Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Игрушка, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1глас)

Информация

Сканиране
rumboni(2011)
Разпознаване и допълнителна корекция
moosehead(2011)
Корекция
Niya(2011)

Издание:

Александър Грин. Избрани произведения в четири тома. Том I

Блестящият свят

 

Превод от руски

 

Съставител: Жела Георгиева

Художник: Петър Терзиев

Рецензент: Анастасия Цонева

Редактор: Жела Георгиева

Художник: Петър Терзиев

Художествен редактор: Борис Бранков

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Мая Лъжева

Код 11 95376 / 6101–3–84

 

с/о Jusautor, Sofia

 

Националност руска. Издателски номер 965. Дадена за набор 20.II.1984 г. Подписана за печат 29.V.1984 г. Излязла от печат 25.VI.1984 г. Формат 1/16 60/90. Печатни коли 24,50. Издателски коли 24,50. Усл. изд. коли 24,49. Цена 2,65 лв.

 

ДИ „Отечество“, София, 1984

ДП „Г. Димитров“, София

История

  1. —Добавяне

II

И в този момент аз станах свидетел на неочаквана сцена. Мръсният парцал се оказа торбичка. Синицин я изтръска и на тревата изпадна сляпо котенце, което запристъпя безпомощно на мъничките си треперещи лапички. То се олюляваше, завираше глава в тревата и скимтеше жално и тъничко, цялото разтреперано.

— Реве! — каза Синицин, загледан с любопитство в движенията му. — Буланов, погледни — към тебе запълзя.

— Мисли си, че ще го оправдаем! — отвърна Буланов сърдито и хвана котенцето през коремчето. — Нали знаеш, Синицин, всички престъпници, преди да умрат, се правят на невинни. Какво пищиш? У-у!

Аз излязох от прикритието си. Моята поява смути малките палачи: Буланов трепна и изпусна котето на тревата, Синицин се опули страхливо и замига, като подръпваше коланчето на рубашката си. Усмихнах се приветливо и казах:

— Защо се стреснахте, момчета? Продължавайте, интересно е!

Те мълчаха и се споглеждаха и на сърдитите им изопнати лица беше изписана дълбока омраза към мене в този момент. Но аз нямах намерение да си тръгвам и добавих:

— Ама пъзльовци, а! Това какво е, люлка ли?

Изведнъж Буланов прихна неочаквано високо и се изчерви като вишня. Явно сравнението с люлката му се стори забавно. Синицин се изкашля и провлече жално-умолително:

— Това… това е… виждате ли… ами… бесилка. Искахме да си поиграем… да… а…

И млъкна, задавен от вълнение, но Буланов му се притече на помощ:

— Ами нищо — процеди равнодушно той, втренчен в носовете на обущата си. — Играем си. Вие какво?

— Нищо, нищо, исках да погледам.

— Може би мислите да се бием? — продължи Буланов и се отдръпна недоверчиво. — Хич не се опитвайте, имам прашка в джоба.

— Ех, Буланов — казах аз укорно, — не ми е потрябвало да се бия. Но защо искахте да обесите котенцето?

— А на вас какво ви влиза в работата? — занарежда Синицин. — Не ви ли е все едно? И без това щяха да го удавят… И още три… Аз го поисках от готвачката. Ето…

— Все му е едно! — рече и Буланов.

— Ама вие не можете — забелязах аз. — Трябва да знаете как се прави.

Момчетата се спогледаха.

— Можем! — рече тихо Буланов.

— Как?

— Как ли? Ето как — заговори отново Синицин и бледото му лице поруменя замечтано, — ето как: слага се под бесилката… На стол… После палачът нахлузва примката и…

— Лъжеш! — прекъсна го разпалено Буланов. — Ето че излъга! По-напред се слага чувал… нахлузва се на главата… Е? Какво, не е ли тъй?

— Чувал ли? Да — повтори Синицин послушно. — А После — хоп! Ритват стола под него — и край.

— Кой ти е разказвал тези неща?

— Кой! Той — и посочи Буланов. — А пък той е чул от чичо си.

— И посинява! — заяви Буланов, намотавайки връвта на пръста си.

— Оставете котето! — казах аз. — Горкото! Откажете се от тази идея!

Децата мълчаха. Моите думи явно не ги изненадаха, те ги очакваха и хрисимият ми вид не ги излъга. Най-сетне, сърдит и червен, Буланов рече:

— Хората може, а котета — не, така ли?

— И хората не бива!

— А чичо казва — може — възрази момчето, огледа ме критично и добави: — Той е по-умен от вас. В чужбина е ходил.

Възраженията станаха безполезни. Авторитетът на чичото ме унищожи окончателно в очите на моите противници. И как да ги убеждавам, че не чичото е по-умен, а аз?!… Ритнах миниатюрната бесилка и тя се разпадна. Стреснати, гимназистчетата хукнаха да бягат, захвърлили на произвола на съдбата котето, торбата и неизползуваната връв. Животинчето мяучеше и пълзеше непохватно из високата трева.

Аз ги принудих да избягат, но бях ли победил? Не, защото те си останаха със своето ясно и логично убеждение: „Щом може хора, то какво остава за котките…“ Може би по-късно, когато животът им покаже ярко и отчетливо и опакото си, Синицин и Буланов ще се преизпълнят със съчувствие към котките и ще почнат да отглеждат грижливо охранени сибирски котараци — но как сега да се откажат от новото романтично удоволствие, което приближава детските им души към непонятния вълнуващ трагизъм на съвремието, увлекателен и интересен като роман за живота на — индианците? „Там“ бесят… И ние също…

Впечатленията на детството… Каква ли е съдбата им?

Край