Лев Толстой
Война и мир (55)

IX

На другия ден след прегледа, облечен в най-хубавия си мундир и напътствуван с пожелания за успех от своя другар Берг, Борис отиде в Олмюц, при Болконски, тъй като искаше да използува неговото любезно отношение и да си нареди най-хубаво положение, преди всичко положението на адютант при важно лице, нещо, което му се струваше особено съблазнително в армията. „Лесно му е на Ростов, на когото баща му праща по десет хиляди, да разсъждава, че не ще да се клани никому и няма да става лакей никому; но аз, който нямам нищо освен главата си, трябва да уредя кариерата си и не да изпускам случая, а да го използувам.“

През тоя ден той не завари княз Андрей в Олмюц. Но изгледът на Олмюц, дето беше главната квартира и дипломатическият корпус и дето живееха двамата императори със свитите си — придворни и приближени, още повече засили желанието му да принадлежи към тоя върховен свят.

Той не познаваше никого и въпреки контешкия му гвардейски мундир всички тия висши хора, сновящи по улиците в гиздави каляски, с пера по шапките, ленти и ордени, придворни и военни, бяха като че тъй неизмеримо високо над него, гвардейското офицерче, че не само не искаха, но и не можеха да допуснат неговото съществуване. В помещението на главнокомандуващия Кутузов, дето попита за Болконски, всички тия адютанти, че дори и вестовоите, го гледаха така, сякаш искаха да му внушат, че твърде много такива офицери като него се мъкнат тук и вече много са им дотегнали. Въпреки това, или по-право поради това, на следния ден, петнадесето число, следобед той пак отиде в Олмюц и когато влезе в дома, заеман от Кутузов, поиска да види Болконски. Княз Андрей беше в къщи и Борис бе заведен в голяма зала, дето по-рано навярно са танцували, а сега имаше пет кревата и разнородни мебели: маси, столове и клавикорд. Близо до вратата един адютант в персийски халат седеше до масата и пишеше. Друг, червеният, дебел Несвицки, лежеше на креват, подложил ръце под главата си, и се смееше заедно с приседналия до него офицер. Трети свиреше виенски валс на клавикорд, четвърти лежеше на тоя клавикорд и му пригласяше. Болконски го нямаше. Никой от тия господа, след като видяха Борис, не промени положението си. Оня, който пишеше и когото Борис запита, се обърна с раздразнение и му каза, че Болконски е дежурен и че ако му е необходимо да го види, трябва през вратата вляво да мине в приемната. Борис благодари и отиде в приемната. В приемната имаше десетина души офицери и генерали.

Тъкмо когато влезе Борис, княз Андрей с презрително присвити очи (с оня особен вид на учтива умора, която ясно иска да каже, че ако не бях длъжен, не бих разговарял с вас и една минута) изслушваше един стар руски генерал с ордени, който почти на пръсти, застанал мирно, с войнишко раболепно изражение на тъмночервеното си лице, докладваше нещо на княз Андрей.

— Много добре, благоволете да почакате — каза той на генерала на руски с оня френски изговор, с който говореше, когато искаше да говори презрително, и щом съзря Борис, без да се обръща вече към генерала (който тичаше подире му и го молеше да изслуша още нещо), княз Андрей кимна с весела усмивка на Борис и се обърна към него.

В тоя миг Борис вече ясно разбра онова, което предвиждаше по-рано, а именно, че освен оная субординация и дисциплината, за която пишеше в устава, която знаеха в полка и която знаеше и той, в армията имаше друга, по-съществена субординация, която караше тоя пристегнат генерал с тъмночервено лице да чака почтително, докато капитан княз Андрей, защото му беше приятно, смяташе, че му е по-удобно да разговаря с прапоршчика Друбецкой. Повече от когато и да е било Борис реши да служи занапред не по оная писана в устава субординация, а по тая неписана субординация. Той почувствува сега, че само защото е препоръчан на княз Андрей, вече изведнъж се е издигнал над генерала, който при други случаи в строя би могъл да го унищожи, него, гвардейския прапоршчик. Княз Андрей се доближи до него и го хвана за ръката.

— Много съжалявам, че вчера не сте ме заварили. През целия ден се занимавах с немците. Ходихме с Вайротер да проверяваме диспозицията. А щом немците рекат да бъдат точни — край няма!

Борис се усмихна, сякаш разбираше онова, за което княз Андрей загатваше като за нещо общоизвестно. Но той за първи път чуваше и името на Вайротер, и дори думата диспозиция.

— Е какво, драги, все още ли искате да станете адютант? Аз мислих за вас през това време.

