Лев Толстой
Война и мир (66)

I

В началото на 1806 година Николай Ростов си дойде в отпуск. Денисов също пътуваше за в къщи, за Воронеж, и Ростов го склони да отиде с него до Москва и да отседне у тях. На предпоследната станция Денисов срещна един приятел, изпи с него три бутилки вино и когато наближаваха Москва, въпреки осеяния с ями път, той не се събуди, легнал в дъното на наемната шейна до Ростов, който ставаше все по-нетърпелив, колкото по̀ приближаваха до Москва.

„Скоро ли ще пристигнем? Скоро ли? О, тия непоносими улици, дюкянчета, завои, фенери, файтонджии!“ — мислеше Ростов, след като вече завериха отпускните си билети на заставата и влязоха в Москва.

— Денисов, пристигнахме! Но той спи! — каза Ростов, издаден напред с цялото си тяло, сякаш се надяваше, че с това ще ускори движението на шейната. Денисов не отвръщаше.

— Ето ъгъла-кръстопът, дето стои файтонджията Захар; ето го и Захар, и все същия кон. Ето и дюкянчето, отдето купувахме медени питки. Скоро ли? Хайде де!

— Коя къща? — попита коларят.

— Ей там на края, голямата, не я ли виждаш! Там е нашата къща — каза Ростов, — ами че това е нашата къща! Денисов! Денисов! Ей сега ще пристигнем!

Денисов дигна глава, изкашля се и не отговори нищо.

— Дмитрий — обърна се Ростов към лакея на капрата. — Нали у нас свети?

— Тъй вярно, в кабинета на татко ви свети.

— Още ли не са легнали? А? Как смяташ?

— Хем да не забравиш, веднага ми извади новата венгерка — добави Ростов, като опипваше новопораслите си мустаци.

— Хайде, карай — викна той на коларя. — Събуди се де, Вася — обърна се той към Денисов, който пак отпусна глава. — Е, хайде, карай де, три рубли бакшиш, карай! — викна Ростов, когато шейната се изравни вече с третата къща от входа на тяхната. Струваше му се, че конете не мърдат. Най-сетне шейната зави вдясно, към входа; над главата си Ростов видя познатия корниз с очукана мазилка, входната площадка и тротоарния стълб. Още преди да спре шейната, той скочи и изтича до преддверието. Но къщата си беше все тъй неподвижна, нелюбезна, сякаш не искаше и да знае кой е дошъл в нея. В преддверието нямаше никого. „Боже мой! Дали всичко е благополучно?“ — помисли Ростов, спря за миг със замряло сърце и веднага пак се втурна из преддверието и по познатите му изкривени стъпала. Същата дръжка от бравата на вратата, която ядосваше графинята, че не е добре изчистена, се отваряше все тъй лошо. Във вестибюла гореше лоена свещ.

Старият Михайло спеше на един сандък. Прокофий, каретният лакей, който беше толкова силен, че подигаше каретата за задницата, седеше и си плетеше цървули от ивици плат. Той погледна към вратата, когато се отвори, и равнодушно-сънното му изражение изведнъж се промени във възторжено-уплашено.

— Боже Господи! Младият граф! — извика той, като позна младия господар. — Какво е туй? Миличък! — И разтреперан от вълнение, Прокофий хукна към вратата на салона, навярно за да съобщи, но очевидно размисли, върна се и целуна рамото на младия господар.

— Здрави ли са в къщи? — попита Ростов, като издърпваше от него ръката си.

— Слава Богу! Всички, слава Богу! Току-що се нахраниха! Чакай да те видя, ваше сиятелство!

— Всичко ли е благополучно?

— Слава Богу, слава Богу!

Забравил съвсем Денисов, Ростов не искаше някой да го изпревари, за да съобщи за пристигането му, свали шубата и изтича на пръсти в голямата тъмна зала. Всичко беше същото — същите масички за игра на карти, същият полилей в калъф; но някой беше видял вече младия господар и преди той да стигне до салона, нещо стремително като буря изхвръкна от страничната врата и го прегърна и зацелува. И второ, и трето такова същество изскочи от втора и трета врата; още прегръдки, още целувки, още викове и радостни сълзи. Той не можеше да проумее де и кой е татко му, коя — Наташа, кой — Петя. Всички викаха, приказваха и го целуваха в едно и също време. Само майка му не беше между тях — той запомни това.

