Александър Грин
Остров Рено (3)

III
Блемер намира Тарт

Тарт седеше със свити крака умислен край огъня и се ослушваше. Не беше спал през нощта; лицето му беше се сбръчкало от тежкия, тревожен унес, а ръцете, с които дробеше тютюна, се движеха не на място и разсеяно събираха изхвърчалите под ножа отрезки. Увереността, че никой не го наблюдава, придаваше на лицето му оня особен, непринуден израз, когато всеки мускул и поглед на човека издава настроението му също така ясно, както четливо написано писмо. Огънят лениво пращеше, съскаше, виеше се по гладката стомана на пушката и бледо припламваше в очите на Тарт. Наоколо гората дремеше в задухата на пладнето; глух шум на невидим живот трептеше в нея, вълнуваше душата със странното очарование на самотата, гигантската си сила и тишина.

Морякът стана, изсипа нарязания тютюн в малка тенекиена кутийка, вдигна пушката и стоя дълго така, заслушан в гласа на птиците. Понякога за миг чудновата шарка на листата пламваше пред него с измамлив силует на звяр, ръката му потреперваше несъзнателно и разклащаше дулото на пушката. Зелени светлинки и мрак се редуваха дълбоко в гората. Мисълта му тревожно летеше към тях да открие рогато и стройно, мълчаливо, живо същество с черни, влажни очи.

В звучен, изнурителен унес заобикаляше човека гората, наситена с блатни изпарения, мирис на гнили растения и дива, приказна красота. Ту наблизо, ту по-далече изпращяваше храст, невиждани, непознати същества се движеха там, дебнейки се едно друго, и образите им, създадени от въображението на Тарт, приемаха чудовищни, страхотни размери или, обратно, бледнееха и се сливаха, когато престанеше пращенето.

Рязък, стряскащ крясък на птица го изкара от дълбокото, тържествено вцепенение. Той вдигна очи нагоре, но начаса инстинктивно ги сведе, вдигна петлето и застана нащрек, като местеше поглед по светлата пъстра шума.

Отначало беше трудно да определи какво е това: малка замряла сянка или петно от козина; нечие любопитно, предпазливо присъствие се усещаше на не повече от десетина крачки и объркваше мислите, заличаваше всичко друго, освен жестокото, пламенно желание да види очите на звяра. Тарт тихо пристъпи напред и искаше да извика, за да накара животното да изскочи от храстите, но изведнъж, в най-гъстата зелена мрежа от растения, долови блясъка на черни очи, изправи се и изтръпна от изненада. Щуцерът нервно се залюля в ръцете му и затаил дъх, два-три мига Тарт не се решаваше да стреля — толкова безкрайно удивление, наивност и любопитство светеха в малката бляскава зеница.

Окото продължаваше да разглежда човека, раздвижи се, наближи, към него се присъедини второ и жадният, настойчив поглед започна да дразни Тарт. Сякаш го питаха: кой си? Той вдигна пушката, прицели се и отпусна ръце едновременно със запъхтения вик на силно зарадван човек:

— Тарт, сто дяволи, здравей!

Тарт се извърна с изтръпнало сърце към моряка. В храстите нещо лудо затрещя, мярнаха се изплашено и се скриха ниски, силно извити рога. По бузите на Блемер като град течеше пот. Очите, зачервени от умората и горещината, тревожно опипваха лицето на Тарт, а пълните устни се мръщеха, за да сдържат смеха. Той си свали фуражката, избърса с ръкава на ризата изпотеното си чело и се развика пак с цялата мощ на широките си, яки моряшки гърди:

— Как можа да се заблудиш, плашило такова! На три мили дължина и три ширина! Това е дъно на чаша, а не остров. Разбира се, има острови, привлекателни за порядъчните хора. Цейлон например, Зеландия, а не тази, прощавай за израза, кошница трева! Изобщо бяхме решили, че те е изял орангутан или си се обесил! Но аз искрено, дяволски се радвам, че не е така!

Той хвана ръката на Тарт и започна да я тръска така, че щеше да му счупи пръстите. Тарт изпитателно гледаше Блемер. Разбира се, той ще го издаде — би било страшно лекомислено да мисли другояче. Прост е и глупав, добър и жесток. И на всичко отгоре бъбрив, обича да се подсмива. Ето, вече го гледа като собственик, облизва се и мислено потрива ръце, предвкусвайки казаната през зъби похвала на капитана.

Морякът свали пушката, облекчено мръдна рамене и отново се разбъбра, за кураж. Мълчаливата неподвижност на Тарт го смущаваше. Той бъбреше високо, защото не се решаваше да каже направо: „Да вървим!“ — объркваше се, потеше се и за десети път взе да разказва за тревогите, общото недоумение и търсенето. Гласът му ставаше все по-неуверен и Тарт го слушаше все по-разсеяно, като ту се усмихваше, ту се мръщеше. Сякаш хем беше тук, хем не беше, същевременно свой, познат и чужд, затворен и враждебен.

