Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод отруски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон(2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD(2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe(2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Война и мир от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Война и мир.
Тази статия съдържа излишни суперлативи. Можете веднага да подобрите статията, като премахнете излишните суперлативи и се съсредоточите върху неутралното представяне на обекта на статията, подкрепено с авторитетни източници и съобразено с препоръките и правилата на Уикипедия. |
Война и мир | |
Война и миръ | |
![]() | |
Автор | Лев Толстой |
---|---|
Създаване | 1863 г. Руска империя |
Първо издание | 1865 – 1868 г. Русия |
Оригинален език | руски |
Жанр | роман-епопея |
Начало | — Eh bien, mon prince. Gênes et Lucques ne sont plus que des apanages, des поместья, de la famille Buonaparte. |
Край | В первом случае надо было отказаться от сознания несуществующей неподвижности в пространстве и признать неощущаемое нами движение; в настоящем случае — точно так же необходимо отказаться от несуществующей свободы и признать неощущаемую нами зависимость. |
Война и мир в Общомедия |
„Война и мир“ е епически роман за руската история и общество, написан от Лев Толстой.
![](http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/5/53/BASA_118K-2-89_Mihail_Madzharov-1896_%28crop%29.jpg/150px-BASA_118K-2-89_Mihail_Madzharov-1896_%28crop%29.jpg)
За пръв път е публикуван между 1865 и 1869 г. Романът разказва за Русия по времето на Наполеон. Оригиналното руско заглавие е „Война и миръ“. Сюжетът разкрива съдбата на 5 аристократични семейства в периода 1805 – 1813. Някои от героите са исторически лица.
Много критици смятат „Война и мир“ за нов етап в развитието на европейската литература. Днес никой не подлага на съмнение принадлежността на „Война и мир“ към жанра роман, но навремето дори самият Толстой е смятал, че неговият първи роман е по-късният „Ана Каренина“.
Първият превод на романа на български език е направен от Михаил Маджаров през 1889 – 1892 г.
Герои и прототипи
Ростови
- граф Иля Андреевич Ростов
- графиня Наталия Ростова – негова съпруга
- Вера Илинична – голямата дъщеря на Ростови
- граф Николай (Nicolas) Илич – големият син на Ростови. Прототип на Николай Ростов е бащата Николай Илич на Л. Н. Толстой
- Наталия Илинична (Natalie, Наташа) – малката дъщеря на Ростови. Смята се, че прототип на Наташа е снахата на Толстой Татяна Андреевна Берс, по мъж Кузминская. Вторият е съпругата на писателя София Андреевна, по рождение Берс
- граф Пьотр (Peter) Илич (Петя) – малкият син на Ростови
- Соня (Sophie) – племенница на граф Иля Ростов
Безухови
- граф Кирил Владимирович Безухов
- Пьотр „Пиер“ Кирилович Безухов – негов син
- графиня Елен Безухова (Курагина) – първата жена на Пиер
Болконски
- княз Николай Андреевич Болконски – старият княз, виден деец от екатерининската епоха. Прототип е дядото Л. Н. Толстой по майчина линия, представител на стария род Волконски
- княз Андрей Николаевич Болконски – син на стария княз. Няма очевиден прототип. Толстой настоявал, че героят е изцяло измислен. Сред возможните прототипи се посочва Н. А. Тучков, адютант на Ф. Тизенхаузен.
