Александър Грин
Остров Рено (4)

IV
„Гарнаш, улица «Петела»“

На брега, почти до водата, в сянката на огромно варингиново дърво има здрава дъбова бъчва, плътно завита с насмолен брезент. Тя не се затваря; това е международна пощенска станция. Тук от преминаващите кораби се пускат писма за всички краища на света. Корабът, който плува за Австралия, прибира австралийската кореспонденция; плаващият за Европа — европейската.

Клиперът се готвеше да отплава. Бавно, настойчиво трещеше брашпилът и се въртеше тежко в желязното гнездо. Дебелото въже изпълзя от водата, теглейки котвата, цялата облепена с водорасли, тиня и раковини. Разкиснатите от жегата моряци отпуснато се мъкнеха по нажежената смола на палубата, затягаха фалините или седяха на реите и опъваха изсъхналите платна. В това време на брега пристана лодка с шестима гребци, младши лейтенантът на клипера скочи на пясъка и отиде при бъчвата. Повдигна брезента, извади от нея няколко пакета и пусна на свой ред връзка писма.

После всички заминаха и скоро се превърнаха в малко, черно петно, размахващо мънички весла. Клиперът се преобразяваше. От рей до рей, скривайки мачтите, се издуваха големи платна. Корабът заприлича на птица със замрели във въздуха криле, целият напрегнат, нетърпелив, едва сдържащ се да не полети.

Бушпритът на клипера бавно очерта полукръг от запад на югоизток. Корабът тежко се изви и разпени с кормилото пладнешката, избледняла от зноя синева на залива. Сега той приличаше на човек, обърнал гръб на случайното, напуснато нощно убежище. Пенеста, равна бразда се проточи зад кърмата — клиперът потегли.

Контурите му издребняваха, ставаха все по-въздушни и светли. Той се движеше като нисколетящ албатрос, наклонил леко стройното си бяло тяло. А от брега на цветущия остров го гледаше един човек — Тарт.

Той равнодушно чакаше изчезването на клипера. Корабът откарваше земляците му, привичната, омръзнала до втръсване дисциплина, жалката заплата и нищо повече. Всичко останало беше при него. Можеше да ходи, както си иска, да тръгне накъдето си ще, да яде и пие по всяко време, да прави каквото иска и да не го е грижа за нищо. Той се отърсваше от бремето на земята, която наричат с кратката и страшна дума „родина“, без да разбира, че това трябва да означава мястото, където човек се е родил, и нищо повече.

Тарт гледаше отдалечаващия се клипер без капчица съмнение, че го смятат за убиец на Блемер. Защо прекратиха търсенето? Защо тъкмо след шест дни от бягството на Тарт клиперът тръгна за Австралия? Може би са решили, че е мъртъв? Но в очите на екипажа островът не беше толкова голям, че да изгубят надежда да намерят един човек или поне костите му. Поведението на „Аврора“ малко ядоса Тарт; чувствуваше се обиден. Крайно самолюбив, дързък и силен, той беше свикнал враговете да се отнасят към него и към постъпките му, както с неприятел по време на война. Нима клиперът наистина не бяга от него!

Той си спомни за своето убежище — скалистия ров с гладко като паркет дъно и покрив от цъфнали храсти. Нищо чудно, че клиперът си замина. Според тях Тарт може само да се е удавил, при това — кому ли е нужен особено животът на Блемер? На клипера има сто моряци, двама повече, двама по-малко — не е ли все едно? Времето е напрегнато, китайските пирати се вият като оси над архипелага. Военният кораб за разузнаване не може да остане дълго в бездействие.

Тарт вървеше с наведена глава бавно покрай брега. Собственото положение му се струваше съвсем ясно: ще отиде на друго място — ще варди да открие минаващи търговци. И нощният сигнален огън ще му даде кратък подслон на чужда палуба. Къде да отиде, защо и за какво?

Но той не мислеше за това. Страшната, безгранична свобода дишаше в лицето му с топлия мусон и горещата влага на клюмналите от жегата растения. Това беше екстаз на отчаян картоиграч, заложил на карта всичко и получил много повече. Спечелилият не мисли за какво ще харчи парите, той е далеч от всякакви сметки, звънът на златото кара сърцето му лудо да бие, понася го в шеметния вихър на прекрасните неосъществени възможности и желания. Може би още утре съдбата ще му отнеме всичко, спечелено днеска, но нали днес е щастлив?

Да живее прекрасната неизвестност!

Бавно, подтикван от любопитство и някакво предчувствие, Тарт стъпи на камъните, сложени под бъчвата, и отметна брезента. В дъното на бъчвата сивееха писма. Бяха много, двайсетина парчета и Тарт старателно ги прегледа.

Доставяше му удоволствие да държи в ръце видимите следи от заминалите си хора. Мислено да разговаря с тях, когато те дори и не подозират това. Стига да поиска, ще узнае за какво мислят, ще им възразява, без риск да бъде хванат, и те няма да го чуят. Моряшките писма особено го заинтересуваха. Той внимателно се взираше в тромавите, разкривени букви и смътно се досещаше, че може би пише и за него. Развълнуван от това предположение, Тарт внимателно сложи настрана няколко плика, на които бяха написани имената на местностите, близо до родното му място. Той търсеше най-близкия, роден земляк, ровеше се с разтреперани от нетърпение пръсти, слагаше върху пясъка сивите четириъгълни пликове и изведнъж прочете:

„Гарнаш, улица «Петела»“.