— Да, смятах — каза Борис и неволно, кой знае защо, се изчерви — да помоля главнокомандуващия; княз Курагин му е изпратил писмо за мене; исках да го помоля само защото — добави той, като че се извиняваше — се боя, че гвардията няма да влезе в бой.

— Добре! Добре! Ще поговорим за всичко — каза княз Андрей, — чакайте само да доложа за тоя господин и съм на ваше разположение.

Докато княз Андрей отиде да докладва за червендалестия генерал, тоя генерал, който явно не споделяше гледището на Борис за изгодите на неписаната субординация, тъй впери очи в дръзкия прапоршчик, който му беше попречил да довърши разговора си с адютанта, че на Борис му стана неудобно. Той се извърна и с нетърпение зачака княз Андрей да се върне от кабинета на главнокомандуващия.

— Ето какво, драги, аз мислих за вас — каза княз Андрей, когато отидоха в голямата зала с клавикорда. — Няма защо да ходите при главнокомандуващия — рече княз Андрей. — Той ще ви наговори цял куп любезности, ще ви каже да обядвате у него („Това не би било толкова лошо за службата по другата субординация“ — помисли Борис), — но нищо повече от това няма да излезе; ние, адютантите и ординарците, скоро ще станем цял батальон. Но ето какво ще направим: имам един добър приятел, генерал-адютант и прекрасен човек, княз Долгоруков; и макар че вие може да не знаете това, но сега е така, че Кутузов заедно с щаба си и всички ние не представляваме съвсем нищо: сега всичко е съсредоточено при царя; та да отидем с вас при Долгоруков, аз и без това трябва да ходя при него, вече съм му говорил за вас; така че ще видим дали няма да му бъде възможно да ви нагласи при себе си или някъде там, по-близо до слънцето.

Княз Андрей винаги особено се оживяваше, когато трябваше да ръководи някой млад човек и да му помага да успее във висшето общество. Под предлог, че оказва другиму помощ, каквато от гордост никога не би приел за себе си, той се намираше близо до оная среда, която даваше успеха и която го привличаше. Той на драго сърце се зае да услужи на Борис и отиде с него у княз Долгоруков.

Беше вече късна вечер, когато те се изкачиха в Олмюцкия дворец, заеман от императорите и техните приближени.

Тъкмо през тоя ден имаше военен съвет, в който участвуваха всички членове на хофкригсрата и двамата императори. На съвета въпреки мнението на старите — Кутузов и княз Шварценберг — бе решено да се настъпи незабавно и да се даде генерално сражение на Бонапарт. Когато княз Андрей, придружен от Борис, дойде в двореца да търси княз Долгоруков, военният съвет току-що бе свършил. Всички лица в главната квартира се намираха още под очарованието на днешния победоносен за партията на младите военен съвет. Гласовете на бавните хора, които съветваха да се изчака още нещо, без да се настъпва, бяха заглушени тъй единодушно и доводите им — опровергани с несъмнени доказателства за изгодите на настъплението, че онова, което се обсъждаше в съвета, бъдещото сражение и без съмнение победата, изглеждаха вече не нещо бъдещо, а минало. Всички изгоди бяха на нашата страна. Грамадни сили, превишаващи несъмнено силите на Наполеон, бяха събрани на едно място; войските бяха въодушевени от присъствието на императорите и очакваха с нетърпение да се бият; стратегическата точка, на която трябваше да се действува, беше позната до най-малките подробности на австрийския генерал Вайротер, който ръководеше войските (сякаш по някаква щастлива случайност миналата година австрийските войски бяха правили маневри тъкмо из тия полета, дето сега предстоеше да се бият французите); местността пред войските беше позната и нанесена на картите до най-малките подробности и Бонапарте, явно изтощен, не предприемаше нищо.

Долгоруков, един от най-разпалените привърженици на настъплението, току-що се бе върнал от съвета уморен, измъчен, но оживен и горд от спечелената победа. Княз Андрей му представи покровителствувания от него офицер, ала княз Долгоруков стисна учтиво и силно ръката на Борис, без да му каже нещо, и очевидно тъй като не бе в състояние да не изкаже мислите, които в тоя миг го владееха по-силно от всичко друго, заговори на княз Андрей на френски.

— Ах, мили мой, какво сражение издържахме! Дано само онова, което то ще има за последица, бъде също тъй победоносно. Но, мили мой — говореше той покъсано и оживено, — трябва да призная, че съм виновен пред австрийците и особено пред Вайротер. Каква точност, какво задълбочаване в подробностите, какво познаване на местността, какво предвиждане на всички възможности, на всички условия, на всички, дори и най-малките подробности! Не, мили мой, по-изгодни от тия условия, в които се намираме сега, не могат да се измислят дори и нарочно. Съчетание на австрийската пресметливост с руската храброст — какво повече искате?

