Александър Грин
Циклон в Равнината на дъждовете (3)

III

Неочакваната катастрофа и обърканите чувства в сърцата на хората не им даде време да си спомнят впоследствие фактическата верига на събитията, защото всичко — земята и небето, и умът, потресен от безумието на стихията, се бяха слели в едно.

Мракът бледнееше. Целият дребосък, цялата земна смет от труда на хората, превърнали се в мръсен боклук, бяха се разнесли и очистиха въздуха, станал сега сив като лицето на болник в предсмъртния му час. Въздухът се сгъстяваше с предишната си сила над опустошената равнина и облаците, които не смогваха да следват вятъра, се разкъсваха като платна на въздушен кораб, гинещ по време на полет.

Жип прекрачи купчина греди; замъглените му очи се спряха върху лицето на Мери. Тя беше приклекнала, сгушена до оцелялата част на стената. Риол седеше до нея, притиснат до коленете на момичето като животно, което търси защита.

— Останки от хора, останки от имот! — изкрещя Жип, наведен над Риол. — Всичко пропадна, не е ли така, Мери? Всичко пропадна.

— Всичко пропадна! — отвърна като ехо девойката.

— Мери — продължи Жип, — да се махаме оттука! Аз съм пиян днес, пиян от въздуха и не зная чуваш ли ме, защото гласът ми е по-слаб от бурята! Напусни тоя мухльо Риол! Ще си построим нов дом на нова земя.

— Ти си луд! — каза Риол, дочул отделни думи на Жип. — Махай се!

— Мери — продължи Жип. — Не зная какво става с мен, но не се срамувам от братлето. Казвам ти пред него: обичах те, когато още не беше целувал ръцете ти!

— Жип! — каза тихо Мери и Жип почти притисна буза до устните й, за да чуе какво казва момичето. — Жип, време ли е сега за кавги? Можем всички да умрем. Всички сме разорени, Жип.

Жип се опря до стената. Хрипкава, кротка въздишка се изтръгна от гърдите му; изранен, съсипан, с кървави синини по лицето, той беше страшен. Но в душата му имаше странно тържество: изигран в любовта, този начумерен момък се радваше на разрушението. Разбираше, че към него е проявена несправедливост.

— Кволовци, Томасовци, Дрибовци и тям подобни! — крещеше той с ръка на устата. — Да, аз отдавна знаех, че е време всички тия негодници да бъдат наказани! Кой се смееше на погребението на Ранди? Кой ограби майката на Лем? Кой даде лъжливи показания за арендата на Бутс и измъкна с процеси всичките му парички? Кой докара до охтика Редж? Чуйте ме, вятърът раздаде правосъдие! Радвам се и още как се радвам, че смете всички!

Той продължаваше да беснее и да тропа с крака в такт с думите. Девойката плачеше. Риол измъкна револвера.

— Жип — каза той, — върви си. Ти си наш враг. Върви си или ще те застрелям. Днес няма братя — или приятели, или врагове. Върви си, чуваш ли!

— Жип! Риол! — възкликна Мери.

Нов тъмен облак каменен град, сухи клони и стъбла от царевица се стовари върху главите на тримата. Жип на свой ред измъкна револвера.

— Ако това е истина — изкрещя той, — то аз винаги съм бил ловък! Днес всичко може, Риол, защото нищо не остана и всички се превърнахме в зверове! Махай се от това момиче!

Мери стана бяла като вар.

— Убий и мене, Жип — каза тя.

— О-ох! — извика Жип. — Обичай мъртвец!

И той стреля в гърдите на Риол. Момъкът се обърна на място, затрепера и бавно падна ребром. В същия миг слабичката ръка на Мери с все сила удари Жип по лицето и той зави от ярост.

— Пусни ме, подлецо! — каза девойката.

Но той вече разпъваше ръцете й, притегляйки я към себе си, изпаднал в ярост от кръвта, тътена на циклона и беззащитното моминско тяло. Неочаквано, като засилил се тапир, сразен от отровна стрела — вихрушката отслабна. Във въздуха още кръжаха слама, прах и клечки, но валяха като дъжд. Настана гнетяща тишина.

Жип потрепера и пусна момичето. Имаше чувството, че някой бе сложил ръка на рамото му. Внезапна слабост разлюля цялото му тяло и той избяга на пътя.

Видя ошмулените, стъпкани, обезобразени нивя, отнесените покриви, къщите, превърнати в развалини; покъщнината, разхвърляна в канавките, повалените дървета, самотните фигури на живите хора.

И току-що преживяното нахлу в душата му със скръбна жалба към небето, земята и хората.