Лев Толстой
Война и мир (84)

III

Когато пристигна в Петербург, Пиер не съобщи никому за пристигането си, не излизаше никъде и прекарваше по цели дни в четене на Тома Кемпийски, книга, която неизвестно кой му бе донесъл. Когато четеше тая книга, Пиер разбираше непрекъснато едно и също нещо; разбираше неизпитаната още от него наслада да вярва, че е възможно да се достигне съвършенство и че е възможна братска, и дейна обич между хората, каквато му бе открил Осип Алексеевич. Седмица след пристигането му младият полски граф Виларски, когото Пиер познаваше слабо от петербургското общество, влезе една вечер в стаята му с оня официален и тържествен вид, с който беше влязъл при него секундантът на Долохов, и като затвори зад себе си вратата и се убеди, че в стаята няма никого освен Пиер, обърна се към него.

— Дойдох при вас с поръчение и предложение, графе — каза му той, без да сяда. — Едно много високопоставено в нашето братство лице ходатайствуваше да бъдете приет в братството предсрочно и ми предложи да бъда ваш поръчител. За мене изпълнението на волята на това лице е свят дълг. Желаете ли да постъпите, под мое поръчителство, в братството, на свободните, зидари?

Студеният и строг тон на тоя човек, когото Пиер почти винаги виждаше по баловете с любезна усмивка в обществото на най-блестящи жени, смая Пиер.

— Да, желая — каза Пиер.

Виларски наведе глава.

— Още един въпрос, графе — рече той, — на който ви моля да ми отговорите с пълна искреност, не като бъдещ масон, но като честен човек (galant homme); отрекохте ли се от предишните си убеждения, вярвате ли в Бога?

Пиер се замисли.

— Да… да, вярвам в Бога — рече той.

— В такъв случай… — почна Виларски, но Пиер го прекъсна.

— Да, вярвам в Бога — каза още веднъж той.

— В такъв случай, можем да тръгнем — рече Виларски. — Каретата ми е на ваше разположение.

Из целия път Виларски мълча. На Пиеровите въпроси — какво трябва да прави и как да отговаря — Виларски каза само, че ще го изпитват братя, по-достойни от него, и че Пиер не трябва да прави нищо, освен да говори истината.

След като пристъпиха през портите на голяма къща дето бе помещението на ложата, и минаха по тъмни стъпала, влязоха в осветено малко антре, дето съблякоха шубите си без помощта на прислуга. От антрето минаха в друга стая. Някакъв човек в странно, облекло се появи на вратата. Виларски го пресрещна, каза му нещо тихо на френски и се приближи до малък шкаф, в който Пиер съгледа различни, невиждани досега от него облекла. Виларски взе една кърпа от шкафа, сложи я върху очите на Пиер и я върза на възел отзад, като прищипна болезнено косите му във възела. След това той го наведе към себе си, целуна го, хвана го за ръка и го поведе нанякъде. Пиер усещаше болка от прищипнатите във възела коси, мръщеше се от това и се усмихваше, защото го беше срам за нещо си. Грамадната му фигура с отпуснати ръце, със смръщено и усмихнато лице се движеше с несигурни, боязливи крачки след Виларски.

След като го води десетина крачки, Виларски се спря.

— Каквото и да ви се случи — каза той, — вие трябва да понесете с мъжество всичко, щом твърдо сте решили да встъпите в нашето братство. (Пиер отговаряше утвърдително, като навеждаше глава.) Когато чуете, че на вратата се чука, развържете очите си — добави Виларски, — желая ви мъжество и успех. — И като стисна ръка на Пиер, Виларски излезе.

Останал сам, Пиер продължи все така да се усмихва. На два пъти той сви рамене, дигна ръка, като че искаше да свали кърпата, и пак отпускаше ръката си. Петте минути, които прекара с вързани очи, му се сториха час. Ръцете му отекоха, краката се подкосяваха; струваше му се, че е уморен. Той изпитваше най-сложни и различни чувства. Страхуваше се от онова, което щеше да се случи с него, но още по се страхуваше да не прояви страх. Любопитно му бе да узнае какво ще стане с него, какво ще му се разкрие; но най-много от всичко се радваше, че е настъпил мигът, когато той ще тръгне най-сетне по оня път на обновление и дейно-добродетелен живот, за който мечтаеше от срещата си с Осип Алексеевич. На вратата се почука силно. Пиер сне превръзката и погледна наоколо си. В стаята беше тъмно като в рог: само на едно място светеше кандило в нещо бяло. Пиер се приближи още повече и видя, че кандилото беше поставено на черна маса, дето имаше разтворена една книга. Книгата беше евангелието; бялото, в което светеше кандилото, беше човешки череп с дупките и зъбите си. След като прочете първите думи от евангелието: „В началото бе Словото и Словото бе у Бога“, Пиер обиколи масата и видя голям, напълнен с нещо и отворен сандък. То беше мъртвешки ковчег с кости. Никак не се учуди от това, което видя. Надявайки се да встъпи в съвсем нов живот, съвсем различен от предишния, той очакваше всичко необикновено, още по-необикновено от това, което видя. Черепа, ковчега, евангелието — струваше му се, че той беше очаквал всичко това, че бе очаквал и нещо повече. Мъчейки се да събуди в себе си чувство на умиление, той оглеждаше наоколо си. „Бог, смърт, обич, братство между хората“ — каза си той, като свързваше с тия думи неясни, но радостни представи за нещо. Вратата се отвори и някой влезе.