— Значи, настъплението е окончателно решено? — каза Болконски.

— И знаете ли, мили мой, струва ми се, че Буонапарте окончателно загуби ума и дума. Знаете ли, днес императорът получи писмо от него. — Долгоруков се усмихна многозначително.

— Тъй ли! И какво пише той? — попита Болконски.

— Че какво може да пише? Празни приказки и тям подобни, всичко — само за да спечели време. Казвам ви, че той ни е в ръцете: това е сигурно! Но най-забавното е — каза той и изведнъж се засмя добродушно, — че съвсем не можаха да измислят как да му адресират отговора. Ако не до консула, разбира се, не и до императора, но според мене трябваше да бъде до генерал Буонапарте.

— Но между това — да не го признаваме за император и да го наричаме генерал Буонапарте има разлика — рече Болконски.

— Там е работата — смеейки се и като го прекъсна, каза бързо Долгоруков. — Нали познавате Билибин, той е твърде умен човек и предложи да се адресира: „До узурпатора и врага на човешкия род“.

Долгоруков весело се разсмя.

— Само толкова ли? — рече Болконски.

— Но все пак Билибин намери сериозна титла за адреса. И остроумен, и умен човек…

— Е, как?

— До главата на френското правителство, au chef du gouvernement français — отговори сериозно и с удоволствие княз Долгоруков. — Нали е хубаво?

— Хубаво, но няма много да му се хареса.

— О, никак! Моят брат го познава: той неведнъж е обядвал у него, у сегашния император, в Париж и ми е казвал, че не е виждал по-изтънчен и по-хитър дипломат: нали разбирате, съчетание на френска ловкост и италианско актьорство! Знаете ли анекдотите за него и граф Марков? Само граф Марков знаел как да се държи с него. Знаете ли историята с кърпичката? Прелест!

И приказливият Долгоруков, обръщайки се ту към Борис, ту към княз Андрей, разказа как Бонапарт искал да изпита Марков, нашия посланик, и нарочно изтървал пред него кърпичката си, като се спрял, загледан в него, и очаквал навярно, че Марков ще му я подаде, и как Марков веднага изтървал своята кърпичка до неговата и дигнал своята, без да дигне кърпичката на Бонапарт.

— Charmant.^[1] — каза Болконски. — Но вижте какво, княже, аз дойдох при вас да ви моля за тоя млад човек. Ще намерите ли…

Но преди още княз Андрей да довърши, в стаята влезе един адютант, който повика княз Долгоруков при императора.

— Ах, колко неприятно! — каза Долгоруков, като стана бързо и стисна ръцете на княз Андрей и на Борис. — Вие знаете, че ще ми бъде много драго да направя всичко, каквото зависи от мене, и за вас, и за тоя мил млад човек. — Той още веднъж стисна ръката на Борис с изражение на добродушно, искрено и оживено лекомислие. — Но нали виждате… до следващия път!

Мисълта за тая близост до висшата власт, близост, в която той се чувствуваше сега, вълнуваше Борис. Той се усещаше тук в досег с пружините, ръководещи всички ония грамадни движения на масите, от които чувствуваше, че той в своя полк е мъничка, покорна и нищожна част. Те излязоха в коридора след княз Долгоруков и срещнаха един човек, който излезе (от вратата за стаята на царя, в която влезе Долгоруков), невисок, в цивилно облекло, с умно лице и с рязко издадена напред челюст, която, без да го загрозява, му придаваше особена живост и хитрост на изражението. Тоя невисок човек кимна на Долгоруков като на близък и запътен право срещу княз Андрей, вгледа се с втренчено-студен поглед в него, като явно очакваше княз Андрей да му се поклони или да му стори път. Княз Андрей не направи нито едното, нито другото; по лицето му се изписа злоба и младият човек се извърна и мина встрани по коридора.

— Кой е този? — попита Борис.

— Един от най-забележителните, но и най-неприятните за мене хора. Това е министърът на външните работи, княз Адам Чарторижки. Ей тия хора — каза Болконски на излизане от двореца с въздишка, която не можа да сдържи, — ей тия хора на, решават съдбините на народите!

На следния ден войските потеглиха на поход и чак до Аустерлицкото сражение Борис не успя да отиде нито у Болконски, нито у Долгоруков и остана още за известно време в Измаиловския полк.