— Обърнали сме се на същински кучета — задъхваше се Блемер. — Чувствувам се мокър като ябълка в сироп. То се знае, не можехме да се върнем без тебе, заповядаха ни да те намерим жив или мъртъв, да те изровим изпод земята, да те извадим от търбуха на пантерата или да те уловим във въздуха… Готвачът по погрешка вместо уиски пил оцет, сега лежи и охка, а утре ще дават заплатата за четири месеца в истинско злато! Силвестър е ударил око на моята кесия, дължа му от Хонконг четиринайсет каймета, но нека първо ги спечели, дявол да го вземе! Кой, ако не аз, му даде на макао две съвсем нови сукнени рубашки! А ти, Тарт, знаеш ли… изобщо казват… само че, моля те, не се сърди… Вярно ли е?

— Какво? — попита Тарт и завъртя шомпъла в цевта на пушката.

— Ами че… Хайде, не се преструвай, моля ти се… Ако обаче не е вярно — все едно…

Блемер сниши гласа си и лицето му изрази плахо уважение. Тарт се занимаваше с пушката, извади затулката, бавно обърна щуцера с приклада нагоре и от цевта се изсипаха малки, лъскави сачми.

Блемер чакаше нетърпеливо и когато мургавата ръка на Тарт започна да вкарва куршума и да удря звънко с шомпъла в невидимата му повърхност, забеляза:

— Ти повреди бойния заряд, какъв ти лов сега? Време е за обед.

Тарт изтегли шомпъла и вдигна уморените си хлътнали очи, но Блемер не прочете в тях вълнението от взетото твърдо решение. Струваше му се, че Тарт иска да си поговорят и въздишайки, чакаше удовлетворителен отговор. Но Тарт явно не бързаше. Блемер каза:

— Та тъй… Е, какво — вярно ли е?

— Какво да е вярно? — викна изведнъж Тарт и в очите му пламна такава злоба, че морякът несъзнателно отстъпи назад. — Какво дрънкат там за мене вашите фъфлещи тюлени? Какво? Хайде, казвай?

— Тарт, какво ти е? Нищо, кълна се в честта си, за бога, нищо — обърка се морякът побледнял от изненада, — просто… просто, разправят, че ти…

— Е, казвай, Блемер — сдържа се Тарт и дълбоко въздъхна. — Какво има?

— Ами че… — Блемер разтвори ръце и с усилие заговори: — Че ти правиш магии и… такова… видял си дявола… разбираш ли? Затова, казват, винаги мълчиш, е… А аз мисля, че не е истина, с очите си съм виждал у теб църковен молитвеник.

Морякът разтревожено замълча; той самият вярваше на това. Живата тишина на гората стана мъчително напрегната; изведнъж Блемер изпита инстинктивен страх, сякаш всичко зелено и диво се ослушваше, шепнеше и го гледаше с хиляди ефирни очи.

Тарт се намръщи; отегчена, но мека усмивка промени израза на лицето му.

— Блемер — каза той, — върви да обядваш. Аз съм сит и освен това не ми е добре.

— Как — учуди се Блемер, — тебе те чакат, разбираш ли?

— Ще дойда после.

— После ли?

— Ами сега не ми се идва.

Морякът колебливо се разсмя; той не разбираше Тарт.

— Блемер — изведнъж бързо и решително заговори Тарт, загледан някъде встрани. — Върви и кажи на всички, че няма да се върна. Разбра ли? Така кажи: Тарт остана на острова. Той не иска повече да служи, да се унижава, да бъде там, където не му харесва. Кажи така: аз го уговарях, молих, заплашвах, но всичко беше напразно. Кажи, че Тарт се е заклел да те застреля, ако не го оставиш на мира.

Тарт си пое дъх, оправи кожения колан и набързо плъзна поглед по лицето на моряка. Той видя как жилите по слепите очи на Блемер се издуха, как дясната му ръка направи неопределено движение и задърпа яката на рубашката, а смутените очи се закръглиха, взеха да блуждаят, без да намерят отговор. Настъпи мълчание.

— Ти се шегуваш — с изстинал глас процеди Блемер, — прави ти удоволствие да говориш глупости. Впрочем, ако тръгнем веднага, ще можем да хванем на брега нашите, двамата трудно ще гребем.

— Блемер — Тарт се зачерви от яд и дори тропна с крак. — Блемер, връщай се сам. Аз няма да дойда. Не се шегувам, време е да го разбереш. Тъй че върви и кажи: хората вече не съществуват за Тарт. Той искрено се извинява на всички, но е решил да живее сам. Разбра ли?

Дъхът на моряка спря, той с любопитни, изплашени очи затърси сянка от усмивка по съсредоточеното лице на Тарт. Луд! Казват, че по тукашните блата имало такива цветя, до които не трябва да се докосваш. А Тарт сигурно ги е брал — такъв е… Ей, че чудо!

— Сбогом — каза Тарт. — Като видиш нашите, поздрави ги.