Под слабата светлина, с която все пак Пиер бе вече свикнал, влезе средно висок човек. Личеше, че тоя човек идеше от светло в тъмното и затуй се спря; после с предпазливи стъпки се приближи до масата и сложи на нея малките си ръце в кожени ръкавици.

Тоя среден на ръст човек беше облечен в бяла кожена престилка, която покриваше гърдите и част от краката му, на врата му имаше нещо като огърлица, а иззад огърлицата се показваше високо бяло жабо, което обрамчваше продълговатото му, осветено отдолу лице.

— За какво сте дошли тук? — попита влезлият човек, обръщайки се към Пиер поради шумоленето, причинено от него. — За какво вие, невярващ в истината на светлината и невиждащ светлината, за какво сте дошли тука, какво искате от нас? Премъдрост ли, добродетел или просветление?

В същия миг, когато вратата се отвори и влезе непознатият човек, Пиер изпита чувство на страх и благоговение, подобно на онова, което изпитваше в детинството си на изповед: той се почувствува насаме с човек, съвсем чужд нему по условията на живот и близък — поради братството между хората. С разтуптяно сърце, което спираше дъха му, Пиер се приближи до ритора (тъй се наричаше в масонския орден братът, който подготвя търсещия да постъпи в братство то). Когато приближи повече, Пиер видя, че риторът е негов познат, Смолянинов, но му беше оскърбително да мисли, че влезлият е познат човек: влезлият беше само брат и добродетелен наставник… Пиер дълго не можеше да промълви дума и затова, риторът трябваше да повтори въпроса си.

— Да, аз… аз… искам обнова — каза с усилие Пиер.

— Добре — рече Смолянинов и веднага продължи: — Имате ли представа за средствата, с които нашият свят орден ще ви помогне да достигнете целта си?… — каза риторът спокойно и бързо.

— Аз… се надявам… ръководството… помощта… в обновяването, — рече Пиер с трепет в гласа и затруднен говор, причинени и от вълнение и от липсата на навик да говори на руски за отвлечени неща.

Каква представа имате, за франкмасонството?

— Мисля, че франкмасонството е fraternité^[1] и равенство на хората с добродетелни цели — каза Пиер и колкото повече приказваше, толкова по̀ се срамуваше от несъответствието на думите му с тържествеността на тоя миг. — Мисля…

— Добре — каза бързо риторът и личеше, че е напълно доволен от тоя отговор. — Търсили ли сте в религията средства за постигане на целта си?

— Не, аз смятах, че тя е несправедлива и не се съобразявах с нея — рече Пиер толкова тихо, че риторът не го чу добре и го попита какво казва. — Аз бях атеист — отговори Пиер.

— Вие търсите истината, за да изпълнявате в живота нейните закони; следователно вие търсите премъдростта и добродетелта, така ли? — каза риторът след един миг мълчание.

— Да, да — потвърди Пиер.

Риторът се изкашля, сложи на гърди ръцете си в ръкавици и почна да говори.

— Сега аз трябва да ви открия главната цел на нашия орден — рече той — и ако тая цел съвпада с вашата, вие ще имате полза да встъпите в нашето братство. Първата най-главна цел и заедно с това основа на нашия орден, върху която той е установен и която никоя човешка сила не може да събори, е запазването и предаването на потомството едно важно тайнство… дошло до нас от най-далечните векове и дори от първия човек, от което тайнство може би зависи съдбата на рода человечески. Но тъй като поменатото тайнство е от такъв вид, че никой не може да го знае и да го използува, освен ако се е подготвил с дълговременно и усърдно очищение на себе си, то не всеки може да се надява скоро да го найде. Поради това ние имаме втора цел, която се състои в това да подготвяме, колкото е възможно, нашите членове, да поправяме сърцата им, да очистваме и просвещаваме ума им със средствата, открити нам по предание от мъже, които са се трудили да търсят това тайнство, и по тоя начин да ги направим способни за възприемането му.

Пречиствайки и поправяйки нашите членове, ние, на трето място, се стараем да поправим и целия род человечески, като му предлагаме нашите членове за пример на благочестие и добродетел и по тоя начин с всички сили се стараем да се борим срещу злото, царуващо в света. Помислете за това и аз пак ще дойда при вас — каза той и излезе от стаята.

— Да се борим срещу злото, царуващо в света… — повтори Пиер и си представи своята бъдеща дейност в това поприще. Представи си хора, също такива, какъвто беше той преди две седмици, и: мислено им държеше поучително-наставническа реч. Представи си порочни й нещастни хора, на които той помага със слово й дело; представи си насилници, от които спасяваше жертвите. От трите споменати от ритора цели последната — поправянето на човешкия род беше особено близка на Пиер. Важното тайнство, за което бе споменал риторът, макар й да възбуждаше любопитството му, не му се струваше съществено; а втората цел, пречистването и поправянето на себе си, съвсем слабото интересуваше, защото в тоя миг той с наслада се чувствуваше вече съвсем поправен от предишните пороци и готов само за доброто.