- княгиня Мария Николаевна (Marie) – дъщеря на стария княз, сестра на княз Андрей. Прототип може да е Мария Николаевна Волконска (по мъж Толстая), майка на Л. Н. Толстой
- Лиза – жена на княз Андрей Болконски
- младият княз Николай Андреевич Болконски – син на княз Андрей
Курагини
- княз Василий Курагин
- Анатолий Василиевич Курагин – син на Василий Курагин
- Ипполит Василиевич Курагин – син на Василий Курагин
- Елен (Елена Василиевна) Курагина – дъщеря на Василий Курагин
- княгиня Алина Курагина – съпруга на княз Василий
Други герои
- княгиня Анна Михайловна Друбецкая
- Борис Друбецкой – син на Княгиня Анна Михайловна Друбецкая
- Платон Каратаев – войник Апшеронския полк, среща Пиер Безухов в плен
- капитан Тушин – капитан от артилерийския корпус, отличил се по време на Шенграбенското сражение. Негов прототип е капитан Я. И. Судаков
- Долохов – в началото на романа – хусар, по-късно един от водачите на партизанското движение. Прототип – Иван Дорохов
- Василий Дмитриевич Денисов – приятел на Николай Ростов. Прототип – Денис Давидов
- Мария Дмитриевна Ахросимова – позната на семейство Ростови. Прототип – вдовицата на генерал-майор Офросимов Настасия Дмитриевна
- m-lle Bourienne – компаньонка на княгиня Мария Николаевна (Болконска)
История на романа
Когато Лев Толстой пристъпва към написването на романа е в разцвета на своите духовни и творчески сили, около 35-годишен. На романа са отделени 7 години за написване – от 1863 до 1869. Отначало Толстой не е имал намерението да пише роман-епопея, замисълът е бил по-скромен. Той възнамерявал да напише повест, главният герой на която е трябвало да се върне от заточение. Неволно от настоящето авторът преминава в 1825 година, когато героят е възмъжал и оженен мъж. За да разбере това, той се връща към ранните години на мъжа, тоест през 1812 година. И така се пренася от минало в настояще. Авторът решава да върне не само един от героите си в годините, но и някои от останалите. Отначало романът се е наричал „Три времена“, след това „Всичко е хубаво“ и едва накрая „Война и мир“. В първите стадии на изграждането на творбата историческите лица като Кутузов, Наполеон, Александър и други са били епизодични. При осъществяването на замисъла на романа, Толстой чете много за историята на Русия.
Исторически факти:
- Отечествената война на Русия срещу Франция от 1812 година;
- Участието на Наполеон и Александър I като исторически фигури;
- Победата на Русия над Франция;
Духът на армията не е един и същ в Шенграбенското, Аустерлицкото и Бородинското сражение. Войната прераства в отечествена едва когато Наполеон навлиза в пределите на Русия – това решава и нейния изход. Кулминационният момент в действието на романа е Бородинското сражение.
Жанровата структура, която Толстой изгражда, е нещо ново в руската и световната литература. Дори самият автор се е затруднил да даде точно определение на новосъздадения от него жанр. Главната му цел е била да разкрие един от най-епичните моменти в историята на Русия. „Война и мир“ включва епопея, исторически роман и очерк на нравите. С това произведение той поставя началото на този нов вид жанр.
Тема и сюжет
За тема на своя роман Толстой избира Отечествената война, на фона на която той разкрива живота на нацията, като включва герои от три поколения. Романът е изграден на пръв поглед на две тематични линии. Те са се отразили и в заглавието – война и мир. Всяка от тях си има своя проблематика и свои герои. Има и второстепенни сюжетни линии – съдбите на отделните герои.
Действието на романа се развива в течение на 15 години. Започва през юли 1805 и завършва в 1820 година, като преминава през Аустерлицкото сражение, опожаряването на Москва, разгрома на великата армия на Наполеон. Развива се на различни места и сфери. В романа са разкрити най-важните страни на обществено-политическия, духовния, семейно-битовия живот на нацията. Пред нас се редят една след друга картини от селския и помешчически бит, от живота на висшето общество.
Широтата на жизнения обхват във „Война и мир“ позволява да се говори за „художествена система от теми“, т.е. за няколко тематични кръга, включени в идейната и художествената структура на произведението. Трите тематични центъра на романа-епопея са темата за народа, за дворянската общественост и за личния живот на човека. Всяка тема е не просто единична тема, а обобщаващ принцип, който се разкрива чрез множеството конкретни тематични детайли.