Той въздъхна, наклони щуцера напред и се отдалечи. Блемер гледаше олюляващата се фигура и все още не вярваше на очите си, но когато Тарт се наведе и се мушна в пъстрата зеленина в края на гората — морякът не издържа. Задъхан от внезапен гняв и страх да не изпусне беглеца, Блемер притича по поляната, вървешком вдигна петлето и извика към оная страна, където изпращяваха огънатите храсти.

— Ще те убия! Ей! Стой!

Гласът му безпомощно потъна в зеления пущинак. Той почака една секунда и изведнъж, забързан да отмъсти, стреля. Куршумът свирна проточено и профуча край разкъсаните листа. Птиците замлъкнаха; гнетяща тишина изпълни гората.

— Стой! — отново изрева Блемер и се спусна подире му. — Каналия! Дезертьор!

Препъна се, размаха разтревожено пушката, измина тичешката още десет крачки, отново видя Тарт и почувствува, че възбудата му изведнъж стихва. Тарт се целеше в гърдите му с пръст на спусъка.

Морякът инстинктивно отстъпи назад, да се защити от изстрела, бавно вдигна ръце и сам се прицели. Вълнението му пречеше, той не можа веднага да намери мушката, злобно изруга и замря в очакване на изстрела. Тарт вдигна глава. Блемер интуитивно се отмести назад, плувна в пот, натисна спусъка и в този момент Тарт стреля и го продупчи като игла ленено платно.

Онова, което беше Блемер, се свлече, после се изтегна, разтвори крака и замря. Въздухът свиреше в простреляните му гърди, голата му глава потреперваше, мъчеше се да се повдигне и да се защити с поглед от новия изстрел. Тарт болезнено се усмихна, клекна до моряка и измъкна от стиснатите му пръсти конвулсивно изскубнатата трева. По-нататък не знаеше какво да прави и стоеше на колене, сразен от мъчителна тревога.

Блемер обърна глава, глътна напиращата кръв и изруга. Тарт му се стори страшно чудовище, едва ли не човекоядец. Той погледна нагоре и като видя знойната синева на небето, си спомни за смъртта.

— Подлец си ти, подлец! — застена Блемер. — Защо го направи?

— Престани да дрънкаш глупости — възрази Тарт, откъсвайки долния край на рубашката си. — Ти тръгна на лов за мене като за звяр, но зверовете се научиха да стрелят. Трябваше да стрелям, иначе сега аз щях да лежа на твое място.

Той нави импровизирания бинт, разкопча куртката на Блемер и се опита да спре кръвта. Лепкавата гореща течност мокреше пръстите и се чуваше как изплашеното сърце тупти слабо. Тарт натисна по-силно, Блемер потрепера неспокойно и се намръщи.

— Адски боли — процеди той, хъркайки. — Остави, нищо няма да излезе. Дупката е дълбока и скоро ще умра. Ти се смееш, мръснико, убиецо!…

— Не се смея — възрази Тарт със сериозна усмивка. — А ми е тежко. Прости ми за неволния куршум.

Той не откъсваше поглед от посърналото лице на моряка. Около очите му легнаха синкави сенки; широката, отдавна небръсната брада упорито щръкна нагоре.

— Защо го направи, ливадо — простена Блемер и безсилно се надигна, — аз ще умра, разбираш ли? Защо?

Равнодушно-спокойно и далечно се синееше небето. А долу, облян в студената пот на агонията, умираше човек, жертва на свободната воля.

— Блемер — каза Тарт, — ти дойде в гората да ме намериш. Желанието ти се изпълни. Но щом не поисках да дойда с тебе, как можа да помислиш, че със сила ще можеш да сломиш силата, без риск да проиграеш собствената си карта?

— По дяволите! — застена Блемер и изплю розова слюнка. — Ти си просто изменник и негодник! — Той млъкна, но скоро застена отново, и то така високо, че Тарт се разтрепера. Раненият направи последно отчаяно усилие да вдигне глава; очите му се забулиха със смъртна влага и той заприлича на червена смачкана мравка.

— Много ли се мъчиш? — попита Тарт.

— Мъча ли се? О-о-ох! — закрещя Блемер. — Тарт, ти си дезертьор и мръсник, но си спомни, моля те, че на „Аврора“ има лазарет!… Тичай там… кажи, че умирам!…

Тарт отрицателно поклати глава. Блемер се изтягаше, ту опираше глава на земята и размахваше ръце, ту отново долепваше гръб о влажната земя. По внезапно отслабналото му, посивяло лице пробяга болезнен гърч. Той запсува. Отначало тихо, после с високо мрънкане избълва сложен арсенал от отвратителни псувни. Тарт го гледаше, чакаше и когато очите на Блемер се забулиха — взе да зарежда пушката.

— Потърпи още малко, Блемер — каза той. — Ей сега всичко ще се свърши.

Блемер не отговори. През стиснатите до кръв устни на моряка Тарт чувствуваше милиони викове, сковани от ярост и страдание. Той отиде настрани, за да не се досети Блемер какво е намислил, прицели се в тила му и стреля.

Раненият потрепера, въздъхна и застина.

Сега беше мъртъв. Малката зелена армия от степна трева обкръжи силното, цветущо тяло, леко се полюшна и надзърна в лицето му.