След половин час риторът се върна, за да предаде на търсещия ония седем добродетели, съответствуващи на седемте стъпала в Соломоновия храм, които всеки масон трябва да възпитава в себе си. Тия добродетели бяха: 1. скромност, пазене тайната на ордена; 2. подчинени на висшите членове на ордена; 3. благонравие; 4. обич към човечеството; 5. мъжество; 6. щедрост и 7. обич към смъртта.

— Седмо — каза риторът, — помъчете се с чести размисли за смъртта да стигнете дотам, че тя вече да не ви се струва страшен враг, но приятел… който освобождава от тоя злочест живот душата, измъчваща се от усилия към добродетелта, за да я въведе в мястото на наградата и успокоението.

„Да, това навярно е тъй — помисли Пиер, когато след тия думи риторът отново излезе и го остави в размисъл насаме. — Това навярно е тъй, но аз съм още толкова слаб, че обичам живота си, смисълът на който едва сега ми се открива по малко.“ Но за останалите пет добродетели, които Пиер си спомни, изброявайки ги на пръсти, той чувствуваше, че са в душата му: и мъжеството, и щедростта, и благонравието, и обичта към човечеството, и особено подчинението, което дори не му се струваше добродетел, а щастие. (Той толкова се радваше сега, че ще се избави от своя произвол и ще подчини волята си на оня и на ония, които знаеха несъмнената истина.) Седмата добродетел Пиер я бе забравил и никак не можеше да си я спомни.

Третия път риторът се върна по-скоро и попита Пиер все още ли е твърд в намерението си и решен ли е да изтърпи всичко, каквото поискат от него.

— Готов съм на всичко — каза Пиер.

— Трябва да ви кажа още — рече риторът, че нашият орден преподава учението си не само с думи, а и с други средства, които на истинския търсач на мъдростта и добродетелта действуват може би по-пълно, отколкото словесните обяснения. Тоя дом е наредбата, която виждате, трябва вече да е обяснил на вашето сърце, ако то е искрено, много повече от думите; вие ще видите може би и при по-нататъшното ви приемане обяснения от тоя род. Нашият орден подражава на древните сдружения, които са разкривали учението си с йероглифи. Йероглифът — каза риторът — е името на някакъв неподдаващ се на чувствата предмет, който има качества, подобни на изобразения.

Пиер много добре знаеше какво е йероглиф, но не смееше да приказва. Той слушаше мълчаливо ритора, усещайки от всичко, че изпитанията ще почнат ей сега.

— Щом сте твърд, аз трябва да пристъпя към вашето въвеждане — каза риторът, като се приближи повече до Пиер. — В знак на щедрост моля ви да ми дадете всичките си скъпи вещи.

— Но аз нямам в себе си нищо — рече Пиер, който помисли, че му искат да даде всичко, което имаше.

— Онова, което е във вас: часовник, пари, пръстени…

Пиер бързо извади кесията си, часовника и дълго не можа да свали от дебелия си пръст венчалния пръстен. Когато това бе сторено, масонът каза:

— В знак на подчинение моля ви да се съблечете. — Пиер свали фрака си, жилетката и лявата си обувка според указанието на ритора. Масонът разтвори ризата му на лявата гръд и навеждайки се, запретна левия му крачол над коляното. Пиер поиска да свали бързо и дясната обувка и да запретне панталона, за да избави от, тоя труд непознатия нему човек, но масонът му каза, че няма нужда от това и му подаде един пантоф за левия крак. С детска усмивка на свян, съмнение и насмешка над себе си, която въпреки волята му се изписа по лицето му, Пиер бе застанал с отпуснати ръце и разкрачен пред брата-ритор, очаквайки новите му заповеди.

— И най-сетне в знак на чистосърдечие моля ви да ми кажете най-голямата си слабост — рече той.

— Най-голямата ми слабост? Аз имах толкова много — каза Пиер.

— Оная слабост, която повече от всички други ви е карала да се колебаете по пътя на добродетелта — каза масонът.

Пиер помълча, търсейки отговор.

„Алкохолът? Лакомията? Празнотата? Мързелът? Буйността? Злобата? Жените?“ — изреждаше той пороците си като ги преценяваше мислено, без да знае на кой от тях да даде предимство.

— Жените — каза тихо, едва чуто Пиер. Масонът не помръдна и дълго време след тоя отговор не се обади. Най-сетне той се приближи до Пиер, взе сложената на масата кърпа и отново му върза очите.

— За последен път ви казвам: обърнете цялото си внимание към себе си, сложете вериги на чувствата си и търсете блаженство не в страстите, а в сърцето си… Изворът на блаженството не е вън, а вътре в нас.

Пиер усещаше вече в себе си тоя освежаващ извор на блаженство, който препълваше сега душата му с радост и умиление.