Александър Грин
Циклон в Равнината на дъждовете (1)

I

— На запад, на запад, Енох! Гледайте на запад! — изкрещя Квол и светкавично отмина. Бялото ленено сако се издуваше на гърба му като балон от вятъра, който монотонно, тъжно свиреше в полето. Кабриолетът на Квол подскачаше бясно и за малко не се преобърна, затънал в дълбокия коловоз.

Почти в същия миг Квол, кабриолетът и конят се скриха във вдигнатите от копитата облаци лют, червеникав прах. Енох избърса с ръкав потта си и вдигна глава; същото, но по-бързо, направиха двамата му синове, които работеха с него.

— Жип — каза фермерът, — кой препускаше презглава по пътя и викаше да гледаме на запад?

— Квол, татко — отвърна Жип и хвърли лопатата. — И той е прав, друг път пари да даваш, няма да видиш това, което става сега. О-ох! — извика той. — Няма шега!

Три чифта широко отворени очи се насочиха към залеза и три въздишки се сляха в една.

Слънцето потъмня. Спряло ниско над хоризонта, то гледаше мътно и мрачно жълтата царевица на Енох; невидима тежест падаше от червения му диск върху разлятото море от стебла и ниските като откъснали се от небето облаци добиха бакърен отблясък. Западната част на небето почервеня и се замъгли, сякаш на сто мили бяха стоварили милиони коли с разтрошени тухли. Настана мрак: ясната, лъчезарна светлина на слънцето се превърна в прозрачна, червеникава мътилка и ярката зеленина по крайпътните канавки мигновено избледня, посивя, като че ли я заляха със син камък. Вятърът утихна, задушената земя мълчеше. Качулат папуняк излетя с отчаян писък, заудря с криле и се спусна напреки полето.

— Риол! — каза по-малкият брат Жип. — Виждам те като през червено стъкло.

Бледен като смъртник, Енох с проклятие вдигна ръце и размаха стиснати юмруци. Всичко пропадна! Трудът на цялото лято, постоянните тревоги, мечтите да прикупи земя — всичко ще се превърне в купчина смачкана слама и парчета плет. Гледай ти какво му дойде до главата!

Залезът притегляше неудържимо гневните му, изплашени очи. Омразният черен пожар на небето напомняше нечия огромна, вдигната за удар длан.

Риол тежко въздишаше и нервно се почесваше по тила. Жип ядно изду ноздри, втренчил поглед в баща си, и изведнъж се разсмя. Фермерът стана морав.

— Идиот! — изрева той. — Я се усмихни пак!

Жип стисна зъби. Трепет, подобен на гъдел и смях, обзе цялото му същество. Мъката, която го терзаеше нощем с безсъница и горчиви сълзи, сякаш се отприщи в спотаената пред вихрушката природа. Той не се страхуваше, напротив, успокои се и зачака подсъзнателно незабавната и жестока развръзка.

— Марш в къщи! — измърмори старецът. — С бога шега не бива. Това е за греховете ни, чуваш ли, Риол?

Лицето му изведнъж посърна от отчаяние и той бавно закрачи гологлав по пътя, като от време на време се обръщаше, за да хвърли изпълнен с мъка и страдание поглед на запад. Риол вървеше изплашен и мълчалив подир него; Жип завършваше шествието.

На къра вече се извиваха малки сухи вихрушки и сгъваха върховете на царевичните стъбла. Изтокът тънеше в ранна дрезгавина и дърветата тежко скърцаха, кланяйки се на обречените ниви.

— Риол — рече Жип, — ти, разбира се, ще избързаш да отидеш при Мери? Предай й, че съм загрижен за съдбата й не по-малко от моята. Всички ни грози смъртта.

Момъкът тъжно погледна брат си.

— Нея ще я отмине — уверено каза той. — Ние сме друго нещо. Може би заслужаваме наказание. Ама тя?

— Риол — каза бързо Жип, — знаеш ли, че ми е весело.

Риол избухна. Поведението на брат му му се струваше осъдително.

— Весели се — каза сдържано той и ускори крачка, тъй като връхлетелият порив на вятъра го блъсна в гърба. — Жал ми е за хората. Жип, какво ще стане с тях?

— Нищо особено. Ще откъсне някоя и друга глава, ще отнесе покривите.

— Жип! Безбожнико! — извика Енох, като се обърна и разтръска бела: — Ще ти пробия черепа, нищо, че си ми син! Какъв дявол се е вселил в тебе?

— Да бягаме! — простена Риол. — Да бягаме. Чувате ли, чувате ли?!

Далечно ревящо бучене обгърна земята. Енох се спря, краката му се подкосиха и затрепераха. Струваше му се, че хиляди влакове летят от всички точки на хоризонта към центъра, който беше той.

— Да бягаме! — подхвана Енох.

И тримата се втурнаха стремглаво към виждащия се недалеч покрив на фермата, запъхтени като уморени до смърт, пощурели коне.