Лев Толстой
Война и мир (87)

VI

Дуелът между Пиер и Долохов беше потулен и въпреки тогавашната строгост на царя по отношение на дуелите нито двамата противници, нито секундантите им пострадаха. Но историята с дуела, потвърдена от разделянето на Пиер с жена му, се пръсна в обществото. Пиер, когото гледаха снизходително и покровителствено, когато беше незаконен син, когото ласкаеха и превъзнасяха, когато беше най-завидният кандидат за женитба в Руската империя, след женитбата си, когато момите и майките нямаше какво да чакат от него, изгуби много в мнението на обществото, толкова повече, че не умееше и не желаеше да търси общественото благоволение. Сега за станалото обвиняваха само него, разправяха, че той е безразсъден ревнивец, изложен на същите пристъпи на кръвожадна ярост, каквито имаше и баща му. И когато Елен след заминаването на Пиер се върна в Петербург, беше приета от всичките си познати не само сърдечно, но и с отсянка на уважение, което се отнасяше до нейното нещастие. Когато заговорваха за мъжа й, тя приемаше изражение на достойнство, което — макар че не разбираше значението му — бе усвоила според присъщия й такт. Това изражение говореше, че е решила, без да се оплаква, да понася своето нещастие и че нейният мъж е кръст, изпратен й от Бога. Княз Василий изказваше по-откровено мнението си. Когато заговорваха за Пиер, той свиваше рамене, сочеше челото си и думаше:

— Un cerveau fêlé — je le disais toujours.^[1]

— Аз още най-напред казах — думаше Ана Павловна за Пиер, — аз още тогава казах и преди всички други (тя настояваше за първенството си), че той е безумен младеж, похабен от развратните идеи на века. Аз още тогава го казах, когато всички се възхищаваха от него и той току-що бе пристигнал от чужбина, и нали си спомняте, една вечер у дома той се държа като някакъв Марат. Как завърши всичко това? Аз още тогава не исках тая сватба и предсказах всичко, което се случи.

Ана Павловна все така уреждаше в къщата си през свободните си дни, такива вечери както по-рано, и то такива, за каквито само тя имаше дар да устройва — вечери, на които се събираше — на първо място la crème de la véritable bonne société, la line fleur de l’essence intellectuelle de la société de Pétersbourg^[2], както казваше самата Ана Павловна. Освен тоя изтънчен подбор на обществото вечерите у Ана Павловна се отличаваха още с това, че на всяка своя вечер тя поднасяше на своето общество някое ново, интересно лице и че никъде, както на тия вечери, не личеше, тъй очевидно и сигурно градусът на политическия термометър, който показваше настроението на придворното легитимистично петербургско общество.

В края на 1806 година, когато бяха вече получени всичките тъжни подробности за унищожението на пруската армия от Наполеон при Йена и Ауерщет и за предаването на повечето от пруските крепости, когато нашите войски бяха навлезли вече в Прусия и почна нашата втора война с Наполеон, Ана Павловна устрои у дома си вечер. La crème de la véritable bonne société^[3] се състоеше от очарователната и нещастна, напусната от мъжа си Елен, от Mortemart, очарователния княз Иполит, току-що пристигнал от Виена, двамина дипломати, лелката, един млад човек, когото в салона наричаха просто un homme de beaucoup démérite^[4], една току-що назначена фрейлина с майка си и няколко други по-малко забележителни личности.

Лицето, с което Ана Павловна угощаваше тая вечер като с нещо ново гостите си, беше Борис Друбецкой, току-що пристигнал като куриер от пруската армия, който беше адютант на едно много важно лице.

Градусът на политическия термометър, посочен, тая вечер на обществото, беше следният: колкото и всичките европейски крале и пълководци да се стараят да поддържат Бонапарт, за да сторят на мене и изобщо на нас тия неприятности и огорчения, нашето мнение за Бонапарт не може да се промени. Ние няма да престанем да изразяваме нашия непресторен начин на мислене по тоя повод и можем само да кажем, на пруския крал и на другите: „Толкова по-зле за вас. Tu l’as voulu, George Dandin,^[5] това е всичко, което можем да, кажем.“ Ето какво, показваше политическият термометър, на вечерта у Ана Павловна. Когато Борис, който трябваше да бъде поднесен на гостите, влезе в салона, почти цялото общество се бе вече събрало и разговорът, направляван от Ана Павловна, се водеше за нашите политически отношения с Австрия и за надеждата ни за съюз с нея.

Облечен в елегантен адютантски мундир, Борис, възмъжал, свеж и румен, влезе свободно в салона и бе заведен, както се полагаше, да поздрави лелята и след това отново бе включен в общия кръг.

Ана Павловна му даде да целуне сухата й ръка, запозна го с някои непознати нему лица и шепнешком му окачестви всекиго.

