Александър Грин
Произшествие на улица „Кучешка“ (3)

III

Разказаното от историка (по думите на когото записах всичко горе- и долуизложено) от момента, в който Холц излиза на улицата, е в противоречие с показанията на месаря. Месарят твърди, че странният млад човек се запътил към фурната и поискал фунт сухари. Историкът, чието име няма да спомена по негова молба, но личност във всеки случай по-почтена от някакъв си месар, се кълне, че той се отбил да купи яйца от старата жена на ъгъла на улица „Кучешка“ и „Пресечката на слепите“. Това противоречие обаче не внася съществена промяна в смисъла на станалото и затова аз се спирам на фурната.

Когато отваряше вратата й, Холц се обърна и видя тълпа. Хора с различни професии, старци, деца и жени се блъскаха зад гърба му, сдържано жестикулираха и сочеха странния човек, орезилил гостилничаря. Истеричното любопитство, примесено с тъмния страх от необяснимото, ги караше да тичат по петите му като глутница кучета. Холц се намръщи и вдигна рамене, но веднага гръмко се разсмя. Нека си блъскат главите — това е последното му причудливо забавление.

И като отиде до тезгяха, поиска фунт сладки сухари. Хлебарницата се изпълни с купувачи. Всички с нужда и без нужда искаха едно или друго и любопитно надничаха в строгото каменно лице на Холц. Той сякаш не ги забелязваше.

Сред всеобщото напрежение се чу гласът на продавачката:

— Господине, какво е това?

Блюдото на везните, пълно със сухари до кобилицата, не повдигаше единия фунт. Девойката посегна и със сила дръпна надолу верижката на блюдото — другото блюдо не помръдна, сякаш беше запечатано.

Холц се разсмя и поклати глава, но смехът му прибави последната капка в чашата на страха, обхванал присъствуващите. Те побягнаха с блъскане и викове. Хлапетата, притиснати на вратата, пищяха, сякаш ги колеха. Младата продавачка стоеше объркана, изчервила се от страх.

И този път Холц излезе, като хлопна вратата така, че стъклата иззвънтяха. Идеше му да счупи нещо, да смачка, да удари първия срещнат. Залитайки, с бледо възбудено лице, с шапка, килната към ухото, той правеше впечатление на побъркан. За старицата щеше да бъде по-добре да не попада пред очите му. Той взе от нейната табла едно яйце, счупи го и извади от него златна монета. „Ах!“ — извика смаяната жена и викът й беше подхванат от единодушното „Ах!“ на тълпата, задръстила улицата.

Холц веднага се отдръпна и забърка в джоба си. Какво търсеше там?

Присъствуващите, които заобиколиха старицата, виеха — едни захласнати от смях, други от безсмислени ругатни. Зрелището беше необикновено. Съсухрените алчни ръце безумно, трескаво чупеха яйце след яйце, съдържанието им течеше по паважа и застиваше сред прахта на хлъзгави петна. Но в никое друго яйце нямаше злато и беззъбата уста плачливо фъфлеше и сипеше бабешки проклятия; а наоколо, хванали се за коремите, хората стенеха от смях.

Когато стигна до площада, Холц извади от джоба си не нещо друго, а пистолет и преспокойно допря дулото до слепоочието си.

Светлото перо на дамската шапка, изчезнало зад ъгъла, го преследваше. Той натисна спусъка, екливият звук на изстрела отблъсна вечерната тишина, а на земята падна трупът, топъл и потреперващ.

От живия се държаха на почтително разстояние, към мъртвия се втурнаха презглава. Нали това е просто човек? Нали той наистина е умрял? Въпроси и възклицания ехтяха във въздуха. Писмото, намерено в джоба на Холц, се коментираше подробно. Заради една фуста? Тфу! Човекът, който размири цялата улица, човекът, който наивно възхити едни, гневно възмути други, който изпоплаши деца и жени, който вадеше злато от такива места, където изобщо не може да има, този човек да умре заради една фуста?! Ха-ха! Да се чудиш и маеш?!

Надгробните слова над трупа на Холц бяха произнесени още тук, на улицата, от гостилничаря и старицата. Тя с радостно писукане викаше:

— Шарлатанин!

А гостилничарят злъчно и сладко подхвърли:

— Така му се пада!

Хората се разотиваха, хванали под ръка кой жена си, кой любовницата. Надали имаше между тях някой, който в този момент да не обичаше спътничката си и да не стискаше здраво ръката й. Те имаха онова, което умрелият нямаше — своята талия. В очите им той беше безсилен и жалък — какво от това, че бил надарен с някакви особени качества: нали въпреки това е бил нещастен — колко е приятно това, колко е приятно това, колко невъобразимо приятно е това!

Не се съмнявайте — всички се радваха. И както в дървена сграда стъпкваме тлееща клечка кибрит, така те гасяха в себе си мисълта: „А може би… може би му е било необходимо нещо повече?“