Александър Грин
Позорният стълб (2)

II

На сутринта, когато движението по улиците взе да се забавя, тъй като мнозина не бяха спали през нощта от желание сутринта по-рано да погледат смутителя на общественото спокойствие, отвързаха Гоан. Групичка от неловко усмихващи се момчета се приближи до стълба отзад, зад гърба на вързания. Братът на Дези, дългурест юначага с големи зъби, разряза с нож въжето.

— Наредено е да те пуснем — проломоти той, като кашляше. — Та виж… не хойкай из тукашните места.

Гоан падна, подпря се с ръце на земята, стана и като се олюляваше насам-натам, сякаш вървеше по палубата на кораб през време на буря, се запъти към къщи. Тълпата съсредоточено се разстъпи.

След час на вратите на малкия Гоанов дом се люлееше катинар. Плътно закованите прозорци, следите от копита край оградата, тишината на стените — всичко това показваше, че волята на колонията е изпълнена. Видяха как Гоан с втория си кон, бял с червеникава опашка и задница, без да се озърта, мина през задните дворове към окосената ливада на Крокови. По-нататък започваше горската пътека, пътят на зверовете и ловците.

Гоан яздеше бавно, страшно му се искаше да извие коня назад и поне още веднъж да зърне познатия прозорец на Дези. Когато дърпаше юздите, с мъка приповдигаше отеклата си ръка. При ручея спря коня, надникна в блесналите му струи; там долу го срещна с поглед едно подпухнало, тъмно лице. Избирането на място, където да се посели, му се струваше дребна работа — земята е голяма.

На завоя към планините, където отвъд синята далечина на гъстата гора минаваше пътят за големия пристанищен град, Гоан, дочул зад себе си неясен шум, изви глава, продължавайки да язди и да мисли мрачно за бъдещето. Тропот на копита все по-ясно се отделяше сред горския шум. Гоан се спря и Дези, задъхана, го настигна.

Твърде голямото, потресно недоумение върху лицето на Гоан развърза нейния език. Смутена, тя изслуша всички възклицания. Той мислеше, че разбира каква е работата, но се страхуваше да повярва. Дези дойде по-близо и рече:

— Гоан, вземете ме. За мене вече няма живот. Всички ме ядат, пуснаха слух, че съм се била сговорила с вас. И дори, че сме имали дете, скрито някъде.

Гоан мълчеше. Конят, на който седеше девойката, му се стори излят от утринната светлина.

— Татко ме оскърби — продължаваше Дези. — Той казва, че всичко това било само комедия и аз съм грешна. Но вие знаете, че това не е истина. И няма да е нужно да ме отвличате още веднъж. Аз понесох взрив от злоба и оскърбления.

— Мила — рече Гоан и се усмихна широко с цялото си изранено лице, — мъжете биха почнали да ви преследват сега, задето не са се опитали да ви овладеят… — а жените — задето ви е оказано предпочитание. Хората ненавиждат любовта. Не се приближавайте до мене, Дези: кълна се — няма да мога да се сдържа и ще почна да ви целувам. Простете ме!

Но скоро главите им се доближиха и два изблика на любов, единият — зараждащ се, другият — отдавна разпален в страстен пожар, се сляха заедно, както малката горска рекичка и голямата река.

Те живяха дълго и умряха в един ден.