Александър Грин
Произшествие на улица „Кучешка“ (1)

I

Случи се така, че Александър Холц излезе от палатката на цирка и стигна до мястото на срещата половин час преди уговореното. Докато чакаше обекта на своята любов, той изпращаше с поглед всяка фуста, която ситно-ситно пресичаше улицата, и нетърпеливо удряше с бастунчето си дървения бордюр. Чакаше с копнеж и страст, с мрачна увереност, че това е краят. А от време на време, усмихвайки се на миналото, си казваше, че може би всичко ще се подреди от хубаво по-хубаво.

Настъпи вечерта; тясната като процеп улица „Кучешка“ потъваше в облак от златен прах, от немитите прозорци струеше кухненски дим, като разнасяше из въздуха мирис на загоряла гозба и мокро пране. По паважа минаваха продавачи на зеленчук и вехтошари, които съобщаваха за присъствието си с пресипнали гласове. От вратата на пивницата току излизаха хора, бавни в движенията си; като стъпеха на улицата, те най-напред търсеха опорна точка, после въздишаха, нахлупваха шапката си колкото се може повече и тръгваха с пресилено твърди крачки, а изразът на лицето им се менеше — ту мрачен, ту блажен.

— Здравей!

Александър Холц трепна с цялото си тяло и се обърна. Тя стоеше пред него в небрежна поза, сякаш се беше спряла мимоходом, за секунда и ей сега щеше да си отиде. Мургавото й подвижно лице, с печален поглед и капризно скършени вежди избягваше очите на Холц; тя разглеждаше минувачите.

— Мила! — напрегнато-ласкаво каза Холц и млъкна. Тя обърна лице към него и в упор, с безразлично движение на очите огледа пъстрата му вратовръзка, шапката с перото и гладко избръснатата леко потреперваща брадичка. Той още се надява на нещо; ще видим.

— Аз… — Холц прошепна нещо и започна да хапе устни. После мушна ръка в джоба си, извади парче афиш и го хвърли. — С ваше позволение… — Тук ръката му докосна периферията на шапката. — Значи, между нас всичко е свършено?

— Всичко е свършено — като ехо се обади девойката. — Защо искахте пак да ме видите?

— Вече… за нищо — с усилие каза Холц. От мъка му се виеше свят. Направи крачка напред, неочаквано за себе си хвана тънката презрително-послушна ръка и тутакси я пусна.

— Сбогом — изрече той тежката като камък дума. — Скоро ли заминавате?

Сега някой друг говореше вместо него, а той слушаше, парализиран от мъчителен кошмар.

— Утре.

— Вашият чадър е при мен.

— Купих си друг. Сбогом.

Тя бавно му кимна и си тръгна. Бордюрът се оказа по-здрав от бастунчето на Холц; крехкото рогово изделие се счупи на парчета. Той съсредоточено гледаше подир отдалечаващата се девойка, но тя нито веднъж не се обърна. После въглищар с огромен кош скри фигурата й. Късче от шапката й се мярна зад ъгъла — и край.