Обичта на автора към „народната мисъл“ се открива в оценката на историческите събития, в които решителна роля играят народните маси. Към разработването на темата за дворянското общество Толстой пристъпва не от дворянски а от народни позиции. В зависимост от връзките на дворянството с народа се мени и отношението към него. Темата за личния живот на човека е разработена предимно чрез тримата главни герои – Андрей Болконски, Пиер Безухов и Наташа Ростова. Тази тема е по-сложна и по-философски реализирана. В периода, когато Толстой пише „Война и мир“ въпросите за живота на човека и неговите права са го вълнували дълбоко. Той стига до извода, че човек сам за себе си може да бъде Наполеон. Ако той е безсилен пред лицето на историята – то той е всесилен при определяне на своя личен живот. От тази философска система Толстой излиза при реализирането на жизнения и духовен път на своите герои.
Не Наполеон и Александър I определят хода на историческите събития, а капитан Тушин, капитан Тимохин, Денисов, както и всички онези селяни, превърнати във войници – бранители на своето отечество. Не е трудно да се види, че темата за народа, за неговия героизъм и патриотизъм, за неговата историческа мисия и съдба е разработена от Толстой в един по-широк план и не откъм социалната, а от националната ѝ страна. В романа-епопея под „народ“ се разбира цялата нация. Във „Война и мир“ Толстой отразява живота в неговото естествено развитие. Времето на героите съвпада с историческото. Въпреки пролятата кръв, мъката и сълзите, „Война и мир“ е жизнеутвърждаващо произведение. Навсякъде в него се чувства радостта от живота, неговата красота.
Характеристика на героите
Василий Курагин
Представител на новата аристокрация, която е групирана около двора на Александър I. Той е гъвкав, алчен, пресметлив и кариеристичен сановник, който не се спира пред нищо при осъществяването на своята цел. Неговият морал – морал на хищника, който умее да оплете жертвата си или се възползва от нея. Такъв е случая с Пиер Безухов, когото оженва за дъщеря си Елен. Не по-добри от него са синовете му Иполит и Анатолий. Тяхната сестра – красавицата Елен ги надминава. Тя сводничи на своя брат Анатол при отвличането на Наташа. Върху семейство Курагини най-пълно се е отразила душевната празнота и нравствената деградация на светското общество.
Анатол Курагин
Представен като повърхностен, глурав, самодоволен и самоуверен, но отличен с всички външни белези на красотата, той се отдава на хедонистичен живот изпълнен със забавления и жени без да държи сметка за последствията. Несериозният Анатол Курагин подържа двусмислена връзка със своята сестра Елена Курагина и е женен за полско момиче, но го крие и живее ергенски живот в Русия, влюбва се в младата красавица Наташа Ростова, която му отвръща със същото. В името на любовта към Анатол, Наташа отказва да се омъжи за годеника си Андрей Болконски.
Андрей Болконски
Тръгва от неудовлетворението от себе си и от своя живот. Тръгва от крайния индивидуализъм и от идеята за величие, за да стигне до сближаването на народа и вярата в любовта и живота. Неговият трезв и критичен ум не може да понася аристократическата суета и глупост – той се стреми към по-голям простор, към творческа изява и Наполеоновска слава. С тази цел заминава на фронта. Войната му разкрива нови истини. Той разбира, че истинската храброст няма нищо общо с външната слава и величие, към които той се е стремил. Това е първата крачка за сближаване с народа. Важен събитиен момент е неговото развитие като герой при сражението в Аустерлиц, когато князът е ранен. Вторият съдбовен момент е смъртта на неговата жена, която довежда до душевната депресия в героя. Третият важен момент е срещата му с Наташа. Тя го връща към живота. Изневярата на Наташа с Анатол Курагин и опитът ѝ да избяга с него, поразяват княз Андрей. Изчезват радостта и безкрайните светли хоризонти. В героя настъпва отново душевна депресия. Едва в края на живота, когато Наташа се грижи за него князът разбира последната истина, че без любовта му към нея няма щастие и без връзката с народа няма постижения и успехи. Образът на княз Андрей е сложен и противоричив. В него има нещо демонично, силно безкомпромисно и в същото време нещо трагично, което идва от неудовлетворената му жажда за любов.