— Le prince Hyppolite Kouraguine — charmant jeune homme. M-r Kjoug, chargé d’affaires de Konenhague — un esprit profond — и просто: M-r Shitioff, un homme de beaucoup de mérite^[6] — за онзи, който носеше това име.

През това време от службата си Борис, благодарение грижите на Ана Михайловна, своя вкус и качествата на сдържания си характер, бе успял да се постави служебно в най-изгодно положение. Той беше адютант на твърде важно лице, имаше твърде важно поръчение в Прусия й току-що се бе върнал оттам като куриер. Той бе усвоил напълно оная неписана субординация, която му се бе харесала в Олмюц и според която един прапоршчик можеше да стои несравнено по-високо от генерал и че за успеха в службата са необходими не усилия, не труд, не храброст, не постоянство, а само умение да се държиш с ония, които възнаграждават за службата, и често той сам се чудеше на бързите си успехи и как така другите можеха да не разбират това. Поради това негово откритие целият му начин на живот, всичките му отношения, с предишните познати, всичките му планове за бъдещето съвсем се измениха. Той не беше богат, но даваше последните си пари, за да бъде облечен по-добре от другите; по-скоро би се лишил от много удоволствия, отколкото да си позволи да се вози в лоша кола или да се яви в стар мундир по петербургските улици. Той се сближаваше и търсеше познанства само с хора, които бяха по-високопоставени от него и поради това можеха да му бъдат полезни. Обичаше Петербург и презираше Москва. Споменът за къщата на Ростови и за детската му любов към Наташа му беше неприятен и той още от заминаването си за армията не беше ходил ни веднъж у Ростови. В салона на Ана Павловна, присъствието си в който смяташе за важно повишение по служба, той веднага разбра ролята си и остави Ана Павловна да използува интереса, който бе съсредоточен в него, като наблюдаваше внимателно всяко лице и преценяваше изгодите и възможностите за сближаване с всеки от тях. Той седна на посоченото му място до хубавата Елен и се вслуша в общия разговор.

— „Vienne trouve les bases du traité proposé tellement hors d’atteinte, qu’on ne saurait y parvenir même par une continuité de succès les plus brillants, et elle met en doute les moyens qui pourraient nous les procurer.“ C’est la phrase authentique du cabinet de Vienne — каза датският chargé d’affaires.^[7]

— C’est le doute qui est flatteur — рече l’homme à l’esprit profond^[8] с тънка усмивка.

— Il faut distinguer entre le cabinet de Vienne et l’Empereur d’Autriche — каза Mortemart. — L’Empereur d’Autriche n’a jamais pu penser à une chose pareille, ce n’est que le cabinet qui le dit.^[9]

— Et, mon cher vicomte — намеси се Ана Павловна. — L’Urope (кой знае защо, тя изговаряше L’Urope като някаква особена тънкост на френския език, която можеше да си позволи, когато говореше с французин), L’Urope ne sera jamais notre alliée sincère.^[10]

После, за да вкара в действие Борис, Ана Павловна насочи разговора към мъжеството и твърдостта на пруския крал.

Борис внимателно слушаше всеки, който говореше, очаквайки реда си, но в същото време успя на няколко пъти да се извие и погледне съседката си, красавицата Елен, която на няколко пъти посрещна усмихната погледа на хубавия млад адютант.

Говорейки за положението в Прусия, Ана Павловна съвсем естествено помоли Борис да разкаже за пътуването си до Глогау и за положението, в което е намерил пруската войска. Без да бърза, на чист и правилен френски език, Борис разправи твърде много интересни подробности за войската, за двора, като през всичкото време на разказването внимателно избягваше да изрази своето мнение за фактите, които предаваше. Известно време Борис завладя общото внимание и Ана Павловна почувствува, че поднесеното на гостите ново блюдо беше прието с удоволствие от всички. Най-голямо внимание към разказваното от Борис прояви Елен. На няколко пъти тя го пита за някои подробности по пътуването му и изглеждаше, че положението на пруската армия много я интересуваше. Щом той свърши, тя се обърна към него с обикновената си усмивка.

— Il faut absolument que vous veniez me voir^[11] — каза му тя с такъв тон, сякаш по някакви съображения, който той не можеше да знае, това беше съвсем необходимо. — Mardi entre le 8 et 9 heures. Vous me ferez grand plaisir.^[12]

Борис обеща, че ще изпълни желанието й и искаше да почне разговор с нея, но Ана Павловна го извика под предлог, че Лелята искала да го чуе.

— Нали познавате мъжа й? — рече Ана Павловна, затваряйки очи и посочвайки с тъжен жест Елен. — Ах, тя е толкова нещастна и прелестна жена! Недейте приказва пред нея за него, моля ви се, недейте. Много й е тежко!