— А пък аз не знаех… Николушка… мили, мой Коля!

— Ето го… нашия… Изменил се! Не! Дайте свещи! Чай!

— Ами целуни ме де!

— Миличък… ами мене.

Соня, Наташа, Петя, Ана Михайловна, Вера, старият граф го прегръщаха; и прислугата, и горничните, които бяха изпълнили стаята, приказваха и ахкаха.

Петя се вкопчи за нозете му.

— Ами мене! — викна той.

След като го наведе към себе си и нацелува цялото му лице, Наташа отскочи от него, хвана пеша на венгерката му, заскача като коза на едно място и почна остро да пищи.

От всички страни имаше блеснали от радостни сълзи любещи очи, от всички страни — устни, които търсеха целувка.

Пламнала като божур, Соня също държеше ръката му и цяла светеше с блажения си поглед, устремен в неговите очи, които бе очаквала. Навършила вече шестнадесет години, Соня беше много хубава, особено в тоя миг на щастливо, възторжено оживление. Тя го гледаше, без да откъсва очи, усмихната и със спрян дъх. Той я погледна благодарно; но все още очакваше и търсеше някого. Старата графиня още не излизаше. И ето, до вратата се чуха стъпки. Толкова бързи, че не можеха да бъдат стъпки на майка му.

Но — тя беше, в нова рокля, която той не бе виждал досега, навярно ушита през отсъствието му. Всички се отдръпнаха от него и той се затече към нея. Когато се срещнаха, тя падна с ридание на гърдите му. Тя не можеше да дигне лицето си и само го притискаше до студените шнурове на венгерката му. Незабелязан от никого, Денисов влезе в стаята, застана там и се загледа в тях, като търкаше очи.

— Василий Денисов, пг’иятел на сина ви — каза той, представяйки се на графа, който го гледаше въпросително.

— Заповядайте. Знам, знам — каза графът, като целуна и прегърна Денисов. — Николушка ни писа… Наташа, Вера, ето го Денисов.

Същите щастливи, възторжени лица се обърнаха към косматата черномустаката фигурка на Денисов и го наобиколиха.

— Миличък, Денисов! — изпищя Наташа, прехласната от възторг, подскочи към него, прегърна го и го целуна. Всички се смутиха от постъпката на Наташа. И Денисов се изчерви, но се усмихна, хвана ръката на Наташа и я целуна.

Заведоха Денисов в приготвената за него стая, а всички Ростови се събраха в диванната около Николушка.

Старата графиня, седнала до него, не пускаше ръката му и всеки миг я целуваше; останалите, струпани около тях, дебнеха всяко негово движение, дума и поглед и не откъсваха от него възторжено-влюбени очи. Братчето и сестрите се препираха и си отнемаха един от друг местата, за да бъдат по-близо до него, и се биеха кой да му донесе чай, кърпичка или лула.

Ростов беше много щастлив от обичта, която му изявяваха; но първият миг на срещата беше толкова блажен, че сегашното щастие му се виждаше малко и той все очакваше още нещо, още и още.

На другата сутрин новопристигналите, уморени от пътя, спаха до десет часа.

В предната стая се търкаляха саби, хусарски чанти, паласки, разтворени куфари, кални ботуши. Два чифта лъснати, с шпори, току-що бяха изправени до стената. Слугите носеха легени гореща вода за бръснене и изчистени дрехи. Миришеше на тютюн и на мъже.

— Хей, Г’ишка, лулата! — извика с пресипнал глас Васка Денисов. — Ростов, ставай!

Ростов потърка залепените си очи и дигна разчорлена глава от топлата възглавница.

— Какво, късно ли е?

— Късно, минава девет часът — отговори гласът на Наташа и в съседната стая се чу шумолене на колосани рокли, шепот и смях на момински гласове и в едва открехнатата врата се мярна нещо синьо, панделки, черни коси и весели лица. Бяха Наташа, Соня и Петя, дошли да разберат дали той не е станал.

— Николенка, ставай! — чу се отново гласът на Наташа до вратата.

— Ей сега!