Пиер Безухов
Представен като незаконен син на виден и богат велможа от времето на Екатерина II. Той се учи и възпитава на Запад, където възприема идеите на френската революция. Оттук идва свободолюбието и стремежът да се сближава с народа. Той е откъснат от живота и от проблемите на своята родина. След пристигането си в Русия Пиер се движи безцелно сред аристократичния свят, прахосва си времето, води разгулен живот и става съпруг на красавицата Елен, която след това му причинява разочарование. Особено значение за осъзнаване на безсмислието на живота има дуелът, в който Пиер участва срещу Долохов. Дуелът е безсмислен, защото е породен от развратната му жена. Пленничеството на Пиер във френския лагер му разкрива целта на живота – живот с щастие. Вътрешното развитие на образа е изградено върху борбата между духовното и чувственото начало.
Наташа Ростова
Съкровената мечта на автора. Тя вдъхва живот в умиращия княз Андрей, а по-късно прави щастлив и Пиер. Тя умее да живее не само за себе си, но и за всички. Бори се за щастието си и олицетворение на живота. В романа образът на Наташа е критерий за оценка на останалите образи. В Наташа всяка постъпка е продиктувана от сърцето.
Мария Болконска
Най-скъпият образ на автора. При неговото изграждане авторът е използвал някои черти на майка си.
Николай Ростов
Не е човек на дълбоките и възвишени размисли – той е човек на дълга. Той е единственият от героите, при който са застъпени връзките му с народа, със селяните.
Наполеон и Кутузов
Намират най-пълен и завършен израз в историческите събития. Толстой развенчава мнимото величие на генералите. Кутузов прилага тактика на търпение, изчакване на историческия момент, който ще наложи поврат във войната. По този начин той запазва физическите и нравстените сили на армията за решителното сражение. Кутузов е хуманист по душа. Слива се с масите и добре разбира тяхната роля в историята. Наполеон изпъква със своя краен индивидуализъм и със стремежа си да диктува историята. Наполеон мрази хората, не жали войниците и е жесток към тях. Манията за величие в него е силно изразена.
Платон Каратаев
Военнопленник. Той е представител на патриархалното селячество и неговата идеология. Каратаев се е отдал изцяло на бога и свежда всичко до божията воля.
Тихонщербати и Василиса
Активни и решителни представители на народа, непримирими и безпощадни участници в народната война, които в много отношения противостоят на Каратаев.
Външни препратки
- „Война и мир“ на сайта
„Моята библиотека“
- „Война и мир“ – Пълен текст на руски език
- „Война и мир“ – Пълен текст на английски език
- „Война и мир“ – Кратко съдържание на руски език
Съпоставени текстове
-
-
Война и мир ru 6
-
X
Когато се върна в горската къщица, Петя завари Денисов в пруста. Денисов го чакаше, обзет от вълнение и безпокойство и ядосан на себе си, че го е пуснал.
— Слава Богу! — извика той. — Е, слава Богу! — повтори той, слушайки възторжените думи на Петя. — Дявол да те вземе, заг’ади тебе не съм спал! — рече Денисов. — Е, слава Богу, лягай да спиш. Ще можем да подг’емнем до утг’е.
— Да… Не — каза Петя. — Още не ми се спи. А пък се и познавам, ако заспя, свършено е. И освен това не съм свикнал да спя преди сражение.
Петя поседя малко в стаята, като радостно си спомняше подробности от пътуването, и си представи живо какво ще бъде утре. Сетне, виждайки, че Денисов бе заспал, стана и излезе навън.
