Александър Грин
Остров Рено (2)

II
Какво разказва гората

Когато петимата моряци слязоха на брега и преди да напълнят бурето, решиха да се поразтъпчат, като пуснат два-три куршума по пернатото население, Тарт се отдели от другарите си и тръгна без посока: промъкваше се между цъфналите храсталаци и се радваше като дете на великолепната непозната гора. Заобикаляше го чужд, странно див горски гъсталак. Сребристосиви, сиво-кафяви и кафяви стволове просветваха сред преливащата мрежа от сенки, опрели в небето сплетените си върхари, и шумата им зеленееше във всички оттенъци — от тъмно до бледозелено, като изсъхнала трева. Тарт мълчаливо възприемаше този безименен свят. С широко отворени, жадни очи поглъщаше дивата му красота. Сякаш чудновати ножици бяха скроили от огромно зелено платнище безброй ярки рисунки. Гъстите, тежки лъчи на слънцето стърчаха в пролуките подобно златни шпаги, блеснали върху зелено кадифе. Хиляди пъстри птици с крясък прелитаха наоколо. Червеникавокафяви с малинови качулчета, жълти със сини криле, зелени на алени точици, черни с дълги виолетови опашки — пернати във всички цветове се завираха в гъсталака, излитаха с крясък и шумно подскачаха по клончетата. Най-малките излитаха от мъхнатите сенки на силната светлина, прелитаха като живи скъпоценни камъни и гаснеха, скривайки се в шумата. Тревата, колкото малък храст или гигантски мъх, се поклащаше във всички посоки, скрила тайнствения си живот. Ярките, разкошни цветя замайваха главата с благоуханието си. Повечето бяха на пълзящи гирлянди, сплетени в слънчевата светлина като водорасли в бистра вода. Бели, кафяви с прозрачни жилки, матоворозови, сини — те изморяваха очите, дразнеха и възхищаваха.

Тарт вървеше като пиян, замаян от влажния, ароматен въздух и невижданата щедрост на земята. Буковите гори в родината му в сравнение с острова приличаха на оплешивяла глава пред черни женски къдри. Вдигнал глава, той гледаше с любопитство и щастливо недоумение как стадо маймуни, като размахваха опашки и се люлееха надолу с главата на близките клончета, профучаваха шумно с писък и подплашваха птиците. Животинчетата се изгубиха от погледа, напевната тишина на гората монотонно звънеше в ушите, а той стоеше с пръст върху пусъка на пушката и съсредоточено се усмихваше. После бавно, смътно почувствува, че някой го гледа, въздъхна и несъзнателно се озърна.

Но нямаше никой. Както преди минута, закривайки небето над главата му, надвисваше живата тъкан на зеленината; прехвърчаха птици; жълтееха узрели едри плодове, целите в бодли. Тарт обърна поглед към най-близките преплетени листа, вдлъбнати като назъбени чашки, и забеляза нещо малко, зеленикаво, подобно на недозряла слива. Затаеното присъствие на някаква дебнеща сила се усещаше именно тук, на три крачки от него. Сливата едва-едва се поклащаше на невидима опашчица: морякът неспокойно зашава, безсилен да обясни тревогата си, център на която стана този почти незабележим плод. Той протегна ръка и бързо, с разтреперано от погнуса тяло отдръпна пръстите си: малка змия, лъскава като разтопен метал, проряза със сплеснатата си глава въздуха и зашумоля в листака. Тарт намръщи вежди и я удари с цевта на щуцера. Влечугото с леко съскане падна в тревата; Тарт отскочи и бързо се отдалечи.