Гарнаш! Той е роден на десетина мили от това градче. Още помни каруците със зарзават, прашния път, по който тичаше като момче, и е готов да се хване на бас, че го е писал не друг, а дебелият Рил!

Да, ето му името, написано с дребни печатни букви. Тарт извади ножа и разряза дебелата хартия на писмото. Рил пишеше много, четири големи листа от горе до долу бяха изпъстрени с драскулки; осведомяваше с подробности за плаването, събитията, на които е бил свидетел, и дълги, дебелашки нежности към жена си. Тарт припряно разчиташе редовете. Пръстите му затрепереха още по-силно, лицето помрачня; разтревожен, с блеснали втренчени очи, той хвърли хартията и инстинктивно хвана пушката.

Наоколо беше пусто както преди, лекият прибой търкаляше малките, валчести камъчета и тихо шумолеше в изсъхналите водорасли. В главата му като отпечатани стояха редовете на смачканото и захвърлено писмо:

… ако е загинал, така му се пада. А нашите мислят, че е жив. Ще се върнем подир четири дена, за това време непременно ще го намерят, защото ще се движи свободно. Шестима ще се справят като нищо с един. Казват, прости ми, господи, че Тарт се е събрал с дявола. Кой го знае.

— Трябва да бягам! — каза Тарт, който с мъка си възвърна самообладанието. Току-що прочетеното му се струваше невероятна измислица. Изведнъж всичко промени цвета си, притаи се и замря като мълчалива, изплашена тълпа. Слънцето спря да грее, краката му натежаха и Тарт вървеше бавно, напрегнат, вцепенен, в припадък на безизходен, затаен гняв. Не можеше да мисли, съзнанието му бе обзето от болезненото усещане, че го дебнат невидими, враждебни хора. Мълчаливо отвращение към тайната опасност се надигаше от дъното на душата му с нетърпеливото желание за открит, решителен край.

— Шестима ли? — каза Тарт и се спря. — Шестима сте, а? Кръвта нахлу в главата му и го заслепи. Почти без да съзнава какво прави, той предизвикателно вдигна щуцера и натисна спусъка. Изстрелът отекна в разкъсаната тишина и Тарт веднага зареди изпразнената, още димяща цев, бързо, без нито едно излишно движение.

Както преди зацари тишина, зловещата, пладнешка тишина на безлюдния остров. Морякът се ослуша, мълчанието го ядосваше. Той размаха юмрук и изсипа град от язвителни ругатни. Обезсилен от пристъпа на бясна злоба, вървеше напред, като кършеше храстите и брулеше с приклада дебелите, сочни листа. Съзнаваше, че всички пътища са отрязани, че някой е чул изстрела и бе обхванат от злобно, весело равнодушие и необикновена дързост. Увереността му се възвръщаше с всяка минута и зеленият хоровод на гората се издигаше все по-високо и покриваше лицето му с дъхав полумрак. Той вървеше, а отзад, догонвайки го, тичаха шестимата, от време на време поспираха, заслушани в неясния шум от движението на уморения от преследването човек.

— Тарт! — извика, задъхан от тичането, висок, чернокос моряк. — Ей, Тарт, почакай малко!

И всички след него повтаряха с напрегнати, настойчиви гласове:

— Тарт!

— Ей, Тарт!

— Тарт! Тарт!

Тарт се обърна почти с облекчение, с радостта на воин, отбил първия удар. И начаса всички се спряха.

— Тебе търсим — каза чернокосият, — ти ли си, а? Нали? Здравей, приятелю. Може би отпуската ти свърши и ще дойдеш с нас?

— Утре — каза Тарт и завъртя приклада. — Вие не ми трябвате. И аз — за какво съм ви? Оставете ме, хрътки. Каква полза ще имате, ако съм на кораба? Явно никаква. Аз искам да живея тук и край! Това е всичко. Повече няма какво да говорим.

— Тарт! — извика уплашено слабичък, синеок селянин. — Ще загинеш. На тебе, виждам, ти е все едно, ти си отчаян човек. А ние служим на родината! Заповядано ни е да те издирим!

— Какво ме интересува родината ти — каза презрително Тарт. — Ти, сукалче, заплес, може би ще кажеш, че това е и моя родина? Три години се мотах на вашата плаваща черупка. Искам да живея, а не да служа на родината! Какво? Трябва ли да прахосвам най-хубавите си години заради няколко милиона, подобни на тебе? Всеки за себе си, братле.

— Тарт — каза третият моряк с кръгло, тъпо лице, — работата е ясна, не се съпротивлявай. Нали може да те убием, ако…

Той не довърши. Едновременно с кълбо дим тялото му се строполи в храстите и с разкрачени крака се залюля върху жилавите клони. Тарт пак се прицели и неволното раздвижване на обърканите моряци му осигури нов сполучлив изстрел… Чернокосият моряк взе да лази на четири крака и със сгърчена, отворена уста загълта въздух.

Пред очите на Тарт притъмня.

Той спокойно посрещна изстрелите на противника, пистолетът потрепера в простреляната му ръка и падна. Тарт го вдигна с другата ръка и стреля в нечие бяло, изкривено от страх лице.

Падайки, той мъчително дълго не можа да съобрази защо горят още червените пламъчета на изстрелите и нова тъпа болка пронизва с всеки удар проснатото му по гръб тяло. И всичко се превърна в сън. Светнаха прекрасните водопади; блесналият от влага, розов гранит отразяваше водите им; кадифената прелест на поляната се ширна към черните корени на нагорещените като мънички огнища дървета и спусналата се тишина затвори очите на оня, който беше някога Тарт.