Вън беше още съвсем тъмно. Дъждецът бе спрял, но от дърветата още падаха капки. Близо до къщицата се виждаха черните силуети на казашките колиби и вързаните заедно коне. Зад къщицата се съзираха двете обозни коли с коне до тях, а в дола червенееше догарящ огън. Не всички казаци и хусари спяха: тук-там заедно със звука на падащите капки и близкото хрупане на конете се чуваха тихи, като че шепнещи гласове.
Петя излезе от пруста, огледа се в тъмнината и приближи до обозните коли. Под колите някой хъркаше, а наоколо имаше оседлани коне, които хрупаха овес. В тъмнината Петя позна коня си, който той наричаше Карабах[1], макар че беше украински кон, и се приближи до него.
— Е, Карабах, утре ще поработим добре — каза той и като го помириса, целуна го по ноздрите.
— Какво, господарю, не спите ли? — каза един казак, седнал под едната кола.
— Не. А… ти май се казваше Лихачов? Ами че аз току-що пристигнах. Ходихме при французите.
И Петя подробно разправи на казака не само как бяха ходили, но и защо бе ходил той и защо смята, че е по-добре да рискува живота си, отколкото да върши, каквото дойде.
— Да бяхте поспали — рече казакът.
— Не, аз съм свикнал — отговори Петя. — Ами, виж какво, кремъците на пистолетите ви не са ли очукани? Аз нося кремъци. Не ти ли трябват? Вземи.
Казакът се измъкна изпод колата, за да разгледа Петя по-отблизо.
— Защото съм свикнал да върша всичко точно — каза Петя. — Някои карат как да е, не се приготвят, а сетне съжаляват. Аз не обичам тъй.
— Право е — рече казакът.
— И — виж какво още: моля ти се, миличък, наточи ми сабята; притъпи… (но Петя се боеше да излъже). Тя никога не е точена. Може ли?
— Че защо, може.
Лихачов стана, порови из дисагите и Петя скоро чу войнствения звук на стомана и брус. Той се качи на каруцата и седна на края й. Под каруцата казакът точеше сабята.
— Спят ли юнаците? — рече Петя.
— Някои спят, някои — ей тъй.
— Ами момчето?
— Весений ли? Той се търколи там, в пруста. Заспал е след страха. Ама че се зарадва.
Дълго след това Петя мълча, вслушан в звуковете. В тъмнината се чуха стъпки и се показа черна фигура.
— Какво точиш? — попита човекът, като приближи до каруцата.
— Ами да наточа сабята на господаря.
— Добре е — каза човекът, който се стори на Петя, че е хусар. — Чашата да не е останала при вас?
— Ей я там, до колелото.
Хусарят взе чашата.
— Май скоро ще съмне — рече той, като се прозя и отиде нанякъде.
Петя би трябвало да знае, че е в гора, в отряда на Денисов, на една верста от пътя, че е седнал на каруца, взета от французите, до която са вързани коне, че под него е седнал казакът Лихачов и точи сабята му, че голямото черно петно вдясно е къщицата на горския пазач, а червеният отблясък долу, вляво, е догарящ огън, че човекът, който бе дошъл за чашата, беше хусар, който искаше да пие; но той нищо не знаеше и не искаше да знае това. Той беше във вълшебно царство, дето нищо не приличаше на действителността. Голямото черно петно може би наистина беше горска къщица, а може би беше пещерата, която водеше до дълбочините на земята. Червеното петно беше може би огън, а може би и око на грамадно чудовище. Може би той седеше сега наистина върху каруца, а може и да не седеше върху каруца, а на страшно висока кула, от която, ако падне, ще хвърчи до земята цял ден, цял месец — все ще хвърчи, ще хвърчи и няма да стигне. Може би под каруцата е седнал наистина казакът Лихачов, а твърде е възможно това да е най-добрият, най-храбрият, най-чудесният, най-превъзходният човек на света, когото никой не знае. Може би там в долчината бе отишъл просто един хусар за вода, а може би той току-що бе изчезнал от очи и бе изчезнал съвсем, и изобщо не го е имало.