В тоя миг Петя от предната стая, като видя и грабна сабите с възторг, какъвто изпитват момчетата, когато видят по-голям свой брат — военен, и забравяйки, че е неприлично сестрите му да виждат разсъблечени мъже, отвори вратата.

— Тая сабя твоята ли е? — извика той.

Девойчетата отскочиха. Денисов с уплашени очи пъхна косматите си крака под завивката и се озърна към другаря си за помощ. Вратата пропусна Петя и пак се затвори. Зад вратата се чу смях.

— Николенка, излез по халат — рече гласът на Наташа.

— Тая сабя твоята ли е? — попита Петя. — Или е вашата? — с раболепно уважение попита той мустакатия черен Денисов.

Ростов се обу набързо, облече халата и излезе. Наташа обу един ботуш с шпори и почна да пъха крак в другия. Соня се въртеше и тъкмо когато се канеше да издуе роклята си и да приклекне, той излезе. И двете бяха в еднакви новички светлосини рокли — свежи, румени, весели. Соня избяга, а Наташа хвана брат си под ръка, заведе го в диванната и почнаха да разговарят. Те не успяваха да се питат и да си отговарят един друг на въпросите за хилядите дреболии, които можеха да интересуват само тях. Наташа се смееше при всяка дума, която казваше той и която казваше тя, не защото онова, което приказваха, беше смешно, но защото ней беше весело и тя нямаше сили да сдържа радостта си, която се изразяваше със смях.

— Ах, колко е хубаво, отлично! — повтаряше тя за всяко нещо. За първи път след година и половина Ростов почувствува как, под влиянието на горещите лъчи на обичта, в душата и по лицето му цъфва оная детска усмивка, с която не беше се усмихвал, откак бе заминал от къщи.

— Чувай — рече тя, — ти сега си вече съвсем мъж, нали? Ужасно се радвам, че си мой брат. — Тя пипна мустаците му. — Иска ми се да зная какви сте вие, мъжете. Такива като нас ли?

— Не. Защо избяга Соня? — попита Ростов.

— Да. Това е пък цяла история! Как ще говориш на Соня? На „ти“ или на „вие“?

— Какво се случи? — каза Ростов.

— Говори й на „вие“, моля ти се, после ще ти кажа.

— Но какво има?

Добре, сега ще ти кажа. Ти знаеш, че Соня ми е приятелка, такава приятелка, че ще си изгоря ръката за нея. Ето на, виж. — Тя запретна муселинения си ръкав и показа под рамото, много по-горе от лакътя на дългата си слаба и нежна ръчица (на мястото, което е покрито дори и от балните рокли) един червен белег.

— Изгорих се, за да й докажа обичта си. Просто нажежих линийката на огъня и я натиснах.

Седнал в предишната си класна стая на дивана с възглавнички по страничните облегала и загледан в страшно оживените очи на Наташа, Ростов отново се върна в оня свой семеен, детски свят, който за никого, освен за него, нямаше никакъв смисъл, но който му даваше едни от най-хубавите наслади в живота; и изгарянето на ръката с линийка като свидетелство за обич му се стори, че не е безсмислица: той го разбираше и не се учудваше.

— Е, та? Само това ли? — попита той.

— Ние сме толкова близки, толкова близки! Това с линийката е глупости; но ние сме приятелки завинаги. Обикне ли тя някого — то е завинаги; а аз не проумявам това, аз веднага ще го забравя.

— Е, та какво?

— Да, така обича тя мене и тебе. — Наташа изведнъж се изчерви. — Помниш ли преди заминаването ти… Та тя каза да забравиш всичко това… Тя каза: аз ще го обичам винаги, но той нека бъде свободен. Нали това е отлично, отлично и благородно! Нали, нали? Много благородно! Нали? — питаше Наташа тъй сериозно и развълнувано, че личеше как това, което говореше сега, по-рано го бе говорила със сълзи. Ростов се замисли.

— Аз не се отказвам от нищо, за което съм дал дума — каза той. — И освен това Соня е такава прелест, че кой глупак ще се откаже от щастието си?

— Не, не — викна Наташа. — Ние приказвахме вече с нея за това. Ние знаехме, че ти ще кажеш това. Но така не бива, защото, разбираш ли, щом говориш тъй — че се смяташ обвързан с дадената си дума, излиза, че тя като че нарочно е казала това. Излиза, че ти все пак по принуда ще се ожениш за нея — и излиза съвсем иначе.

