той не очакваше да изгуби и затова станалото му се стори дваж по-нелепо. „Ти не ми донесе днес щастие — помисли той, — и аз няма да получа скоро писмо от тебе. Всичко е случайност.“

— Всичко е плод на случая — сякаш отгатнал неговите мисли, рече Ениок, като продължаваше да се търка с пешкира. — Може би затова вие сте щастлив в любовта. И така аз ще ви приготвя каюта. Преди малко горе свиреше Кармен, тя има добра техника. Колко е странно, че и тримата се събудихме в едно и също време.

— Странно ли? Защо? — рече разсеяно Гнор. — Това е случайност.

— Да, случайност. — Ениок загаси електричеството. — Да идем да закусим, мили, и да поприказваме за предстоящото ни пътуване.