Някъде отдалеч се чу изстрел, след него втори: другарите на Тарт, изглежда, сериозно ловуваха. Морякът замислено се спря. Още един далечен изстрел отекна в тишината и Тарт изведнъж съобрази, че се е отдалечил много. Краката му се умориха, ожадня, но радостното, възторжено опиянение му даваше сила, караше го да върви, без да мисли и без да си дава сметка къде отива. Понякога му се струваше, че се върти на едно място в странен, фантастичен танц, че всичко около него живее и диша, а той спи вървешком, с широко отворени очи; че вече ги няма океанът и клиперът, и той не е живял никога сред хора, а винаги е бродил тук, заслушан в музиката на тишината, в дишането си и в гласа на далечни предчувствия, мъгляви като детски сън.

В гората притъмняваше, все повече се приближаваха стволовете на дърветата, по-гъсто се сплитаха зелените чадъри над главата на Тарт, краката потъваха в дебелия килим, гласовете на птиците затихваха. Неясни видения се носеха в мрачните обятия на гората и изживяваха мимолетното си съществувание. Безбройните им очи, невидими за Тарт, се рояха във въздуха, ронеха сълзи цветя по ръцете му, искряха като зеленикави светли точици насекоми и се криеха, углъбено, с нежна печал, като тъжен спомен. Тарт продължаваше да върви, обзет от тревожно вцепенение и тъга.

Най-сетне трябваше да спре. Заобикаляше го глух, непроходим пущинак, почти пълната тъмнина дъхаше на гнило, разнасяше се тежка сладникава миризма на разлагащи се растения и влага. Той опипваше наоколо с ръце и хващаше влажни стебла, буболечки, крехки изсъхнали листа и дребни извити бодли. Задъхан от зноя, тревогата и необяснимото мъчително вълнение, Тарт запали восъчна клечка кибрит и освети зелената гробница. Той беше като в гроб. От всички страни надвисваха зелени грамади, лъсналите от влага стволове надничаха между тях.

Тарт хвърли клечката и зашеметен от тъмнината, се втурна направо. Това бе отчаяно сражение на човека с гората, на желанието — с препятствието, на живото тяло — с жилавата, почти непроходима стена. Той вземаше с пръстъп всяка крачка, всяко движение на краката. Хиляди мощни пружини го удряха в гърдите и лицето, раздираха кожата, нараняваха ръцете му, мълчаливи, необуздани прегръдки го отхвърляха назад. Ослепен и задъхан, Тарт по инстинкт се втурваше напред, спираше се, поемаше си дъх и отново като войник, притиснат от неприятеля, вървеше крачка по крачка през тъмния пущинак.

Зората настъпи неочаквано, когато Тарт най-малко й се надяваше. Измъчен, но доволен, той избърса с ръкава на рубашката издрасканото си, потно лице, изправи се, отвори очи, трепна и пак ги затвори. Разтреперан от възторг, за момент Тарт не посмя да вдигне клепачи от страх, че окръжилото го неочаквано великолепие ще се окаже фантастична измислица. Но силната, пламтяща светлина проникваше през ресниците му като червена мъгла и радостта нетърпеливо отвори очите му.

Пред него се откри кръгла горска поляна, покрита от край до край с гъста, сочна зеленина. Тревата достигаше половин човешки бой; яркият й, но нежен цвят смайваше очите с необикновената си чистота, лъскавина и свежест. На трийсет крачки от Тарт, закривайки най-близките дървета, се издигаха скали от тъмнорозов гранит; разкъсаният им кръг напомняше неправилна подкова, чийто краища бяха обърнати към него. Контурите им не бяха плътни и заоблени, а заострени и леки, сякаш моделирани с тънки пръсти от червен восък, те блестяха по краищата на изумрудената поляна като коралова огърлица, хвърлена върху зелена коприна. Дъгоцветен прах от водопади димеше при върховете им: тънки като паяжина струи се спущаха еднозвучно надолу и сякаш застиваха във въздуха.

