Александър Грин
Играчката (1)

I

Един прекрасен есенен ден, изпълнен с ясен хладен размисъл, слабо слънчево сияние и безшумно падащи жълти листа, се разхождах в градската градина. Алеите бяха пусти, миришеше на мокра шума и влажна пръст; в пурпурния листак просветваше чистото синьо небе. Това беше стара провинциална градина, прорязана надлъж и шир с криви пътечки; градина с долчинки, обрасли с коприва; с тухлени зидове, мостчета и полупрогнили беседки. Грамадни столетни липи и брези почти закриваха небето: беше чудесно да се полегне във влажната им сочна сянка и да се наблюдават малките червеногръди синигери, подскачащи по земята.

Вървях и размахвах бастунчето си, доволен напълно от този миг, от тишината и леките подиробедни мисли. Когато свърнах от алеята в една тясна крива пътечка, забелязах двама малчугани, клекнали във високата трева, и се приближих досами тях.

Сега ми е трудно да си спомня защо стана така. Аз съм твърде затворен човек и без желание общувам с когото и да е, дори с децата; може би ме бе привлякло съсредоточеното мълчание на малките непознати, прекъсвано от време на време от тихи напрегнати възклицания.

Двамата бяха толкова погълнати от заниманието си, че аз се промъкнах незабелязано почти на десет крачки и се спотаих зад едно дърво. Момчетата продължаваха да правят нещо свое, ясно само за тях и за никой друг. Протегнах врат и ги огледах. Единият, дванайсетгодишен може би, с кръгла глава и нисък, румен и загорял, правеше впечатление на силен и як. Другият — тъничък, висок, с бледо изпито лице и щръкнали уши, изглеждаше по-симпатичен: сякаш от съжаление природата го беше надарила с чудни, изразителни очи. И двамата бяха с летни гимназиални рубашки и бели униформени фуражки. Копривата и репеят ми пречеха да разгледам както трябва странното съоръжение, което бяха измайсторили. Бях сигурен, че тази незавършена постройка ще се превърне след време в грозна купчина пръст и клечки с гръмкото название „Крепост на Поразяващата ръка“ или пък „Форт на бизоните“ — игра, от която се увличах и аз в онези благословени времена, когато дължината на панталоните ми не беше повече от един аршин.

Докато гадаех, по-голямото момче се наведе и задялка нещо с джобно ножче; така видях две колчета, стърчащи от земята близко едно до друго. Горе те се съединяваха от къса напречна пръчка, забита с пирони. Зад бледото момче се валяше мръсен омачкан парцал.

Момчето с кръглата глава бръкна в пазвата си и рече:

— Мислех, че съм я загубил. Пък тя била тука.

И измъкна нещо в юмрук и го показа на приятелчето си. После го хвърли на тревата. Това беше кълбо връв. А аз чух в този момент някакви тънички неясни звуци, сякаш изпод земята.

Гимназистчето свърши с дялкането и стана. Държеше дебело изострено парче дърво. Заби го в земята между вертикалните колчета, взе връвта и завърза грижливо и здраво единия й край за току-що забитото колче. Другия край провеси през напречната пръчка и аз видях… примка! По-малкият, опрял ръце на колената си, наблюдаваше внимателно работата и старателно помагаше на своя другар с вежди и език, точно както в час по краснопис.

— Готово, Синицин! — каза набитото и като се огледа припряно, добави тържествено и сухо:

— Доведете престъпника!