Лев Толстой
Война и мир (9)

IX

Освен голямата дъщеря на графинята (която беше четири години по-голяма от сестра си и се държеше вече като възрастна) и дъщерята на гостенката от младите бяха останали в салона Николай и племенницата Соня. Соня беше тъничка, миниатюрничка брюнетка с мек, засенчен от дълги ресници поглед, с плътна черна плитка, усукана два пъти около главата й, с жълтеникава отсянка на кожата по лицето и особено по голите, слабички, но грациозни мускулести ръце и шия. Със своите плавни движения, с мекотата и гъвкавостта на мъничките си ръце и нозе и с малко хитрите си и сдържани обноски тя приличаше на хубаво, още неоформено котенце, което ще стане прелестна млада котка. Очевидно тя смяташе за прилично да покаже с усмивката си, че участвува в общия разговор; но под дългите гъсти ресници нейните очи въпреки волята й гледаха заминаващия за войската cousin^[1] с такова моминско страстно обожание, че усмивката й не можеше нито за миг да излъже никого и личеше, че котенцето е приседнало само за да може още по-енергично да скочи и да заиграе със своя cousin, щом и те като Борис и Наташа се измъкнат от тоя салон.

— Да, ma chère — каза старият граф на гостенката и посочи своя Николай. — На̀, приятелят му Борис е произведен офицер, а от приятелство и той не иска да остане по-назад от него; заряза и университета, и мене, стария: отива да служи във войската, ma chère. А мястото му в архива^[2] и всичко друго беше готово. Не е ли приятелство това? — рече графът въпросително.

— Но казват, че войната е обявена — рече гостенката.

— Отдавна го казват — отговори графът. — Пак ще поприказват, ще поприказват и ще млъкнат. Това се казва приятелство, ma chère — повтори той. — Той ще стане хусар.

Гостенката не знаеше какво да каже и поклати глава.

— Съвсем не от приятелство — отговори Николай и се изчерви, като че отклоняваше някаква позорна клевета. — Съвсем не от приятелство, а просто чувствувам влечение към военната служба.

Той погледна братовчедка си и госпожицата-гостенка: и двете го гледаха с усмивка на одобрение.

— Днес на обед у нас ще бъде Шуберт, полковник от Павлоградския хусарски полк. Той беше тук в отпуск и го взема със себе си. Няма що! — каза графът, като сви рамене, говорейки шеговито за тая работа, която му струваше очевидно много скръб.

— Нали ви казах вече, татко — рече синът, — че ако не ви се иска да ме пускате, ще остана. Но зная, че не съм годен за нищо друго освен за военна, служба; аз не съм дипломат, не съм чиновник, не умея да крия онова, което чувствувам — думаше той, като поглеждаше непрестанно с кокетството на хубавата младост ту Соня, ту госпожицата-гостенка.

Впило очи в него, котенцето бе сякаш готово всеки миг да заиграе и да прояви цялата си котешка природа.

— Е, добре, добре — каза старият граф. — Постоянно се горещи… Тоя Бонапарте завъртя главите на всички; всички си мислят как той от поручик стана император. Ех, пък дай Боже! — добави той, без да съзира подигравателната усмивка на гостенката.

Големите заприказваха за Бонапарт. Жули, дъщерята на Карагина, се обърна към младия Ростов:

— Колко жалко, че в четвъртък не бяхте у Архарови. Отегчително ми беше без вас — рече тя, като му се усмихна нежно.

Поласканият момък се премести с кокетна младежка усмивка по-близо до нея и почна отделен разговор с усмихващата се Жули, без да забелязва дори, че тая неволна негова усмивка режеше с ножа на ревността сърцето на Соня, която се изчервяваше и престорено се усмихваше. Посред разговора той я погледна. Соня го изгледа страстно-озлобено и с едва сдържани сълзи в очите, но с престорена усмивка на устните, стана и излезе от стаята. Цялото оживление на Николай изчезна. Той дочака първата пауза в разговора и с разстроено лице излезе да търси Соня.

— Как са шити с бели конци тайните на тая младеж — рече Ана Михайловна, като посочи излизащия Николай. — Cousinage — dangereux voisinage^[3] — добави тя.

— Да — каза графинята, след като слънчевият лъч, който бе проникнал в салона заедно с младото поколение, изчезна, и сякаш отговаряше на някакъв въпрос, който никой не бе й задал, но който постоянно я занимаваше. — Колко страдания, колко безпокойства са изтърпени, за да можеш сега да им се радваш! Но и сега всъщност страхът е по-голям от радостта. Постоянно се страхуваш, постоянно се страхуваш! Те са тъкмо на тая възраст, в която има толкова много опасности и за момичетата, и за момчетата.

— Всичко зависи от възпитанието — рече гостенката.

— Да, имате право — продължи графинята. — Слава Богу, досега бях приятелка на децата си и се ползувам с пълното им доверие — каза графинята, повтаряйки заблуждението на мнозина родители, които смятат, че децата им не крият нищо от тях. — Аз зная, че винаги ще бъда първата confidente^[4] на дъщерите си, и че Николенка, дори да върши поради буйния си характер лудории (момчетата не могат без това), все пак те няма да са като на тия петербургски господа.

— Да, чудесни, чудесни деца — потвърди графът, който винаги разрешаваше заплетените за него въпроси с това, че намираше всичко чудесно. — Ето на̀ вижте! Решил да стане хусар! Ето на, какво ще речете, ma chère!

— Какво мило същество е вашата най-малка дъщеря — рече гостенката. — Барут!

— Да, барут — каза графът. — На мене се е метнала! А какъв глас: макар да ми е дъщеря, трябва да кажа истината, тя ще стане певица, втора Саломони. Взехме един италианец да я учи.

— Не е ли рано? Казват, че е вредно за гласа да се вземат уроци на тая възраст.

— О, не, какво ти рано! — рече графът. — Ами нашите майки как са се омъжвали на дванадесет-тринадесет години.

— Тя вече е влюбена в Борис! Какво ще речете, а? — каза графинята, като погледна с кротка усмивка майката на Борис и очевидно отговаряйки на мисълта, която постоянно я занимаваше, продължи: — Ето на, виждате ли, ако я държах строго, ако й забранявах… кой знае какво биха вършили скритом (графинята подразбираше — биха се целували), а сега зная всяка нейна дума. Тя сама изтичва вечер и всичко ми разправя. Може би я глезя, но, струва ми се, все пак така е по-хубаво. Голямата я държах строго.

— Да, мене съвсем, иначе ме възпитаваха — рече с усмивка голямата красива графиня Вера.

Но усмивката не разхубави, както става обикновено, лицето на Вера; напротив, лицето й стана неестествено и от това — неприятно. Вера, най-голямата, беше хубава, не глупава, учеше се отлично, беше добре възпитана. Гласът й беше приятен, онова, което каза, беше право и уместно; но странно нещо, всички, и гостенката, и графинята, я погледнаха, сякаш се учудиха — защо беше казала това, и почувствуваха неудобство.

— С първите деца винаги много се мъдрува, искат да ги направят нещо необикновено — каза гостенката.

— Защо да не си признаем, ma chère! Графинята много мъдруваше с Вера — рече графът. — Но нищо! Все пак излезе много добра — добави той и смигна одобрително на Вера.

Гостите станаха и си отидоха, като обещаха да дойдат на обеда.

— Какво е това държане! Ама че седяха, седяха! — каза графинята, след като изпроводи гостите.