Те бяха много. Ту се събираха в едно и се лееха като буен сребърен поток, или по два, по три кротко се плъзгаха по влажното ложе в невидим водоем; ту самотен водопад се спущаше по издатините, скачаше от високия гребен и пилееше във въздуха прозрачно, разтопено сребро; ту гладка като стъкло ивица шумно се разбиваше в камъните и сипеше блестящ град от пръски. Тропическото слънце ликуваше с милиарди златни атоми в играта на водите. И падаха ли, падаха надолу в бисерен полукръг тънки, умирени водопади.

Тарт въздъхна дълбоко и се засмя; кротката усмивка остана на слисаното му от възхищение лице. Дърветата, които растяха около поляната, също го поразиха. Тъмнозелените им широки листа светлееха, близо до дънера избледняваха, ставаха прозрачно златисти, а съвсем навътре светеха като разпалени огнища, тънички и розови, подобно ранна зора. Разклонените, издадени над земята корени, държаха ствола във въздуха.

Тарт отново загледа поляната, толкова беше свежа, кадифено зелена и възхитителна Светлата пустота се преливаше далеч, при скалите, тънките водопади повтаряха с трептящия въздух еднозвучната мелодия. И розовите огнища в тъмнозелените грамади откриваха на слънчевия поток дивата прелест на земята.

Разтреперан от внезапно обзелата го любов към света, Тарт инстинктивно протегна ръка и мислено докосна високите скали. Необясним, буен възторг прикова душата му към безлюдното тържество на гората и нежна, невидима ръка легна на шията му, спирайки дъха, пълен със затаени сълзи. Тогава се понесе вик, който окрили живата тишина на земята. Тарт викаше с блеснали от сълзи очи: гласът му летеше към водопадите, удряше се в каменните стъпала и три пъти повторен от ехото, се превръщаше в песен, страстна и проста, родена от внезапното, мъчително, дълбоко вълнение.

Кой до кормилото е пак

нащрек и в нощен час?

Плющят платна в навъсен мрак

над разлюлян компас,

заспалият доскоро бряг

очаква гости — нас.

Ръката — спи и тя дори! —

кормило не върти;

зловещо е преди зори,

щом буря връхлети —

изригна тя и се укри

в крайзвездни висоти.

Безспир ни дебне тъмнина,

но гледаме напред —

там, гдето в пламенна страна

цветя цъфтят навред.

Не спи, моряко! До една

надвий беди безчет!

Като че сме го взели с бой,

ще спрем на тоя кей

и стъпките ни в бодър строй

ще тропнат гръмко, хей!

Кормчийо, стой на поста свой,

в нощта да спиш недей!^[1]

Мелодията го покори, още дълго без думи звучеше гласът му, повтаряйки натрапчивия тъжен напев на моряшката песен. Той стоеше в края на поляната без желание, без мисли, разчувствуван от спомените за онова, което е било също така прекрасно и неочаквано в живота му, както малкият рай на дивия остров, възхитен от внезапно изличения от паметта му тежък, труден живот, черните периоди от съществуванието, когато душата износва предишната си обвивка и спи като гъсеница, преди да блесне, размахала криле. Щастливите, радостни дни го обкръжиха. Ръцете на любимите жени погалиха страните му със свилените си коси. Ловът в родните гори и нощите под звездното небе възкръснаха, изпълнени с волната самота, опасностите и сполуките. И той самият, Тарт, с ново голямо сърце видя себе си такъв, както в часовете на мечтание, върху склона на пустинните хълмове във вечерния здрач.

Той свали пушката, легна на тревата и с ужас помисли за утрешния неизбежен ден: част от живота, отдаден на другите…

От уханието на цветята му се виеше свят. Ръцете и краката му трепереха от умора, лицето гореше и розова мъгла плувна в затворените очи.

Той не се съпротивляваше. Дълбокото сънно вцепенение го приласка и бавно го потопи в дъхавия, мирен океан на съня, където бродят изпълнените желания и радостта, непомрачена от човека. Тарт заспа и когато се събуди, цареше нощ и тъмна, звездна тишина.