Ростов видя, че всичко това беше добре измислено от тях. Соня и снощи го смая с красотата си. Днес, като я зърна набързо, тя му се видя още по-хубава. Тя беше прелестно шестнадесетгодишно девойче, което очевидно страстно го обичаше (в това той ни за миг не се съмняваше). Защо да не я обича и сега и дори да не се ожени за нея, мислеше Ростов, но не сега. Сега имаше още толкова други радости и занимания! „Да, те чудесно са го измислили — каза си той, — трябва да остана свободен.“

— Много добре — каза той, — ще поприказваме после. Ах, колко ти се радвам! — добави той. — Ами ти какво, не измени ли на Борис? — попита братът.

— Глупости! — смеейки се, извика Наташа. — Нито за него, нито за никого другиго не мисля и не искам да зная.

— Тъй ли! Е, че тогава ти — какво?

— Аз ли? — повтори въпроса му Наташа и лицето й светна от щастлива усмивка. — Ти видя ли Duport?

— Не.

— Не си видял знаменития Дюпор, танцьора? Е, тогава няма да разбереш. Ето какво съм аз. — Наташа изви ръце, хвана полата на роклята си, както когато се танцува, изтича няколко крачки, обърна се, направи танцов скок, удари крак в крак и като се дигна на пръсти, мина няколко крачки.

— Нали мога да стоя тъй? Ето на̀! — рече тя; но не се задържа на пръстите си. — Ето какво съм аз! Никога и за никого няма да се омъжа, а ще стана танцьорка. Само не казвай никому.

Ростов се разсмя тъй високо и весело, че Денисов в стаята си му завидя, а Наташа не можа да се сдържи и се засмя заедно с него.

— Кажи, нали е хубаво? — продължи тя.

— Хубаво. Не искаш ли вече да се омъжваш за Борис?

Наташа се изчерви.

— Не искам да се омъжвам за никого. Ще кажа същото и нему, когато го видя.

— Тъй ли? — рече Ростов.

— Да, но това са дреболии — продължаваше да бъбри Наташа. — А кажи, Денисов добър ли е? — попита тя.

— Добър.

— Е, довиждане, обличай се. Страшен ли е Денисов?

— Защо страшен? — попита Nicolas. — Не, Васка е чудесен.

— Ти Васка ли му казваш?… Странно. Е, много ли е добър той?

— Много добър.

— Хайде, ела по-скоро да пием чай. Всички заедно.

И Наташа се изправи на пръсти и направи няколко стъпки из стаята като танцьорките, но се усмихваше тъй, както се усмихват само петнадесетгодишните щастливи девойчета. Като срещна Соня в салона, Ростов се изчерви. Той не знаеше как да се държи с нея. Снощи, в първия миг на радостта от срещата, те се целунаха, но днес чувствуваше, че не бива да правят това; той чувствуваше, че всички: и майка му, и сестрите, го гледаха въпросително и чакаха да видят как ще се държи той с нея. Той й целуна ръка и й рече — вие, Соня. Но погледите им, като се срещнаха, си казаха „ти“ един на друг и се целунаха нежно. Тя го помоли с поглед за прошка, задето се бе осмелила да му припомни, като бе изпратила Наташа, за неговото обещание, и му благодари за неговата любов. Със своя поглед той й благодари за свободата, която тя му предлагаше, и й каза, че, така или иначе, той никога не ще престане да я обича, защото не може да не я обича.

— Но колко е чудно — каза Вера, като улучи един миг на общо мълчание, — че Соня и Николенка се срещнаха сега на „вие“ и като чужди. — Забележката на Вера беше правилна, както всичките й забележки; но както от повечето нейни забележки на всички стана неудобно, и не само Соня, Николай и Наташа, но и старата графиня, страхувайки се от тая любов на сина си към Соня, която можеше да го лиши от блестящ брак, и тя се изчерви като момиченце. А Денисов, за учудване на Ростов, се яви в салона в нов мундир, с напомадена коса и парфюмиран, тъй напет, както биваше в сраженията, и такъв любезен с дамите кавалер, какъвто Ростов съвсем не очакваше да го види.