Каквото и да видеше сега Петя, нищо не би го учудило. Той беше във вълшебно царство, в което всичко бе възможно.
Той погледна небето. И небето бе също тъй вълшебно както земята. Небето се разчистваше, над върховете на дървесата бързо се носеха облаци и сякаш отбулваха звездите. Понякога изглеждаше, че небето се разчиства и се показваше черно, чисто небе. Понякога тия черни петна изглеждаха като облачета. Понякога небето сякаш се издигаше високо, високо над главата; понякога слизаше дотолкова, че можеше да го стигнеш с ръка.
Петя почна да затваря очи и да се полюшва.
Капеха капки. Чуваше се тих разговор. Конете изцвилиха и се сборичкаха. Някой хъркаше.
„Ожиг, жиг, ожиг, жиг…“ — съскаше наточваната сабя. И изведнъж Петя чу строен оркестър, който свиреше някакъв непознат тържествен сладостен химн. Петя беше музикален също като Наташа и повече от Николай, но никога не беше учил музика, не мислеше за музика и затуй мотивите, които неочаквано минаваха през главата му, биваха особено нови и привлекателни за него. Музиката се чуваше все по-силно и по-силно. Мелодията се разрастваше, минаваше от един инструмент в друг. Ставаше онова, което се нарича фуга, макар че Петя нямаше и най-малката представа какво е фуга. Всеки инструмент, който ту приличаше на цигулка, ту на тръба — но по-хубав и по-чист от цигулка и от тръба, — всеки инструмент свиреше своето и преди да доизсвири мотива, се сливаше с друг, който почваше почти същото, и с трети, и с четвърти, и всички се сливаха в едно и отново се разпръсваха, и отново се сливаха ту в нещо тържествено-църковно, ту в ярко блестящо и победно.
„Ах, да, та аз чувам това насън — каза Петя, като се люшна напред. — То звучи в ушите ми. А може би е моя музика. Ето, пак. Карай, моя музико! Хайде!…“
Той затвори очи. И от различни страни, като че отдалеч, трепнаха звуци, почнаха да се съгласуват, да се разпръсват, да се сливат и отново всичко се съедини в същия сладостен и тържествен химн. „Ах, каква прелест е това нещо! Колкото искам и както искам“ — каза си Петя. Той се опита да командува тоя грамаден оркестър от инструменти.
„Хайде, по-тихо, по-тихо, замирайте сега. — И звуците му се подчиняваха. — Хайде сега, по-пълно, по-весело. Още, още по-радостно. — И от непознатата глъбина се издигаха засилващи се тържествени звуци. — Хайде сега, гласове, вмесвайте се!“ — заповяда Петя. И изпърво отдалеч — чуха се мъжки гласове, след това женски. Гласовете възрастваха, възрастваха в отмерено тържествено усилие. Петя изпитваше и страх, и радост, като се вслушваше в тяхната необикновена красота.
С тържествения победен марш се сливаше песента и капките капеха, и вжиг, жиг, жиг — съскаше сабята, и пак се сборичкаха и зацвилиха конете, и без да нарушават оркестъра — вляха се в него.
Петя не знаеше колко време продължи това: той се наслаждаваше, през всичкото време се чудеше на насладата си и съжаляваше, че нямаше на кого да я придаде. Събуди го ласкавият глас на Лихачов.
— Готово, ваше благородие, ще режете французите на две.
Петя се събуди.
— Съмва се, наистина се съмва! — възкликна той. Конете, които не се виждаха досега, почнаха да се съзират до опашките и през оголените клонки се виждаше водниста светлина. Петя се разкърши, скочи, извади от джоба си една рубла, даде я на Лихачов, замахна със сабята, за да я изпробва, и я пъхна в ножницата. Казаците отвързваха конете и пристягаха подпругите.
— Ето и командира — рече Лихачов.
От къщицата излезе Денисов и като повика Петя, заповяда да се приготвят.